С използването на този сайт Вие приемате, че той използва „бисквитки" за подобряване на Вашето преживяване, персонализиране на рекламите и анализ на посещаемостта. Моля прочетете нашите Условия, Политика за бисквитки и Политика за защита на личните данни.разбрах

ПЕТЪЧНО ЧЕТИВО: „Никой не знае часа“

22.06.2018

Роман на Рене Фройнд за пътя към себе си

ПЕТЪЧНО ЧЕТИВО: „Никой не знае часа“

В началото на лятото австрийският писател Рене Фройнд прави своя дебют на български език с вълнуващо заглавие. „Никой не знае часа“ - роман за любовта и приятелството, за едно необичайно пътешествие с неизвестна дестинация и изненадващ край.

Книгата проследява историята на младата журналистка Нора, която току-що е загубила баща си. Сам по себе си този факт е достатъчно тъжен, но това не е всичко: татко ѝ е оставил завещание с необичайна последна воля. За да получи огромна сума като наследство, Нора трябва да загърби приятния си живот в Париж и да се отправи към непознатата Австрия. И там, в ледените Алпи, да разпръсне праха на баща си.

Част от пътуването трябва да се извърши единствено и само пеш и то под контрола на кандидат за нотариус, избран от баща ѝ. Бернхард е педантичен младеж, пълна противоположност на жизнерадостната и спонтанна наследница. У него Нора вижда герой-злодей от научната фантастика, обитаващ вражеска планета.

И двамата не знаят предварително къде отиват и какво ще правят. Всеки ден младата жена получава указания за това – или писмо от баща си, или видео файл, подготвени от него преди смъртта му. Първоначално Нора се чувства като „глупаво момиченце“, но всеки ден от това пътуване носи и на двама им нови познания – за самите тях, за близките им хора, за живота – и разкрива отдавна погребани тайни.

ОТКЪС ОТ "НИКОЙ НЕ ЗНАЕ ЧАСА"

 

Цялата тази каша почна ден по-рано. Нора знаеше, че ако будилникът пропищи преди седем, това рядко е добър знак. Предстоеше ѝ особена среща. И то на другия край на града. Всъщност не пищеше будилник, а мобилният ѝ телефон се
обаждаше със звука на арфа. Беше си я избрала, защото това беше най-нежната от всички възможни мелодии, но с течение на времето бе почнала да я намразва.

Кафето и душът не помогнаха много. Още сънена, тя се заклатушка из лабиринта на коридорите в метрото. Във величествената входна част на сградата Нора се по-
чувства съвсем мъничка и безпомощна. Обърна се стреснато, когато портиерът я заговори.

– Какво желае мадам? – Пазителят на небесните двери я погледна снизходително. Божи телохранител. Тя измрънка едно доста сконфузено изречение, в което се чу името метр Дидие. Девет часът сутринта, това определено не беше ней- ното време. Както и да е, бе точна. Във Франция нотариусите спадат към най-горната каста на обожаваните полубогове, Нора бе наясно. Все пак вече живееше достатъчно дълго в Париж. Шарл Дидие се беше разположил на улица „Фобур Сент-Оноре“, на един хвърлей от Елисейския дворец, което допълнително подчертаваше важността на личността му. Това тук не беше Париж на Нора. Тя обитаваше един мъничък апартамент във Втори район, квартал, който с криволичещите си улички и малки, шармантни магазинчета приличаше на село, особено в сравнение с разко-
ша в центъра на властта.

Тя тръгна по червения килим на мраморното стълбище, оградено встрани от месингови парапети. Дамата от приемната я въведе в чакалня. Нора седна на един от фотьойлите, които не само че бяха направени в стила на Луи XVI, но и наистина бяха от осемнайсети век. Тази чакалня беше почти толкова голяма, колкото жилището на Нора. Почувства се ужасно.

След няколко минути на вратата се появи един мъж. Беше облечен с черно кожено яке над разкопчана в горната част синя риза.

– Здравейте, дете мое – каза той – Мон дьо, колко сте пораснала!

Нора се изправи и вежливо пое ръката, която се протегна към нея. Този не би могъл да бъде никакъв нотариус!

Добре, ризата му беше „Ив-Сен Лоран“, а коженото яке „Прада“, но…

– Извинете, мадмоазел, аз съм Шарл Дидие…
– Бонжур, метр!
– Спокойно се откажете от това „метр“. Наричайте ме Шарл!

Той я поведе към кабинета си, който категорично бе по-обширен от апартамента ѝ.

– Нора – каза нотариусът, като по френски маниер постави ударението не върху „о“, а върху „а“, – първо искам да ви изкажа съболезнованията си. И то наистина от цялото си сърце. Знаете ли, когато дойдохте с баща си в Париж, той осъществи с моя помощ покупка на апартамента в Шестнайсети
район. Кога беше това? Хиляда деветстотин…
– Осемдесет и четвърта – рече Нора.
– Навремето това беше една първите ми добри сделки. Донесе ми късмет. Кантората просперира и се разрасна. Новие едва ли ще ме помните. Бяхте съвсем малко момиченце.
– Била съм на четири, метр.
– Шарл. Моля ви, казвайте ми Шарл. Оттогава непрекъснато поддържах контакт с баща ви. Знаете, професионално, от време на време той имаше нужда от юридически съвет. Беше фин човек. Джентълмен. Един-два пъти в годината обядвахме заедно долу в бистрото. Дааа, а преди няколко месеца баща ви направи завещанието си със скромната ми помощ.
– Разбрах това от документите – каза Нора. – Честно казано, учудих се. Все пак аз съм единственото му дете.
Нотариусът кимна замислено. В този миг през главата на Нора внезапно се стрелна мисъл: „Ами ако не съм единственото дете? Може пък баща ми да има и други деца? Може да се окажа с дузина братя и сестри! Какво значи дузина, само едно да е, пак е достатъчно! Или пък да е завещал апартамента си на Дружеството за защита на животните? Макар че точно това съвсем не би му подхождало. За животните се сещаше само като ги видеше в сварено състояние, а и нямаше склонност към злобно оригиналничене.
– Знаете ли, никога не е излишно човек да си направи завещание по всички правила. А баща ви все пак не беше болен, нали? – попита метр Дидие.
– Всъщност не. Почина рано сутринта, отивайки да си купи вестник. Инфаркт.
– О, Нора, много съжалявам…
– Беше на седемдесет и пет все пак. – И сега, както доста често в последните дни, на Нора ѝ се стори, че ѝ се налага да утешава другите, а не обратното. Справяше се отлично, тъй като това ѝ помагаше да скрие собствената си мъка. В тези неща и бездруго беше опитна. Нора никога не плачеше. Тя не можеше да плаче.
– Искате ли нещо за пиене, мадмоазел Нора? Кафе?
– Чаша вода, моля.
Нотариусът взе телефона:
– De l’eau, s’il vous plaît.*
Не след дълго в кабинета влезе дамата от приемната, балансирайки старомодна гарафа и две чаши върху поднос.
Постави я на масата.
– Господин Едикойси дойде ли вече? – попита нотариусът.
– Да, мосю – усмихна се секретарката.
– Тогава го поканете да влезе.
На Нора много ѝ се прииска да знае дали господин Едикойси няма да се окаже изненадващият наследник, но учтивостта не ѝ позволи да попита. Все пак не се стърпя:
– Защо ми казахте да си освободя известно време?
– Ами работата е в това, че… Надявам се, че успяхте да си подредите задълженията така, че да имате свободно време?
– Да – отвърна Нора, – успях да го уредя. – Тя леко се изчерви, тъй като премълча колко лесно ѝ се удаде всичко това.
– Кремирането мина, нали? – попита метр Дидие.

 

* Вода, моля! (Фр.) – Бел. прев.
 


В новия брой

Модел NATALYA DARAGAN, продуцент NATALIE PIRMANN, стайлинг NATASHA GORKAYA, грим и коса YANA NOVIKOVA