С използването на този сайт Вие приемате, че той използва „бисквитки" за подобряване на Вашето преживяване, персонализиране на рекламите и анализ на посещаемостта. Моля прочетете нашите Условия, Политика за бисквитки и Политика за защита на личните данни.разбрах

Професия доброволец: Синтия Гарибей, за която всички пътища водят към Африка

Димитрина Иванова • 19.07.2017

Мексиканката трупа опит в работата с бежанци в Кения. Какво я отвежда в България?

Синтия Гарибей
Синтия Гарибей © Личен архив

Тя е мексиканка и 20 години от живота си прекарва в огромния Мексико Сити, докато не си събира багажа и не заминава за Англия, за да учи магистратура. Още от малка обаче сърцето й я тегли към Африка и дори не знае защо. Не след дълго я отвежда в Кения, където работи с бежанци. В продължение на месеци неколкократно изминава разстоянието между Кения и Англия Пътувания, които Синтия определя като невероятни и променящи живота.

„Работейки там, осъзнах всъщност колко малко знаем за бежанците в Европа. Затова когато се върнах от Африка, започнах да проучвам къде има бежански центрове. Така стигнах до София“, разказва нежната мексиканка. Не знаела почти нищо за България, още по-малко за нашата столица, но разбрала за „Проект Бежанци“ и дошла. „Дойдох малко на сляпо, но го приех като приключение. Мислех да остана шест месеца, после си казах „хайде още малко“ и така съм тук вече две години.“

Бежанец с кауза

Все още се сблъсква с изненадания поглед на хората в София, когато разберат какво прави една мексиканка тук, толкова далеч от дома. Една от причините да се вълнува от бежанските въпроси е, че самата тя откакто е напуснала Мексико, е с подобен статут в Европа и не навсякъде има разрешение да работи. В момента се издържа с онлайн консултации в качеството си на мениджър „Проекти“, защото като доброволец не получава нищо. „А и никога не знаеш дали в някакъв момент ти няма да си бежанец.“

В София пристига със своя приятел, който приема предизвикателството заедно с нея, но пътищата им се разделят и тя остава тук. Далеч от дома, на Синтия най-много й липсва майка й, особено като знае колко опасен в момента е животът в Мексико Сити, където не се е прибирала вече пет години. Храната също й липсва, но харесва и българската. Чувства се на сигурно място в София, но в началото изобщо не й е било лесно. „Може би защото съм латино-американка, идвам от култура, която е много отворена, топла.“ Но и ние сме топли, казвам аз. „Да, но в началото това не се усеща. България те посреща лошо, а след това ти дава много любов, ако успееш да оцелееш. Езикът също е голяма бариера. Има и много предразсъдъци относно чужденците. Но когато вече намерих своите български приятели, нещата се промениха“, споделя Синтия. „Да бъдеш доброволец е много обогатяващо“, категорична е тя. „Но тук все още има бариера срещу това. Мен лично ме промени.“

Уроците от децата

В началото си е представяла, че ще работи с възрастни, но се оказва, че трябва да го прави с деца. Това я фрустрира, но само в началото. Сега не иска да работи с други, освен с тях. Историите на тези от бежанските лагери я разтърсват и дори самата тя се чуди как намира сили да продължава да ходи там. „Трудно е да виждаш как живеят тези хора, да слушаш техните истории. Но общуването с тях, особено с децата, техният смях и начинът, по който се радват на малките неща, те карат да си дадеш сметка, че всичко си заслужава.“

Няма да забрави един от своите ученици, който я впечатлил със своето старание, ум и владеенето на няколко езика. Още повече когато разбрала, че момчето не можело да пише и чете, а било на 15 години. „Попитах го как тогава е научило турски и то ми каза, че в Турция е трябвало да работи  във фабрика за чанти, за да помогне на семейството си да продължат пътя си към България, а евентуално след това и към Германия. На мен ми стана много тъжно, защото имаше желание да учи, беше умен, а е минал през толкова  трудности. Неговата история ме разстрои и промени някои мои възприятия за живота. Особено за порастването, защото за мен той беше просто дете, а всъщност не беше.“

"Те са тук, защото са принудени, а не защото искат.“ 

© Личен архив

Предразсъдъците

Синтия почти ежедневно се сблъсква с предразсъдъците на българите относно бежанците и непрекъснато й се налага да отговаря защо е доброволец в центровете. Но не се срамува от това, което прави. „Разбирам страха от тях, но аз лично не съм се сблъсквала с опасни хора или потенциални терористи. Те са тук, защото са принудени, а не защото искат.“ Тя си спомня как в началото, по време на обученията, всички били много ентусиазирани, мислели си, че ще променят света, но когато се озовава в центъра във Военна рампа, идва шокът.

„Казват ми, че държавата им осигурява някакви средства, но аз лично не виждам къде отиват те, защото хората живеят в ужасни условия там. Имат проблеми с тока, нямат тоалетна хартия, всичко е полуразрушено, миризмата е ужасна. Но след това се сблъскваш с дузина деца, които са много умни, но трудни за контролиране, защото не са като нормалните ученици, които сядат, мълчат и слушат. И ти трябва да свикнеш с това, че те са травматизирани, че имат различна сетивност. Първият ми час беше много стресиращ, не можех да накарам децата да седнат. И е страшно донякъде, осъзнавам, че там не съм в пълна безопасност, но по-скоро цялата ситуация с бежанците ме плаши, а не самите хора там.“

Синтия не знае колко още ще остане тук, нито коя ще бъде следващата й спирка. Мечтае да се установи някъде и да създаде свой дом, но засега сърцето й все още я тегли към Африка. И въпреки че не е лекар, би помагала с каквото може. „Харесвам организации като „Лекари без граница“, защото там хората са обвързани с една идея, а в днешно време е толкова трудно да се отдадеш на нещо, особено ако не ти носи пари. Този тип неща ме вдъхновяват. Не знам дали съм от хората, които могат да се задържат на едно място, но със сигурност обмислям следващата си спирка и се надявам тя да е Африка.“


В новия брой

Лейди Гага на корицата на новия брой на сп. ELLE