С използването на този сайт Вие приемате, че той използва „бисквитки" за подобряване на Вашето преживяване, персонализиране на рекламите и анализ на посещаемостта. Моля прочетете нашите Условия, Политика за бисквитки и Политика за защита на личните данни.разбрах

Нека се погрижим да бъдем АЗ, преди да бъдем мъже или жени

Петра Денчева • 04.05.2019

Казва го Ирена Иванова, актрисата от „Безбог“, която режисира в театъра и пише книги под псевдонима Рене Карабаш. Една жена, която побира безброй таланти между двете си имена и която отказва да живее в обратна посока

Ирена Иванова, известна и като Рене Карабаш
Ирена Иванова, известна и като Рене Карабаш

Тя не вярва в случайности. И нищо в това интервю не е случайно, убедихме се и двете. Не са случайни и наградите й за най-добра актриса (за ролята й в „Безбог“) от филмовите фестивали във Варна, Локарно, Сараево, Стокхолм... Но, както предстои да разберете, киното идва в живота й едва след театъра и литературата.

Онези от вас, които са се докосвали до необикновения поток от думи на романа й „Остайница“ (за албанските клетвени девици, принудени да се превръщат в мъже) или до стихосбирката й „Хълбоци и пеперуди“ (отличена през 2015 г. с номинация за националната награда за поезия „Иван Николов“), познават душата й отблизо. Или поне душата на Рене. Все още ми е трудно да правя разликата.

Псевдонимът Рене Карабаш върви пред Ирена Иванова като визитна картичка...

...още откакто Ирена се завръща от Франция, където е била стипендиант на Западния католически университет в Анже. Има бакалавърска диплома по приложна лингвистика и магистърска по театрална режисура. Ирена, а благодарение на нея – и Рене. Лингвистиката са я приложили, ясно. Ала същото важи и за театралната режисура.

Дебютният спектакъл на Ирена-Рене е в театър „Възраждане“ по романа на Маргьорит Дюрас „Очи сини коси черни“, месец след премиерата на „Безбог“ по кината. Тази пролет пък Ирена е асистент-режисьор на пиесата „Портретът на Дориан Грей“ по Оскар Уайлд в Благоевградския театър (с участието на Калин Врачански).

Същата тази Ирена през юли става на 30, но не й личат

Докато сглобявам парченцата от историята й, научавам и че сме учили в една и съща гимназия. Ловешката езикова, както я помним бившите й възпитаници, е мястото, което култивира любовта на Ирена към театъра. Онази Ирена, която тепърва ще стане писател, режисьор и актриса. Която ще основе Творческата Академия „Заешка Дупка“, за да събере едни от най-големите писатели, сценаристи и драматурзи на България.

Ирена, която ще напише роман без главни букви и точки и която, отвъд всичките си арт проявления, ще се вълнува и от интериорен дизайн (и със своето лингвистично образование, ще го нарича с българската дума „вътрешен“). Същата тази Ирена през юли става на 30, но не й личат. Не външно, а тъкмо вътрешно. Защото на думи, ако човек просто я слуша или чете, тя сякаш е на нашата земя от много по-отдавна. Пораснала, помъдряла и толкова, толкова земна.

Така се роди Рене Карабаш, която продължава и днес да се подписва под книгите ми“

Откъде се появи Рене, какво е тя за теб?

Рене е вечният ми копнеж към творчеството. Онази метафизична река, която минава през мен и заличава бита.

Как предпочиташ да те наричам – Ирена или Рене?

Наричай ме както искаш. И зад двете имена стоя аз. Както пише писателят Дан Пагис в едно свое стихотворение: „Мислиш, че това съм аз, но съм единствено аз.“ Псевдонимът ми се появи, след като се върнах от Франция, където живях и учих известно време.


ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ: "ВРЕМЕТО Е НАЙ-ЦЕННОТО, КОЕТО ПРИТЕЖАВАМЕ..."


Някои от приятелите ми започнаха да ми викат Рене. После към него добавих фамилията на майка ми и така се роди Рене Карабаш, която започна да пише в литературните блогове и която продължава и днес да се подписва под книгите ми.

Асистент-режисьор си на постановката „Портретът на Дориан Грей“ в Благоевградския театър. Знаем, че почти не се прибираш в София.

Да, прибирам се до София веднъж седмично за няколко часа. Работният процес по спектакъла е изключително интензивен, работим по 12 часа и не остава лично време за никой.

Не разполагам с много вещи, но усещам достатъчност“

Но това завихряне, в което се намираме всички, ни държи в постоянна безтегловност и въпреки умората, се чувстваме мотивирани да преминем през всички трудности, които излизат на творческия ни път.

Къде се чувстваш у дома в момента?

У дома се чувствам в театъра. Така или иначе, в момента живея буквално и преносно в него. Не разполагам с много вещи, но усещам тази достатъчност, когато правя това, за което смятам, че съм дошла на този свят.

Има ли допирни точки между тази пиеса и дебютния ти спектакъл в театър „Възраждане“?

Двете пиеси са доста различни, но ако ги разгледаме чисто сюжетно, и в двете присъства тази обреченост и невъзможност на главния персонаж да се справи със себе си. Мислейки, че стиска живота за шията, той не разбира как в един момент изгубва душата си. Мисля, че изгубеният Бог е мостът между двете истории. Способността да нараняваш хората и последиците от това невротично и нарцистично поведение.

Вярвам, че това ще бъде не просто един от спектаклите на годината...“

Литературата и в двете пиеси също ги оподобява. Езикът в спектакъла „Очи сини коси черни“, въпреки сценичната адаптация, която направих, носи изцяло качествата на литературата на Маргьорит Дюрас. Тази литература, която винаги говори в трето лице, създава една дистанция между персонажите и случващото се. Сякаш има едно въздесъщо око, което гледа отгоре и решава какво да се случи с хората на сцената.

Стайко Мурджев има страхотен усет за добра литература и е поел отговорността да оживи художествените текстове на Оскар Уайлд в „Портретът на Дориан Грей“. Красотата на тези текстове заслужава да живее в театъра. Вярвам, че това ще бъде не само един от спектаклите на годината, но изобщо – едно от големите събития, които да очакваме. За които да бдим.

Ще те върна назад към „Езиковата“, както ние я знаем. Тогава предполагала ли си вече, че ще занимаваш с писане, театър, кино?

Пиша от много малка. Любовта ми към театъра може би се роди от майка ми, която, когато бяхме малки със сестра ми, ни правеше често куклен театър вкъщи. Живеехме на село и там нямаше нито кино, нито театър.

Това за щастие не ме ограничи, а обратното – развиваше въображението ми и желанието да чета, да пиша и да създавам измислени светове на улицата, с останалите деца. Всичко това се култивира в гимназията, където класната ни водеше редовно на театър. Участвах в сценичните занимания по литература. А когато станах 12-и клас, ми дадоха главната роля в спектакъла на випуска, който се постави в Ловешкия театър.

Всяко следващо нещо, което правиш, е повод да надскочиш себе си“

Винаги съм искала да бъда актриса, дори се подготвях за НАТФИЗ, но точно преди изпитите някакво колебание и неувереност в мен самата ме накараха да се откажа, за което не съжалявам. Записах приложна лингвистика във Великотърновския университет, учих във Франция и когато завърших, се преместих в София и записах магистратура по Театрална режисура в НБУ, защото театърът през всички тези години продължаваше да ме следва като сянка.

Неочаквано детската ми мечта изневиделица се сбъдна и получих главната роля във филма „Безбог“, който ми донесе няколко международни награди за най-добра актриса. Ако някой ми беше казал, че ще ми се случи всичко това, щях да му се изсмея. Наистина. Не съм си го предстaвяла и в най-смелите си мечти. И въпреки това, всяко следващо нещо, което правиш, независимо дали в театъра, киното или литературата, е повод да надскочиш себе си и наново да извоюваш мястото си. А това никак не е лесно.

В предишни интервюта говориш за травми, които всяко поколение, всеки от нас има да чисти. Останало ли е още за чистене в теб?

Разбира се. Това е процес, който продължава до края на живота. За всеки човек в един момент идва точното време, в което да мине на следващо духовно ниво.

Всяко друго живеене е в обратна посока“

И все пак, първата крачка към лекуването на така наречените „травми“, родени в детството, е тяхното осъзнаване и желанието да вървиш напред и нагоре. Всяко друго живеене е в обратна посока. Но всеки сам решава за себе си, как да живее живота си.

Кое е твоето чистилище?

Изкуството и молитвата. Лично за мен няма нищо друго, което така да облагородява и повдига духа ми.

Знам, че предпочиташ да ни провокираш да мислим отвъд тялото, отвъд представите за типично женско или мъжко. И все пак, кога се чувстваш най-много жена?

Обикновено повечето жени се чувстват жени само под крилото на мъжа. Аз не се нуждая от друг човек, който да ме накара да се чувствам жена. Женската ми енергия е много силна, дори понякога трудно укротявам страстите си. И въпреки това, понятието „да се чувствам жена“ ми е малко чуждо.


ЛЮБОВТА И СВОБОДАТА СА ЕДНО И СЪЩО НЕЩО


Чувствам се „аз“, когато творя, когато съм сама в настоящия момент, когато водя разговор с човек, близо до моето светоусещане. Мисля, че жените трябва да си задават въпроса: „Кога се чувствам най-много аз?“ И ако отговорът е „много рядко“ или „не знам“, значи трябва сериозно да обърнат внимание на това. Само работата отвътре може да даде резултати навън.

Ако една жена няма връзка със себе си, каквито и дрехи и накити да слага по тялото си, енергията в нея казва всичко. Затова нека се погрижим да бъдем АЗ, преди да бъдем мъже или жени.


В новия брой

Анджелина Джоли на корицата на новия брой на ELLE България