С използването на този сайт Вие приемате, че той използва „бисквитки" за подобряване на Вашето преживяване, персонализиране на рекламите и анализ на посещаемостта. Моля прочетете нашите Условия, Политика за бисквитки и Политика за защита на личните данни.разбрах

Изкушението да бъдеш щастлив

15.04.2018

Неделно четиво от Лоренцо Мароне

Изкушението да бъдеш щастлив

Чезаре Анунциата е на 77 години и животът му вече не е това, което би искал да бъде. Така и не е успял да обикне истински жена си, отношенията му с дъщеря му Свева са твърде сложни, синът му Данте не смее да му представи спътника си. Тогава той решава, че всичко това не го интересува, пийва по малко винце с приятеля си Марино, среща се с Росана – официално медицинска сестра, в действителност упражняваща най-старата професия. Не си прави илюзии за себе си и се отнася към личността си със здравословна самоирония. Докато не решава да помогне на съседката си Ема, която има тежки семейни проблеми. Това е моментът на прелома, когато Чезаре се вглежда в живота си и в близките си по друг начин, опитвайки се да влезе в мир със света. Чезаре е описан с лек и ненатрапчив хумор, който донякъде препраща към Юнасон и неговия стогодишен старец.

Една комедия по италиански, в която Чезаре в най-критичната ситуация от живота си се оказва способен да си каже, че харесва живота такъв, какъвто е.

ОТКЪС от "Изкушението да бъдеш щастлив"

ЕДНО УТОЧНЕНИЕ

Синът ми е хомосексуален. Той го знае. Аз го знам. И при все това така и не ми го призна. Няма лошо, не са малко хората, които очакват смъртта на родителите си, за да се отпуснат и да изживеят свободно сексуалността си. Само дето на мен тези не ми минават, имам намерение да живея още дълго, поне десетина години. Така че, ако Данте реши да излезе на светло, ще трябва да спре да се съобразява с моя милост. Защото на мен и през ум не ми минава да умра заради неговите сексуални предпочитания.

ЧЕЗАРЕ АНУНЦИАТА

Тиктакането на будилника е единственият шум, който ми прави компания. По това време хората спят. Казват, че първите сутрешни часове са най-доброто време за сън, мозъкът е във фаза БДО, тази, в която се сънува, дишането става неритмично, а очите се движат бързо във всички посоки. С две думи, зрелище, което изобщо не е забавно – като да се намираш пред човек, обладан от демон.

Аз никога не сънувам. Или поне не си спомням. Вероятно защото спя малко и се будя рано. Или защото прекалявам с пиенето. Или просто защото съм стар, а когато остарееш, сънищата се изчерпват. Мозъкът е имал на разположение цял един живот, за да изпипа най-налудничавите фантазии, нормално е с годините настървението му да отслабне. Творческият импулс достига своя връх в някой момент от съществуването ни, след което неизбежно тръгва по нанадолнището и в края на дните си не можеш дори и да си представиш сцена със секс. А в млада възраст се започва именно от там – от фантазиите за невероятни нощи на страст с шоу звездата на момента, със съседката по чин или дори с учителката, която, кой знае защо, би следвало да потърси убежище в обятията на един пикльо с едва наболи мустачки, изобилно гарнирани с младежки пъпки. Естествено, фантазиите започват по-отрано, още от детска възраст, но ми се струва, че юношеската мастурбация оставя дълбок отпечатък върху творческите наклонности.

Аз бях истински творец.

Решавам да отворя очи. Така или иначе, в това състояние за сън и дума не може да става. В леглото умът отпрашва на шеметни пътешествия. Например сещам се за къщата на дядо и баба. Все още мога да я видя, да я посетя, да премина от една стая в друга, да доловя ароматите, които долитат от кухнята, да чуя скърцането на вратичките на шкафа в трапезарията или чуруликането на птиците на балкона. Спирам се върху обзавеждането, спомням си най-дребните детайли, дори и покривките на мебелите. Ако стисна очи, мога даже да се огледам в огледалото на баба и да се видя отново дете. Знам, казах, че вече не сънувам, но имах предвид сънищата нощем. Що се отнася до сънищата с отворени очи, все още имам думата по въпроса.

Взирам се в часовника и позволявам на една псувня да се плъзне под чаршафа. Мислех, че вече е пет, а е едва четири и четвърт сутринта. Навън е мрак, някаква аларма вие в далечината на равни промеждутъци от време, влагата размива контурите, котките са се свили на кълбо под колите.

Кварталът спи, а аз предъвквам едни и същи мисли. Обръщам се на другата страна и си налагам пак да затворя очи. Истината е, че в леглото не успявам да се задържа на едно място дори и за миг, освобождавам натрупаната през деня енергия, донякъде като лятното море, което събира дневната топлина, за да я дари на нощта. Баба казваше, че когато тялото не иска и да чуе за почивка, трябва да стоим неподвижни, скоро плътта ни разбира, че не може да прави каквото ѝ щукне, и се успокоява. Само че, за да приложиш на практика подобна стратегия, са нужни самоконтрол и търпение, а моите отдавна са изчерпани.

Забелязвам, че се взирам в една книга на нощното шкафче до мен. Въпреки че често съм разглеждал корицата ѝ, сега забелязвам детайли, които са ми убягвали. Споходен съм от удивление, след това разбирам за какво става дума: успявам да чета отблизо. На света няма човек на моята възраст, който да е способен на това. Технологиите направиха гигантски крачки напред през последния век, но далекогледството си остава за науката една от изплъзващите ѝ се тайни. Доближавам ръцете си до лицето и откривам причината за това ненадейно и чудодейно изцеление: надянал съм си очилата, действие, което вече извършвам инстинктивно, без да се замислям.

Вече е време да ставам. Отивам в банята. Не би трябвало да го казвам, но аз съм стар и правя каквото си искам. С две думи, уринирам седнал, като жените. И не защото краката не ме държат, а защото инак с този мой пожарен кран ще намокря плочките. Какво да направя, онова чудо след определена възраст започва да живее свой собствен живот. Като мен (а и донякъде като всички старци), отсвирва всички, които му обясняват нещата от живота, и прави каквото му скимне.

Тези, които се оплакват от старостта, са малоумни. Или не, по-скоро са слепи. Хора, които не виждат по-далеч от носа си. Защото алтернативата е една-единствена и не е за предпочитане. Така че самият факт, че съм стигнал дотук, си е попадение в десетката. Но най-интересното от всичко, както вече казах, е, че можеш да си позволиш да правиш каквото си искаш. На нас, възрастните, всичко ни е позволено, дотам, че дори и някое старче да краде в супермаркет, хората го гледат с наивни и състрадателни очи. Ако обаче крадецът е момче, в най-добрия случай ще го нарекат „гамен“.

С две думи, на определен етап от живота се разкрива свят, който до този момент е бил недостъпен, вълшебно място, населено от мили, грижовни и сърдечни хора. Но най-ценното нещо, с което се сдобиваме благодарение на старостта, е уважението. Моралната чистота, солидарността, културата и талантът не важат пред набръчканата кожа, петната по главата и треперещите ръце. Във всеки случай днес съм уважаван човек и да знаете, че това изобщо не е без значение. Уважението е средство, което ни позволява да постигнем една недостижима за мнозина цел: да правим с живота си каквото пожелаем.

Казвам се Чезаре Анунциата, на седемдесет и седем съм и в продължение на седемдесет и две години и сто и единайсет дена изхвърлях живота си на бунището. После разбрах, че е настъпил моментът да вкарам в употреба извоюваното на бойното поле уважение, за да започна истински да му се наслаждавам.


В новия брой

Корицата на новия брой на сп. ELLE