С използването на този сайт Вие приемате, че той използва „бисквитки" за подобряване на Вашето преживяване, персонализиране на рекламите и анализ на посещаемостта. Моля прочетете нашите Условия, Политика за бисквитки и Политика за защита на личните данни.разбрах

Четем откъс от "По действителен случай" на Делфин дьо Виган

06.10.2017

На 6 октомври излиза романът на френската писателка удостоен с наградите „Рьонодо” и „Гонкур”

Четем откъс от  "По действителен случай" на  Делфин дьо Виган
 © Colibri

БИХ ИСКАЛА ДА РАЗКАЖА как Л. навлезе в живота ми, при какви обстоятелства, бих искала да опиша точния контекст, който позволи на Л. да проникне в личното ми пространство и търпеливо да си го присвои. Но не е толкова просто. В момента, когато пиша тези думи, как Л. навлезе в живота ми, осъзнавам, че изразът притежава нещо надуто, нещо надценено, набляга на все още несъществуваща драматургия и изразява желание да се обяви настъпващ обрат или изненадващо развитие на събитията. Да, Л. навлезе в живота ми и го разстрои дълбоко, бавно, сигурно, коварно. Л. навлезе в живота ми така, както се излиза на театралния подиум насред представлението, като постановчикът се е погрижил всичко наоколо да изчезне, за да й направи място, подготвил е появата й по начин, който да подчертае нейната значимост, така че в този точно момент зрителят и другите присъстващи на сцената лица (в случая аз) да гледат само нея, и всичко около нас да замре, и гласът й да достигне до дъното на салона, с две думи, да постигне желания ефект.

Но да не избързвам.

Запознах се с Л. в края на месец март. През есента Л. присъстваше в живота ми като стара приятелка, на познат терен. През есента вече си имахме наши private jokes, общ език, съставен от намеци и двусмислици, от многозначителни погледи. Нашето съучастничество се подхранваше от споделени тайни, но и от неизречени оценки и безмълвни коментари. Сега, със задна дата и като си спомня необуздания характер, който придобиха отношенията ни впоследствие, бих могла да се изкуша да кажа, че Л. влезе в живота ми с взлом, с единствената цел да анексира територията ми, но не би било вярно.

Л. влезе тихо, безкрайно деликатно и аз изживях с нея мигове на учудващо съпричастие.


Новият филм на Роман Полански открива CineLibri 2017


Следобеда преди запознанството ни ме очакваха за даване на автографи в парижкия Салон на книгата. Там срещнах приятеля ми Оливие, поканен да участва в пряко предаване на щанда на Радио Франс. Смесих се с тълпата, за да го слушам. После изядохме по един сандвич с голямата му дъщеря Роз, седнали и тримата на износения мокет в един ъгъл на салона. Подписването беше обявено за 14:30 ч., така че нямахме много време. Оливие не пропусна да ми каже, че имам изтощен вид, наистина, тревожел се как ще се оправя с всичко това, всичко това, сочещо едновременно, че съм написала една толкова лична, интимна книга и че тази книга е имала такъв отзвук – отзвук, който нито за миг не бях очаквала, той знаеше това, и за който следователно не бях подготвена. 

По-късно Оливие ми предложи да ме придружи и двамата се отправихме към щанда на моя издател. Минахме покрай една гъста, компактна опашка, потърсих с очи автора на другия край, спомням си, че вдигнах поглед нагоре, за да видя афиша с името му, и после Оливие ми прошепна: това е за теб. И наистина опашката доста се бе проточила, преди да завие към щанда, където ме очакваха.

В друго време и дори няколко месеца по-рано това щеше да ме изпълни с радост и несъмнено със суетна гордост. Бях прекарала часове в дебнене на читателя в различни салони, послушно седнала зад купчината от книги, без никой да дойде, познавах това объркване, тази малко срамна самота. Сега бях обзета от съвсем друго усещане, някакво замайване, за миг си помислих, че това е прекалено, прекалено само за един човек, прекалено за мен. Оливие ми каза, че си тръгва.

Книгата ми бе излязла в края на август и от няколко месеца ходех от град на град, от среща на подписване, от четене на обсъждане, в книжарници, библиотеки, медиатеки, където ме чакаха все по-многобройни читатели.

Понякога ме обземаше всепоглъщащото чувство, че съм уцелила десятката, че съм повела с мен, зад мен хиляди читатели, изпитвах усещането, несъмнено измамно, че са ме чули.

Бях щастлива, блажена, стъписана.

Горда и все още невярваща. 

 


В новия брой

Алекс Петканова с малкия Габриел на корицата на новия брой на ELLE