Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук.разбрах

Елена Петрова: „Много вярвам в 10-те минути“

Димитрина Иванова • 11.08.2017

Актрисата носи закодирана потребността да помага в своето ДНК. Ето защо застава зад поредната кауза – информационната кампания за профилактика на рака на маточната шийка

Елена Петрова: „Много вярвам в 10-те минути“
 © Андрей Хадживасилев

Не знам дали любовта говори, не знам дали има лица, не знам дали се появява мигновено, нито дали е от пръв поглед, просто защото не съм я срещала.

Но съм срещала Елена.

Тя цялата е любов, не подлежи на определения, не подлежи на рамки. Тя се чувства. Елена е емоция, от онези емоции, които не искаш да определяш, а от онези, които да чувстваш, да се изгубиш в тях.

Елена е майка. Елена е вдъхновение. Елена е всичко, което може да ни се случи за 10 минути.

И преди тях, и след тях. Отделихме си ги и говорихме с дъх на лимонада в един слънчев следобед – за каузите, за потребността да помагаме, за децата и за любовта, разбира се. И сълзи имаше, и усмивки, и мълчание, но само за да ни даде време да си поемем дъх между онези вдишвания, които отброяват щастието или може би стъпките ни към него. Елена пред ELLE с гласа, който винаги носи надежда, понякога и спасение.

Защо се включи в кампанията „10 минути само за теб“?

Преди да приема предложението да се включа, казах на организаторите, че ми трябва време да се информирам за тази кампания. Прочетох доста неща, потърсих информация за всички факти за HPV, за ваксината, за имунизационната практика в България. Консултирах се и с бащата на децата ми, защото имам две, а едното е момиче вече на 12 години и ми предстои да обмислям вариант за ваксинация. И трябва да съм наясно дали съм честна към хората, на които казвам, че това е нещо добро. Не казвам, че трябва да го направят, а да се информират и ако смятат, че най-правилното решение е превенцията, да я направят. С колкото повече специалисти говорих, разбирам, че съм направила добър избор. Дъщеря ми вече е голяма, запознах я и нея, не с всички детайли, но мисля, че догодина отново ще говорим. Другата причина да се включа е свързана с един от най-важните избори, които правим в живота си – избора да бъдем родители. Тогава си даваме обещание да бъдем най-добрите мама и татко, да направим най-доброто за децата си, а именно – да изследваме света около нас и да им го предоставяме, защото до определена възраст изборите, които правим, ги правим вместо тях и отговорността е много по-голяма. Случаят с тази ваксина е именно това – живот, ние искаме да защитим живота им. Следващата причина е, че много вярвам в 10-те минути. 10 минути са от огромно значение, когато можеш да си ги позволиш. За 10 минути можеш да накараш някой да се влюби в теб, за 10 минути можеш да изиграеш нещо много хубаво, за 10 минути можеш да направиш един филм и 10 минути, отделени всеки ден на децата ни, имат огромно натрупване за бъдещето. 10 минути, в които да ги изслушаме, да им обърнем внимание, да ни споделят най-големите си проблеми, защото в техния свят те са огромни. И най-вече – 10 минути само за теб. 10 минути, които да отделиш в деня или дори в седмицата само за твоето сърце, за твоята душа.

Кога ти убягват тези 10 минути?

Напоследък не ми убягват, защото съм ги кодирала в главата ми, че трябва да ги има, особено в разговорите с децата ми. Те навлизат в особена възраст, в която съм си казала, че трябва да им ги посветя. И минутите са много повече. Играем, разговаряме, опитвам се да разбирам техните интереси, всичко, през което преминават. Отдавна се подготвям за този период и мисля, че успявам, най-вече защото ми имат доверие. За тях аз съм абсолютният пример за подражание, както и баща им. Оттук нататък ще има други хора, на които ще се възхищават, но засега аз съм този човек и трябва много да внимавам.

А за теб самата намираш ли 10 минути?

Намирам ги. От около година и половина открих катеренето по скали и преходите по планини. Направих нещо, което може би винаги съм държала в себе си, но не съм намирала правилните хора, с които да го правя. Изведнъж дойде на пътя ми и започнах да обикалям по планини, да катеря скали, изкачих много върхове. Сега хубавото време дойде и започваме отново. Имам още какво да преодолявам и се чувствам прекрасно. Оказа се, че имам талант за това и е трябвало някой просто да го отключи. Това е моето време, моите минути. Другото място е сцената. Театърът е най-концентрираното с енергия място, най-магичното, най-лудото, най-уютното, то е като дом, живот. Другият ми живот. Дори понякога ме е страх, че е по-истинският, въпреки че играем измислени герои. Има начини да намираме своите минути, но на мен не ми достигат. Например, искам да бъда доброволец, да помагам на деца в Третия свят. Не знам как да го направя, как да тръгна към това, пак някой трябва да тръгне срещу мен и да ме провокира, да ми даде знак, ключ, да ме хване за ръка и да ме дръпне. Още много неща искам да направя и може би и това е причина да се захвана с тази кампания. Участвам и в много други. Имам потребност да се правят добри неща. Това е част от моето ДНК. То е закодирано и аз не искам да вървя срещу него. Харесвам и подхода на тази кампания, различен е, не е агресивен, не въздейства върху хората, че непременно трябва да си направят ваксина срещу рак на маточната шийка. Затова държа на думата информиране, тъй като това липсва на всички нива в нашето общество.

За да се правят такива кампании, значи липсва информираност.

Мисля, че и в световен мащаб е тенденция, защото това, което се случи с Великобритания и Брекзит, беше един съзнателен избор, който обаче бе неинформиран. Много е трудно да направиш за втори път първо добро впечатление. Да се запознаеш с нещата в детайли отнема много малко време, понякога и 10 минути. А те имат значение за бъдещето и най-вече за децата и здравето.

© Андрей Хадживасилев

Плаках много на последната ти постановка „Жан и Беатрис“. С какво е специална Беатрис за теб?

С цялото си същество е специална, с начина, по който гледа на света. Най-желаното нещо от нея е да си даде на някого любовта, което в този меркантилен свят е трудно. И се появява другият герой, който е отхвърлил любовта, не желае да обича, иска да бъде абсолютен самотник и за него най-важни са парите. Точно това ми хареса в тази драматургия – сблъсъкът на една жена, на която гърлото й е пресъхнало, отвътре е като пустиня, обаче продължава да търси някого, който да я обича, да я спаси.

Никой не иска да бъде сам.

Да, а живеем в свят на самотници. Социалните мрежи и целият свят е така създаден в момента, че хората полудяват, защото са безкрайно самотни.

Социалните мрежи още повече ни отдалечиха.

Казваш си мнението на хора, които не познаваш, приемаш някакви хора за приятели. А приятел е вълшебна дума, много специална. Не можеш да приемаш приятели, които никога не си виждал, и да казваш: „Аз имам хиляда приятели“. Нямаш хиляда приятели, никой няма. Всички послания в пиесата излизат накрая, целият живот се изиграва в нея със своите неочаквани моменти. Харесва ми това, което казва Беатрис: „Сутрин пием кафе и мълчим. Мислим си за живота, който се свива и намалява, за смъртта. Пием кафе и се усмихваме. Ти слагаш ръка върху моята и така е всяка сутрин. Без това не започваме деня си. Като че ли се готвим за онзи миг, когато това ще е най-важното. Не ни беше лесно, но е хубаво, че останахме заедно. Остаряхме и навикът се превърна в любов.“ Сякаш дава една цялостна концепция за това, какво ни очаква от един миг нататък. Преди това има еуфория, има страст, любов, секс, има всичко, започваш да приемаш недостатъците на другия, заживяваш с тях. Обаче точно за този вид житейска концепция с някой партньор трябва мъдрост и път да изминеш, за да го осъзнаеш.

"Живеем в свят на самотници"

Защо сме толкова зависими от желанието да обичаме?

Защото животът е създаден от любов. Другото е просто съществуване. Всеки, който е изпитал любовта знае, че нищо друго не съществува и като една наркотична зависимост започваш всеки път да го искаш, да го преживяваш. Когато откриеш човек, с когото можеш да умреш, значи си открил човека, с когото можеш да живееш. Когато го погледнеш, да си кажеш – с този човек мога да стигна до края.

Четох наскоро „Ако ти знаеше“ на Елчин Сафарли, в която една жена на прага на смъртта си измисля любовта, за да се спаси.

Това е вариант, откачен вариант, но той няма да издържи дълго. От друга страна, ние почти винаги си измисляме хората, в които се влюбваме. Проектираме ги и след това разочарованието ни е огромно. Влюбваме се в това, което са, и после започваме да ги дорисуваме, да слагаме контури, да им приписваме думи, но това не е пиеса и те не отговарят с репликите, които ние очакваме. Героят в „Жан и Беатрис“ казва нещо много хубаво: „Тя искаше да ме разреже с трион и да вземе това, което е вътре в мен“, т.е. окупирането на другия човек води до ампутиране на някакви неща. Не можеш да окупираш човека, не можеш да му окупираш сърцето, душата, мислите и не би трябвало да го желаеш. Ако някой иска да ти даде нещо, той ще ти го даде, няма как да го изтръгнеш насила. Но тези неща, за които си говорим с теб, идват след големи пропадания. Не ги разбират хора, които минават леко през живота.

На теория всичко изглежда много лесно.

Не знам защо е така, нямам обяснение. В момента, в който се появи животът в пълната му сила, започват да се натискат други бутони и реагираш не по начин, по който досега си разсъждавал. Трябва много работа върху нас самите.

Самоконтрол?

В любовта какъв самоконтрол? Това е абсурдно. Да пътуваш със 130 по магистралата, а колата ти е 400 коня. Как да стане? Не може, ние сме от тези с големите двигатели. Най-мъдрото нещо, казано във всички книги, е, че и това ще отмине. Но докато отмине, си в окото на бурята. И стоиш там, докато не те изхвърли.

Кога си слагаш граници?

С децата повече. Там внимавам. Но не обичам границите. Те по-скоро са провокация да ги преминаваш. По-добре да ги няма и сам да се спираш, да имаш контрол, т.е. някакъв вътрешен GPS. Някакви очертания, като ластик, който леко се разпъва и приема различни форми. 


В новия брой

Списание ELLE с първата Instagram-корица в България