С използването на този сайт Вие приемате, че той използва „бисквитки" за подобряване на Вашето преживяване, персонализиране на рекламите и анализ на посещаемостта. Моля прочетете нашите Условия, Политика за бисквитки и Политика за защита на личните данни.разбрах

Професия доброволец: от Американския колеж в София до Виетнам

Димитрина Иванова • 20.07.2017

"Имам отговорност към обществото да се опитам да го оставя в по-добро състояние от това, в което съм го намерил. Ставайки доброволец, аз просто търсих начин да поема част от тази отговорност“, казва 33-годишният Людмил Ангелов пред ELLE

Людмил Ангелов
Людмил Ангелов © Личен архив

Роден в семейство на инженери, той завършва Американския колеж в София, след което заминава да учи компютърни науки и математика в САЩ. След шест години в Страната на неограничените възможности Людмил се установява в Италия. Следващите шест години прекарва там, докато преди година и половина не се връща в България. Но тъй като е от хората, за които границите са като отворена врата към нов свят, го „заварихме“ във Виетнам.

„С приятелката ми се опитваме да създадем нова традиция и да се оттегляме да работим някъде на топло през зимата. Винаги съм искал да посетя Виетнам, най-вече заради природата и храната, така че, когато обсъждахме къде можем да отидем тази година, започнах да мрънкам и надделях“, споделя той. Още повече, че работата му го позволява, защото има собствена фирма за разработка на софтуер и работи от вкъщи. Често и без панталони, както се шегува. Ако не работи, се самообразова по икономика, готви, играе баскетбол или волейбол, и разбира се, пътува. Преди девет месеца обаче става и доброволец.

Отговорност без страх

„Гледам на себе си като на човек, който се ползва със значителни привилегии – имам добра работа, прекрасно семейство и живея удобно. Това обаче не съответства на реалността в България, където голяма част от населението страда. Като български гражданин, особено такъв с редица предимства, имам отговорност към обществото да се опитам да го оставя в по-добро състояние от това, в което съм го намерил. Ставайки доброволец, аз просто търсих начин да поема част от тази отговорност.“

Защото точно в бежанските лагери обаче, е по-сложен въпрос за него. „Едната причина е политическа – ако вярваме в европейските ценности, Европа трябва да помогне на тези хора, а отказва да го направи. Да преподавам в лагерите донякъде е начин да изкажа това мнение на близките ми, без да им чета лекции. Другата причина е, че не беше лесно да намеря алтернативни каузи, в които да се включа – сигурен съм, че такива съществуват, но не ми беше лесно да ги намеря“, обяснява Людмил.

Страх няма. Само от това, че няма да се справи с отговорността, която поема. „Ако има хора, които се страхуват от бежанците, искам да ги насърча да се запитат дали имат конкретни причини за този страх. Мисля, че ако погледнем на нещата рационално, бежанците имат много по-добри причини да ги е страх от нас, отколкото нас от тях.“ Но хората все още са предубеди, сигурен е в това, и смята, че България има сериозни вътрешни проблеми и няма ресурсите да се справи ефективно с потока от бежанци. „За много българи животът е труден вече няколко десетилетия, а и бъдещето не изглежда по-розово. В такива моменти е естествено хората да се притесняват, че допълнителният икономически натиск от бежанската криза застрашава малкото, което имат. Най-грозното е, че политическата класа в България окуражава тези страхове, защото им е изгодно. Според мен, бежанците се ползват за отвличане на вниманието, защото докато протестираме срещу отварянето на бежански лагери, забравяме, че икономически положението у нас е тежко много преди тези хора да се появят. Ако спрем да се страхуваме и погледнем трезво, може да се попитаме кои политики следва държавата и какви са резултатите от тях, а отговорът едва ли ще е положителен за представителите ни в парламента“, отстоява позицията си Людмил.

"Бежанците имат много по-добри причини да ги е страх от нас, отколкото нас от тях."

Инстинктът да помагаш

Като всички други доброволци се е сблъсквал с трагични и тъжни истории всеки ден, но когато учениците му ги разказвали, те рядко търсели съчувствие. Най-често най-добрият начин да им помогне бил да им преведе някой документ, който им е нужен, да им обясни как да стигнат някъде в София или как да попълнят някой формуляр. „Съответно често се налага да подтисна емоциите, за да си свърша работата“, допълва Людмил.

Научихме ли се обаче ние, хората, да помагаме повече? „Да си помагаме е инстинкт, така че, не мисля, че някога сме спирали. Проблемът е, че всеки се опитва да раздели света на две категории – хора, които заслужават помощ, и тези, които не – и прекарва цялото си време в спор кой в коя категория трябва да попадне. В този спор няма излизане наглава и съответно – няма път напред. Затова не е нужно да се учим да помагаме, а да сме съпричастни. Да си припомним, че ценностите на едно общество се определят от това, как то се отнася към най-нисшите в него – най-бедните, най-болните и най-безпомощните.“

 


В новия брой

Мария Илиева на корицата на новия брой на ELLE