Преминете към основното съдържание

„Четенето стана COOL, а всичко, което е COOL, расте и хубавее“

Говорим си с Кристин Димитрова за четенето и писането като начин на употреба и за мястото на жените в литературата
© iStock

Какво е мястото на жените в литературата?

Не съм сигурна какво е положението в световен мащаб. Но, като англицист по образование, знам, че мястото на жените в британската литература е отдалечено на светлинни години от мястото на жените в българската.

Британската до голяма степен е построена върху труда на писателките и това не е някакъв срамен и потаен факт, какъвто би бил в България. Говоря за XVIII-XIX век, зараждането и разцвета на романа. Дори по време на Викторианската епоха – епохата, когато забележителната кралица Виктория е управлявала най-силната империя в света – се е смятало, че четенето на литература е по-скоро женско развлечение, докато на сериозните и делови мъже по им приляга вестникът. Помислете си колко имена на пишещи англичанки знаем още от онези ранни времена. Джейн Остин, от която днес Ървин Уелш, авторът на „Трейнспотинг”, открито признава, че се учи. Мери Шели, която написва „Франкенщайн или новият Прометей“. Книгата й до ден-днешен продължава да произвежда игрални филми и философски тълкувания с мрачното си пророчество. Шарлот Бронте, Емили Бронте и Ан Бронте, сестрите от XIX век, чиито романи се преиздават и четат по света. Вирджиния Улф, без която никой не може да си представи модернизма. Агата Кристи, без която никой не може да се представи криминалния роман. Цели жанрове са задължени на писателките в английската литература. И това се изтъква.

Кристин Димитрова

Да видим сега у нас какво е положението. Върху банкнотите ни са отпечатани образите на интелектуалци и важни исторически личности. При това, от 90-те години насам доста печатане падна. Е, има ли сред тях жена? Не. И това е показателно. Няма нито писателка (Дора Габе, Елисавета Багряна, Фани Попова-Мутафова, Яна Язова), нито скулпторка (Васка Емануилова), нито художничка (Вера Лукова, Мара Цончева), нито архитектка (Виктория Ангелова-Винарова, Мария Сапарева), нито общественичка (Екатерина Каравелова, Райна Футекова-Дипчева, по-известна като Райна Княгиня), нито войвода (Сирма войвода, Румена войвода), нито жена-учен (Елисавета Карамихайлова, Жана Николова-Гълъбова) и т.н. Какво значение има, би попитал някой, че върху банкнотите, дето никой не им гледа друго, освен цифрите, нямало изображение на жена? Огромно е значението. Върху банкнотите виждаме образа, с който България иска да се представи пред света и пред себе си. Културното ни основание да твърдим: „И ний сме дали нещо на света“, както обичаме да повтаряме, сякаш сами да убедим себе си. Е, там ни няма.

Миналата година Българският хелзинкски комитет проведе една интересна акция – „Паметни жени“. Оказа се, че в цяла София няма нито един паметник на жена с професионални заслуги. Само жени-майки, жени-жетварки и жени-родилки. Това е, което българското общество е навикнало да мисли за нас. Това е престижът, който ни се отпуска. Възпроизвеждаща се биология. Какви постижения, какви пет лева? Трудно е, обезкуражаващо е да правиш нещо в страна, чиято обществена памет е нагласена да игнорира женския труд.

© iStock

Помните ли моментът, когато написахте първите редове на първата си стихосбирка?

Честно казано, не, защото не съм мислела, че започвам нещо важно. Може би има хора, които сядат да пишат с мисълта „това ще бъде началото на моята голяма и хубава първа стихосбирка“, но аз не съм от тях. Помня обаче как един ден написах, неочаквано за самата себе си, шест стихотворения и ушите ми изгаряха от срам и вълнение. Дотогава бях само читател, писането ми се струваше някаква друга, забранена територия на духа. И изведнъж тя се оказа гостоприемна за мен. Беше пълна с теми, които ме молеха, настояваха за стихотворенията си. Идеята за книга дойде много по-късно.

Как след това писането на стихове преля в писане на разкази?

Поезията е много силен, но някак строг, ограничаващ жанр. Държи те сред късите редове, в тишината на недоизказаното, сред непозволените контакти между думите, в силната емоция, която трябва да се забие като стрела в гърдите на читателя. И то така да се забие, че той да не може да се освободи от нея. Колкото и да я чупи, острието й да остане в тялото му. Това е същината на поезията. Тя се пише лесно в началото и все по-трудно нататък. Вътрешните критерии нарастват, човек влиза в неволно съревнование със себе си и го губи. Много е трудно да си искрен докрай, да проследиш мисълта си до тесния й, мътен извор и да я измъкнеш оттам в кристален вид. Иска се пълна липса на жал. Голяма честност. Това писане изтощава и депресира. Докато прозата е по-щедра, по-разлята. В прозата, за да кажеш истината, трябва да лъжеш. Да измисляш, да играеш театри пред себе си, да се поставяш на мястото на всеки от героите си – и на добрите, и на лошите, и на мъжете, и на жените. По-забавна е от поезията. По-лесно се пише и по-лесно се чете, но изисква повече скрито майсторство. И постоянство, постоянство, постоянство. За мен тя е лабиринт, в който влизам от едната му страна и целта ми е да изляза от другата. Понякога това става бързо, понякога – никога.

Повиши ли се читаемостта, защото имаше момент на спад?

Да, така ми се струва. Четенето стана cool, а всичко, което е cool, расте и хубавее. Само че промяната не идва от нашето поколение, то не може да се промени. Трудно си представям мой връстник, който по принцип не чете, да стане някоя сутрин и да каже: „Зажаднял съм за една хубава книга“. Промяната идва от младите. На книжарската сцена нахлуха милениалите и предявиха своите искания. Оказа се, че тези млади хора са били системно подценявани и от критиците, и от издателите, и от културните журналисти като публика. Или може би са били призовавани с погрешни сигнали. Често пъти дори бяха обявявани за неграмотно, компютърно генерирано поколение. И не щеш ли, те се втурнаха към книжарниците и направиха опашки пред тях. Ако говорим обаче за читателски разлики между тяхното и нашето по-ранно поколение, да, има ги и те идват от контекста. За да се ориентираме, ние сме навикнали да преценяваме достоверността на критиката, а те – на рекламата. Ние четем, за да научим нещо, а те – за да комуникират. Ние търсим в литературата смисъла на живота, а те – разбиране и идентификация. Ние подчертаваме, а те – скролват. Но ето че, без да искат помощта ни, сами си намериха и книгите, и авторите.

Има ли и подем в появата на нови български книги и автори?

Да, в определени области има и подем, и опресняване на вкуса към литературата. Но засега това само поражда нови битки, къде гласно, къде негласно. Този нов изблик на стихосбирки и романи опира до литературния канон, а там нещата стават сложни. Литературният канон е сборът от книгите, които се смятат за важни за дадена национална литература, период или жанр. Канонът е необходимост, защото никой човек на света не може да изчете всички книги и все някой трябва да го ориентира за по-важните. И тук идва един въпрос, а именно, кой изгражда литературния канон. Правят го хората от академиката, професорите. Те са експертите, които, един вид, казват, коя книга да се чете и коя не. За съжаление, няма лекарство без странични ефекти. От една страна, ако го нямаше експертното знание за литературата, нямаше да я има и самата литература. От друга страна, мнозина от тези, които определят „важните“ книги, имат болезнено ясна представа кой автор е „техен“, тоест, създаден като име с тяхна помощ, и кой – не. И такива ударни, пазарни изблици на литература, каквито сега се случват, такъв спонтанно появил се читателски интерес към едно или друго произведение, може да ги заинтересува, но може и да ги отблъсне. Появяват се несъответствия между възторжената читателска оценка и киселия експертен отзив. Нерядко обаче се изправяме и пред сенчестата страна на явлението – книга, която се продава като топъл хляб сред връстниците на автора, но като я отворим, обърканите и полуграмотни мисли вътре предизвикват физически спазми. Как да я прецени човек въобще като литература? Така че, истината е някъде по средата. Подем има, но за да се прецени какъв е той, трябва прочитане, обсъждане и време.

Вашият син – Константин Трендафилов, е едно от новите и много успешни имена сред едно ново поколение писатели. Допринесоха ли те донякъде да възбудят у младите хора интереса към поезията и към четенето?

Разбира се. Младите видяха собствените си писатели в това поколение, пък и далеч не само младите. Никой не може да отрече това. Колкото до Константин, той направи на практика невъзможното. Написа две книги в различни жанрове и двете трайно оглавиха класациите. Виждала съм по улиците хора да вървят със стихосбирката му в ръка. В интерес на истината, не съм предполагала, че един ден ще пропише. Изненада ме. С мъжа ми, Владо Трендафилов, винаги сме смятали, че децата трябва сами да избират пътя си и в този смисъл не сме очаквали още някой от семейството ни да се натопи в литературата. Но добрите неща се случват тогава, когато се случват сами. Константин е част от едно силно и интересно поколение. Рене Карабаш, или Ирена Иванова, каквото е рожденото й име, е ярко явление и като поетеса, и като режисьор, и като актриса, и като личност. Знам, че е написала роман и чакам да излезе, за да го прочета. А Илиян Любомиров, който започна да пише поезия под шеговития псевдоним Августин Господинов, пръв сякаш откри възможностите, които Facebook дава – поетът да се срещне лично с публиката си, без благословията на институциите. Сред най-обичаните и мразените поети на България e, не знам как го постига. Димана Йорданова, Росен Карамфилов. Диана Иванова и Мартин Колев, също млади автори със своя читателска публика, директно се насочиха към прозата. Умни и талантливи.

Повече електронни или хартиени книги се четат, по ваши набюдения?

© iStock

Хартията си е класика, все още никой не я е победил. Разгръщането на книгата, благородното сияние на страниците, миризмата на хартията, възможността да си отбележиш нещо в полето, цветната корица с името на автора. То е като припукването на виниловата плоча. Сега има далеч по-чисти записи, но за много хора припукването звучи като истината.

Вие на какъв носител предпочитате да четете?

На всякакъв, стига екранът му да не свети. Обичам киндъла си. В него мога да пренасям цяла библиотечка, вместо при пътуване да се чудя коя книга да взема. Мога да проверявам значенията на думите. Мога да си купувам още книги през него. Мога да си увеличавам буквите. Мога да си държа разни неща в калъфа му. Мога да съм спокойна, че заради моята страст по четенето, нито едно дърво не е пострадало. Това за мен е съвършеният читателски уред. А за хартиените книги какво да кажа – ако не ги обичах, щях ли да посегна към електронните?

Ще се стигне ли до пълна дигитализация на книгата?

Възможно е. Но това едва ли е най-страшното нещо, което може да се случи. Забравяме, че и хартията не е вечна. Трайността на днешната е около 50-70 години и по библиотеките на света има много книги от ХХ век, които буквално се разпадат. А трябва да имаме предвид и че изсичаме горите на земята – било то за книги, тоалетна хартия или рекламни брошури. Нека не гоним електрониката там, където тя би могла да помогне.

Като стигнеш, обади се“ е заглавието на последната ви книга. За хаоса около нас, за хаоса вътре в нас. Възможно ли е да го подредим и имаме ли нужда от него, за да намерим изхода към по-доброто решение?

Не, това не е книга за хаоса. Това е книга за логиката под хаоса. За отношенията между хората, за събитията, които ни изваждат от пътя, за възмездието, за спасението, за несигурните форми на любовта, за ирониите, които съпътстват най-възвишените ни пориви, за съдбата, за тежестта на познанието и за удоволствието, от това, че сме живи. Това са темите, които бяха в мен, докато пишех „Като пристигнеш, обади се“. Казано по-просто, в книгата ми има 21 разказа за обикновени хора, на които им се случват необикновени неща. Оставям ги сами да се спасяват и не им се меся. Аз съм само хроникьорът, който ги съпровожда с лист и молив в ръка до края на историята.

Появяват ли се вече бъдещи герои и истории?

Появяват се. Имам доста истории, които искам да разкажа. Стоят си в мен като някакви балони, пълни със собствения си живот, със собственото си недоразвито съзнание, неспособни да оцелеят навън, ако не ги разкажа както трябва. Но за тези неща трябва време и много труд. Както, впрочем, за всичко друго.

 

messages.loading
Горе
ELLEworldtwitter-logo-silhouettepinterestinstagram envelopeyoutubemenuclose chatalarmexclamation-signwarninglocked-padlockfavorite-heart-buttonmagnifying-glassdown-arrowuser