С използването на този сайт Вие приемате, че той използва „бисквитки" за подобряване на Вашето преживяване, персонализиране на рекламите и анализ на посещаемостта. Моля прочетете нашите Условия, Политика за бисквитки и Политика за защита на личните данни.разбрах

Паулу Коелю: „Утопия е да мислите, че всички са длъжни да ви харесват“

текст ЖОАО МИГЕЛ САЛВАДОР, превод ВЕРА КИРКОВА • 27.12.2018

Един от най-известните съвременни писатели винаги има какво да каже, особено около излизането на новата му автобиографична книга „Хипи“

Паулу Коелю: „Утопия е да мислите, че всички са длъжни да ви харесват“
 © NIELS AKERMANN

Той е писателят с най-много продадени книги на португалски език. Има милиони последователи от цял свят, но продължава да бъде възприеман противоречиво като автор. Това не пречи екип на португалския вестник „Ешпресо“ да гостува в дома на Паулу Коелю по повод автобиографичната му творба „Хипи“.

Коелю живее далеч от центъра на Женева, в къща, която не е по джоба на всеки. Той е наясно с това и от доста време знае, че животът, който води, е различен от този на повечето хора. Известен по цял свят, със състояние, натрупано най-вече от продажбата на книги (въпреки че още преди това е започнал да печели добре от песните, написани за изпълнителки като Елис Режина или Рита Лий), той не тъне в разкош, а предпочита да живее значително по-скромно, отколкото би могъл да си позволи. Точно в 18 ч. Коелю моли да прекъснем интервюто за няколко минути. Дали това не е някой от неговите моменти на медитация, към които спадат и нощните разходки в компанията на жена му? „Вчера седнахме на едно хубаво място и медитирахме. Усетих аромата на лавандулата, усетих тишината, видях дърветата. Това няма цена, нали?“, казва писателят по време на интервюто ни.

© NIELS AKERMANN

Очаквах да ме приемете в дом, пълен с книги, но тук е доста минималистично.

И на долния етаж е така, ще видите. Първо, защото наблизо се намира една фондация и книгите ми, онези, които съм написал аз, до една са там. И второ, тази идеята да имам стая, пълна с книги… Няма да ги прочета повторно. Те биха послужили повече, за да впечатлят вас, хората, които идвате тук. „Колко много е чел, колко е умен“ – няма нужда от това.

А това не ви ли интересува?

Не. Интересува ме да чета. Аз чета всеки ден, но предимно на таблета си, защото чета повече на португалски и на английски. А в книжарниците тук няма нищо на португалски. На английски има, но само от онези книги, които не ме вълнуват особено. Тогава сядам, свалям на таблета и чета. И ми харесва. В Женева преди е имало много книжарници, но сега са останали само две.

Какво е станало?

Каквото става по цял свят. Книгата трябва да се приспособи към новата реалност. А тази нова реалност са електронните книги. Хората малко премълчават това, но когато аз пожелая да прочета някоя книга на португалски език във физически формат, си я поръчвам от Португалия – само след два дни тя е при мен. Има и още нещо – плочите са минали по този път. Аз вече не виждам магазини за плочи, а в детството ми имаше много. Дойде момент, когато музиката се оказа елиминирана. Измислиха нова система, която тръгва от Spotify и стига до закупуването на един-единствен трак.

Не изпитвате ли носталгия по онези времена?

Не изпитвам носталгия към нищо. Не изпитвам носталгия по детството, по младостта, по нищо. Когато поглеждам назад, то е за да говоря за нещо, което все още е актуално, като в „Хипи“, например.

© "Обсидиан"

А „Хипи“ е най-автобиографичната ви творба, нали?

Да, на теория.

А на практика?

Също, въпреки че ми се наложи да съкратя някои епизоди и да променя част от имената. Това е моята история.

Но не е първата ви автобиография. През 1991 г. написахте друга автобиографична творба, в която разказвахте за певеца Раул Сейшас, ваш добър приятел. В крайна сметка решихте да я унищожите…

Жена ми я прочете и ме накара да я унищожа. Реших, че тя има право, защото негативните неща са особено пленителни. Беше прекалено опасна книга. Аз я унищожих и повече никога не писах по тази тема.

Щеше ли да е много различно, ако въпросната книга беше публикувана?

Нямам представа, защото не живея в света на нереализираните възможности. Така че не знам какво би станало, ако книгата беше публикувана. Но не съжалявам за решението си. Днес мога да говоря доста по-свободно за наркотици и тем подобни… Освен това аз говорех за човек, който вече е починал, и нямаше да е особено справедливо.

А какво ви накара да се заемете с тази част от историята си сега?

Вие и сам виждате колко поляризиран е светът. От една страна, имаме една крайна политически коректна партия, но от друга, хората си обичат крайно десните. Не в Португалия, а общо погледнато. И си казах, за Бога, аз съм преживял период, когато съм бил крайно десен, но тогава хората не бяха политически коректни. Хората представляваха третия път и избираха според собствената си воля, а не по задължение, да почитат тялото си и да изживеят живота си по-простичко, но и по-интензивно. Смятам, че мотото на хипито е да не усложнява нещата.

Да поеме по пътя на простичките неща.

Да. И да каже: „Почакай, приятелю, ти не трябва да се храниш с натурални продукти по задължение. Ти ги ядеш, защото ти харесват“. В такъв случай нека се върнем към онзи момент, когато всичко това е било част от живота. Всичко е било натурално и природосъобразно. Дрехите например. Хората сами са си правели дрехите. Аз се дразня, когато вляза в някой бутик и виждам съдраните дънки. Ама че тъпотия, по дяволите! Що за идиотщина е това с марковите дънки, които би трябвало да имат някакъв смисъл. Дънките са символ на хипи движението, но са представлявали облеклото на работниците. Те са много здрави. А сега, като почнете да ги разкъсвате, да правите това и онова, е толкова изкуствено.

А днес смятате ли, че е възможно да се живее като хипи, или е твърде утопично?

Напълно е възможно. Дотолкова, че след като дойдох да живея тук, в Женева, всичко, което правя, е да… Какво направих вчера например? Излязох от дома си и заедно с жена ми отидохме да се разхождаме в гората. Смятам, че разходките в гората са нещо много специално, което може да върне смисъла на твоето съществуване. А хората все повече се отдалечават от него. Някой скоро ми разказа, че в днешно време хората изминават Пътя на Сантяго, като държат телефона си пред лицето.

Паулу Коелю със съпругата си Кристина Оитиция
Паулу Коелю със съпругата си Кристина Оитиция © Личен архив

Вие не изминахте ли така този път, който впоследствие ви вдъхнови да напишете „Дневникът на един маг“?

Не, разбира се, че не. Знаете ли, да вървите по този начин с телефона в ръка и да не сваляте очи от него, означава да не видите нищо наоколо. Това е абсурдно. При всички положения сте изгубили смисъла на това, да бъдеш тук и сега.

Социалните мрежи дават ли ви сила?

Появата на социалните мрежи беше като благословия за мен. Благодарение на тях поддържам връзка с моите читатели. Аз имам 29,5 милиона последователи във Facebook и 16 милиона в Twitter, но интернет се превърна в резонаторна кутия на всичко най-лошо у хората, благодарение на анонимността. Така те смятат, че може да кажат каквото им хрумне и готово. Навсякъде в коментарите аз виждам хора, които обиждат, нападат, ругаят. Това са така наречените тролове. Преди имах неколцина, но ги блокирах всичките.

А не възприемате ли това действие, да блокирате някого, като един вид цензура?

Това не е цензура. Въпросният тип не се идентифицира с мен. Той идва, за да обижда. Дори не е прочел книгата ми, как да я коментира? В такъв случай, драги, всичко е за добро. Не е цензура, а поставяне на граници.

А когато критиците не харесат някоя ваша книга, какво чувствате?

Тогава е допустимо. Чувствам, че въпросният човек има право да си каже мнението и толкова.

Но не ви ли се иска критиците да ви разбират по-добре, или това не ви интересува?

Не. И, да, утопия е да мислите, че всички хора са длъжни да ви харесват. Който трябва да ви харесва, той ви харесва, разбира ви и заедно споделяте общи ценности. Той разбира, че да пишеш достъпно, не означава да си повърхностен. Може да навлезете много дълбоко в душата на един човек и чрез по-простичките думи.


9 СЪВЕТА КЪМ ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИТЕ ОТ ПАУЛУ КОЕЛЮ


Това ли е тайната на книгите ви? Да пишете достъпно?

Така мисля, но не е само това. Отвъд достъпното е. Смятам, че успехът не може да бъде обяснен. Той е нещо органично и естествено. Снощи един приятел беше на вечеря в Гоа, където имаха всичките ми книги. Отивате в Непал и там имат всичките ми книги. Отивате в Южна Индия, в Кашмир… Е, какво може да накара това да се случи? Носи се от уста на уста.

Колко време живяхте, носейки в главата си думите, изречени от вашата майка: „Сине, съществува само един Жоржи Амаду“?

Е, аз й отвръщах, че щом съществува Жоржи Амаду, има място и за мен. Когато се запознах с него, той се оказа единственият писател, който ме подкрепи. Винаги е говорил добро за мен и е човек, към когото изпитвам безкрайна благодарност. Вместо да почувства господството си застрашено…

Пътят на Сантяго бе вашата повратна точка, нали така?

Да, беше моята повратна точка. Мислех си, че не бива да продължавам просто да мечтая да стана писател. Трябваше да започна да пиша, щом исках да стана писател. Аз пишех текстове за песни, спечелих доста пари от тях и нямаше нужда да работя повече. Можех да посветя живота си на това, да пътувам, колкото време исках. Но когато пристигнах в Сантяго де Компостела, усетих, че трябва да е сега или никога. Почти бях навършил 40 години, но нито за миг не си помислих, че е прекалено късно, за да започна живота си. Животът, за който мечтаем, започва тогава, когато ние решим. Върнах се в Рио и описах моето поклонение, като мислех, че за никого няма да представлява интерес – ако се получи, добре, ако не се получи, пак добре.

© NIELS AKERMANN

Продължавате ли да мислите така?

Случва се с всяка моя книга. Не се замислям дали читателите ми ще я харесат, или не. До декември 2016 г. имам 220 милиона продадени книги. Това означава, че имам повече от 600 милиона читатели, понеже всяка книга се чете поне от трима-четирима души. Да не говорим за пиратството, което аз поощрявам.

Помагате ли му?

Да. Дори имам един сайт, който се казва paulocoelhoblog.com. Тъй като аз не притежавам правата върху преводите, издателствата ги притежават, свалям преводите от интернет и ги събирам на едно място, за да може хората да ги прочетат. Някои нямат финансови възможности да си купят книга.

Важно ли е изтъкнатите личности да се свързват с каузи?

Зависи. Не е задължително. Има хора, които са прекрасни певци, и това е достатъчно, защото техните песни ме отвеждат на места, които преди не съм познавал. В моите договори сега има клауза, според която четири процента от публикуваните книги отиват за африканските страни. Дори ще ви покажа снимки от Ангола и Мозамбик, на които хората там четат моите книги. За целта трябва да платя на дистрибутори и да ги предоставя безплатно. Това е мой обществен дълг.

А как изживявате вашата духовност днес, след като вече сте изповядвали толкова много неща?

Още преди години се върнах към началото. Върнах се към католицизма, който е в кръвта ми, за Бога! Та, аз съм учил в Йезуитски колеж, който, докато си в него, е ужасен, но така по-късно разбираш какво са дисциплина и ценности. А Св. Павел казва на латински нещо, което е много вярно: „Sic transit gloria mundi“, тоест, че световната слава е преходна.

Паулу Коелю през годините

Назад Напред


В новия брой

Алекс Петканова с малкия Габриел на корицата на новия брой на ELLE