С използването на този сайт Вие приемате, че той използва „бисквитки" за подобряване на Вашето преживяване, персонализиране на рекламите и анализ на посещаемостта. Моля прочетете нашите Условия, Политика за бисквитки и Политика за защита на личните данни.разбрах

Георги Тошев - посланик на миналото

08.01.2016

„Имам в биографията си каквото поискаш – букет.“

Георги Тошев
Георги Тошев © Личен архив

От списание ELLE България

Някои разговори са по-събуждащи от което и да е кафе. Днес пием нашето с журналиста Георги Тошев, а освен с него, сякаш разговаряме и с гласовете на героите му – все стойностни, големи хора, сред които и покойната актриса Катя Паскалева. За нея Жоро прави книгата „Жените в мен“ и филма „Последната роля“. И ни събужда с тях, за пореден път. 

Понеделник сутрин е, Жоро пристига за срещата ни от тренировка и си поръчва чай с джинджифил – опит да пребори грипа. По нищо не си личи, че е болен обаче. Сините му очи са все така будни, както сте ги виждали на екран в „Другата България“ и „НепознатиТЕ“ или пък в „Африка: Звездите сигурно са полудели“. Будни, любопитни и два пъти по-големи и съответно – сини, когато Жоро е хванал в разговора нишка, която искрено го вълнува. А него сякаш всичко го вълнува! И вероятно затова стиска постоянно по много нишки в юмрука си – поредното пътуване, поредното журиране в европейски проект за култура или медии, поредния първи филм или книга за някой голям артист, поредната среща със студенти, на които води спецкурсове, или с екипа на „Преди обед“, където е ко-продуцент... Както казва самият той, „имам в биографията си каквото поискаш – букет“. Правил е и нишови проекти, и предавания в праймтайма, и риалитита. Сеща се за всякакви луди случки с комерсиалната телевизия, но ако трябва да избира с какво да се заяви, казва, че ще е проект като този за Катя Паскалева.

Какво те провокира да разкажеш за Катя Паскалева?

Аз познавах Катя. Винаги съм бил от хората, които безкрайно много са я харесвали като актриса. Тя е много интересна жена и отвъд физическите й данни се крие една първичност, една неистовост. Тази неистовост се разкри с първите й роли – в „Краят на песента“ и в „Козият рог“. Там Катя е удивително красива, почти безмълвна. И тук не мога да не направя препратка към последните месеци от живота на Катя, когато тя отново е безмълвна. Моята среща с нея датира от времето, когато като млад журналист съм правил едно, второ, трето интервю с нея. Познанството ни постепенно се превърна в ненатрапливо приятелство. През годините то се е свеждало до срещи на кафе, разговори за театър, за изкуство. Не е било битово приятелство. Докато не направихме „Чайка“ в сливенския театър за нейната 50-годишнина. Живеехме покрай репетициите в театъра. И тогава аз можех да битувам с Катя. Разбрах колко притеснителен човек е, как славата не я беше самозабравила. Виждал съм я до малко преди да спре да говори, защото после тя не приемаше хора, и дори тогава, докъм самия си край, тя имаше едно съмнение у себе си. Което е привилегия на интелигентния човек.

Май всички, които избираш за свои герои, са такива – интелигентни, стойностни, големи хора.

Щастлив съм, че съм имал шанс да се докосна до такива артисти. Питали са ме как може да се познавам със Зори, дъщерята на Леда Тасева, но да ми е по-интересно да говоря с майка й. Същото е приятелството ми, което продължава години наред с Цветана Манева и Явор Милушев, с Татяна Лолова и съпруга й Славето, с Наум Шопов, Георги Черкелов, Невена Коканова, независимо, че мога да нарека мой приятел и дъщеря й Теодора, която е мой връстник...

Съмнението е привилегия на интелигентния човек.

А защо са ти по-интересни хората от онези времена – заради морала, който са носили ли?

Да. И от гледна точка на журналист ме интересува историята. А за да имаш интересна история, трябва да си минал през много неща. Това е много субективен избор, но мен може да ме накара след срамни вечери, като изборната с буйстващия депутат, да си казвам „Има смисъл“. Има смисъл детето ми, което не е родено в България, но говори български, да идва в България. Този смисъл не могат да ми го дадат политиците. Могат да ми го дадат хората на духа и някои наистина безспорни спортисти. Както и онези тихи, невидими хора, които я намерили 15 хиляди лева и ги върнали, я спасили дете от горяща къща.

Какво те изненада, докато събираше личните дневници и бележки на Катя?

Всичко! Ти не знаеш, но бях започнал друга книга за Катя – пишех я като роман. И към 70-ата страница си казах: „Кой съм аз, че да се изказвам върху живота й?“ Изчистих целия патос от книгата – благодаря на „Сиела“, че я издават! – защото исках да изчезна аз. За да бъде Катя. Харесвам журналистиката, в която журналистът изчезва. Това е много трудна битка с егото. На нея уча и моите студенти. От тях искам да са изчезващите журналисти. Хората, които предават на другите. Да бъдеш посредник е тежка задача – като ролята на дипломата. Добрите посредници са добри дипломати. Можеш да бъдеш ефектен с „Аз“, но никога не си устойчив. Можеш да бъдеш устойчив с „Ние“.

Значи ти си един вид посланик на миналото.

Това е голям комплимент. Миналото много го критикуваме. И нищо не знаем за него. А е важно да познаваш миналото и да избереш от него хубавите моменти.

Записах се в курс за документално писане и разбрах, че трябва да направя документална книга за Катя. Зарових се в дневниците й от Държавния архив – благодаря на фондация „Катя Паскалева“, че ми ги предоставиха! Животът на Катя са пет кашончета. Снимки, изрезки и нейните писания.

Вярно ли е, че Катя е и рисувала?

Изключително, при това! (На 26 ноември в НДК бе открита изложба с нейни картини.) Да, тя е рисувала – не само под въздействието на Слона (Георги Божилов, един от големите ни художници), който е нейният първи съпруг и нейното най-голямо предизвикателство. Ще видите повече за това във филма, чиято премиера е след изложбата, от 19 часа.

Защо предизвикателство?

Катя имаше проблем, проблемът се наричаше алкохол. До срещата си със Слона не е близвала алкохол и е имала негативно отношение към пиенето. Но, както твърди Здравко Попов, един от последните живи мохикани на тази пловдивска бохема, Катя е участвала в едно предварително обречено състезание със Слона. Искала е да бъде по две на него, да му се доказва. И там някъде идва късото съединение.

Тук и сега е единственото възможно време на случване.

Колко време работи върху проекта за Катя?

Започнах работа преди година, но по едно време спрях, защото плащах само от джоба си. Слава Богу, появи се НДК, откъдето подпомогнаха в някаква част проекта и ми върнаха надеждата, че мога да го завърша.

Пътувал си назад във времето и в животите на много известни хора. Накъде мечтаеш да поемеш след този проект?

Предстоят ми вече няколко неща. Почти съм завършил филм за Алекзандър Маккуин, надявам се скоро и той да е факт. Предстои ми филм и за фотографа Дейвид Лашапел, там ми остана да уреждам права за кадри. Чака ме довършването и на филм за фантастичната ни оперна певица Светла Василева, световна звезда, много малко позната на българската публика. Във времето на бежанска криза трябва да събера средства и да започна монтажа си на филма за Ориана Фалачи. Имам много проекти. Дано ми стигнат силите да ги осъществя! Иска ми се да имам повече време и за моето дете – навлиза в бурните тийнеджърски години и усещам, че има съзнателната нужда да сме по-често заедно. Мечтая и за повече време за лично мои интереси – ето сега заминавам да гледам на сцена Никол Кидман в Лондон! Какво ще стане там – човек никога не знае...

© Личен архив

Вярваш ли в съдбата?

Вярвам, защото тя е свързана с пътя, а всеки от нас има такъв. Имал съм късмета да срещна точните хора в точното време, но знам и че за шанса си човек работи. Най-хубавите неща са ми се случвали, когато „човек никога не знае...“ Едно от тях беше и филмът за АББА.

Там прояви страшно голям инат. Винаги ли си бил толкова упорит?

Минавам за амбициозен, но истината е много по-семпла – никога в живота си не съм имал друг шанс. Зад мен никога никой не е бил. Баща ми си отиде без време, майка ми се пенсионира, сестра ми е отдадена на кауза към Червения кръст. Всеки човек, който не е имал много шанс, работи. Но аз обичам да съм зает. Още от дете не съм имал много свободно време, когато бях в пионерския театър към Двореца на децата – заедно с Явор Гърдев, Влади Въргала, Камен Во, Йоана Захариева, Искра Ангелова...

Ти си може би най-пътуващият български журналист. Спомняш ли си първото си вълнуващо пътешествие?

Прага през 1976 г., отивахме на гости при леля ми Мария. Пътувахме със сестра ми, майка ми и баба ми, с влак! Седмици преди да замина не можех да спя от вълнение. Бе нещо изключително в живота ми, да напусна България, и се радвам, че ми се е случило, когато съм бил малък. Пътуването е гаранция за подарена емоция. Отиването в най-скъпото заведение невинаги е.

Харесвам журналистиката, в която журналистът изчезва.

Ако можеше да избираш накъде да потеглиш сега, без ограничения кога и къде, къде щеше да идеш?

Въпреки изкушението да ти кажа 60-те години в Париж, края на 70-те в Швеция или Индия през 50-те... Тук и сега! Другото е фантазия. А с годините, аз (който съм болезнен фантазьор и като малък това ми беше проблем, защото послъгвах, за да доукрася случките и да ги разкажа ефектно) се убедих, че тук и сега е единственото възможно време на случване. Разбира се, завинаги ще бъда влюбен в Скандинавия, Индия, Африка. Обичам да има пространство, зеленина и вода. Не мога да отида на място, което е задушаващо, например т.нар. мегаполиси музеи. Дори Париж, където моето дете живее, се задъхва. Хубав е, но няма пространство. Без да искат, или нарочно, родителите ми са възпитали и мен, и сестра ми да обичаме и даваме пространство на другите. Колкото повече обичаш един човек, толкова повече трябва да му даваш пространство. Така се случи и с майката на детето ми – имаме прекрасни отношения...

Пътуването е гаранция за подарена емоция.

...и много пространство. (Милена – майката на Анна, също живее в Париж, б.а.)

Имаме толкова много пространство, че всеки път като се видим, ни е толкова интересно заедно. Имаме много какво да си дадем и дори когато сме били в други връзки, нашите партньори са знаели, че с нея сме особено свързани. И ако го върна към Катя, тя и Слона имат такава силна връзка (макар да имат и много болезнена раздяла – зрителите ще разберат защо) и когато понякога Иван Росенов, нейният втори съпруг, е имал проблем с Катя, е звънял на Солна, за да го пита как да постъпи.

Имаш много приятели по цял свят. Най-провереното ти приятелство?

Имам изключително много приятели, с които съм щастлив. Приятелството е в по-голяма степен от любовта и семейството взаимен процес на даване и получаване. На 46 години съм и последните 6 години се научих да мога и да получа подаръците на приятелството. И знаеш ли колко е хубаво!

Красивите лица на Катя

„За пръв път публикувам неща от личния дневник на Катя Паскалева“, казва Георги Тошев за книгата си „Жените в мен“, издадена от „Сиела“. Читателите ще открият на страниците й и фотографии на актрисата, които виждат бял свят едва сега. „На снимките е ту като Пати Смит, ту като Клаудия Кардинале или Даян Кийтън – доказателство за нейното красиво хамелеонство като артист“, издава Жоро. „Различните лица на Катя бяха това, което ме интересуваше. И исках книгата да диша през всичко, което тя ни е оставила.“ Освен да научите повече за нея чрез четене, можете да го направите и чрез гледане – на изложбата в НДК с нейни картини и на филма „Последната роля“, също дело на Жоро Тошев. За лентата журналистът казва: „Духът на Катя е зареден с много положителна енергия и дори смъртта си тя приема като някаква роля.“

Текст Петра Денчева


В новия брой

В новия брой на ELLE сваляме и палтата, и маските!