С използването на този сайт Вие приемате, че той използва „бисквитки" за подобряване на Вашето преживяване, персонализиране на рекламите и анализ на посещаемостта. Моля прочетете нашите Условия, Политика за бисквитки и Политика за защита на личните данни.разбрах

„В България не се чете, повсеместно и окончателно“

Димитрина Иванова • 14.07.2018

Какво кара писателката Елена Алексиева да смята така?

Елена Алексиева
Елена Алексиева © Личен архив

Какво е мястото на жените в литературата?

По принцип, не приемам разграничаването в която и да било сфера по полов признак. В мига, в който акцентът се постави върху това, какъв си, а не какво и как правиш, крайният резултат е вече компрометиран. Дали авторът на едно качествено произведение е мъж или жена, няма никакво значение за написаното, то трябва да може да се защити само. В България обаче продължава да съществува едно адски дразнещо разделение на писатели и писателки, на мъжка и женска литература – каквото и да значи това, защото, честно казано, на мен не ми е много ясно. Подобно нещо не съм видяла в никоя друга страна от тези, в чиито национални литератури все пак донякъде се ориентирам. Факт е, че българското общество е крайно ретроградно и изостанало в почти всичките си аспекти и това няма как да не се отрази върху отношението жени-литература. Да, в България е значително по-трудно да си жена писател, отколкото мъж, още повече ако пишеш т.нар. „сериозна“ литература. От друга страна обаче, къде ги пък тия „сериозни“ женски постижения в една литература, в която постижения от какъвто и да било характер изобщо няма? Виждате, че въпросът, който ми задавате, е доста по-сложен и многостранен, отколкото на пръв поглед изглежда.

Как започна вашата история с писането?

Няма определено начало, колкото и скучно да звучи. Просто откак съм се научила да пиша, все си пиша разни неща. Или да го кажа така: моята история с писането започва с историята ми с четенето. А това е преди да се науча да чета сама – още когато родителите ми са ми чели като малка. Мисля, че с много пишещи хора се получава така.

Как писането на стихове преля в писане на разкази, после на романи, после на пиеси?

Мисля, че „прелива“ е доста точно казано – никога не съм имала усещането за някаква жанрова отделеност. Аз така или иначе винаги съм правила всичко това едновременно, просто веднъж едно излиза на преден план, друг път друго. За мен писането е едно цяло, нещо като река, в която всичко се влива и тече в някаква посока. Това му е най-хубавото. То ме предпазва от риска да започна да тъпча на място, което доста често се случва в литературата, а и не само.

Имате множество награди. Коя е най-ценната?

Знаете ли, макар да оценявам жеста и признанието, свързани с една награда, наградите сами по себе си никога не са ме вълнували особено. По-скоро ги възприемам като предупреждение – да не си повярвам прекалено, да не се самозабравя. Най-ценни за мен винаги са били моментите, когато читатели или зрители в театъра са споделяли вълнението си от нещо, което съм направила. Това с никакви награди не може нито да се постигне, нито да се измери. Ценно ми е мнението на двама-трима мои близки хора, на чиито вкус и критичност мога безусловно да се осланям. И разбира се, собственият ми вътрешен барометър: ако усещането ми, че онова, което съм написала, е по-силно от съмненията, които постоянно го съпътстват, значи съм се справила и поне за известно време мога да дишам спокойно.

© iStock

Иска ли се смелост и дързост да станеш писател и то във време, в което се говори за ниска читаемост на книги?

За мен писането никога не е било въпрос на „ставане“ – просто винаги съм знаела, че това е, което искам да правя и нищо не е било в състояние да ме отклони от този път. Но съм и наясно, че той изисква значителна самоцелност, понякога дори граничеща с тъпо упорство. Дали това е смелост, дързост – не мога да кажа. По-скоро бих го формулирала така: писането иска характер, наистина силен характер и твърдост. И не само заради липсващото четене, а и поради куп други обстоятелства. Като например това, че да пишеш на един малък език, който никой друг по света не разбира до степен, че няма и преводачи от него, автоматично те поставя в далеч по-неизгодна позиция от автори, пишещи на „големи“ езици. Но това е положението, няма равен старт, няма и светло бъдеще, както вече се убедихме. Просто трябва да ти стиска и да си готов да си платиш цената.

Имаше ли много трудности, когато започнахте?

Трудности има винаги и ми се струва, че всъщност бяха най-малки точно когато започвах, когато излязоха първите ми книжки със стихове. Може би защото тогава наистина бях много млада и все още способна да виждам нещата откъм хубавата им страна. Да не забравяме обаче, че в ония години и атмосферата у нас беше съвсем различна – усещаше се още известен идеализъм, имаше го чувството за промяна, за тръгване в нова посока. Тогава наистина издаването на книга беше събитие. Сега всичко е съвсем различно. Оказа се, че посока изобщо няма. Това важи и за литературата ни. А за издаването – който не е поискал, той не е издал и не се е провъзгласил за писател. Не се сещам в момента за друга страна, където издаването да е по-лесно и писателството – по-евтино.

Но не знам дали остана кой да чете“, казвате в едно свое скорошно интервю. Статистиката обаче показва леко повишаване.

Все същото мисля, което съм казала и във въпросното интервю. Преди всичко измерването на това, кой, колко и какво чете, със статистика ми се вижда, меко казано, смехотворно. Като как се извършва то? Броят кой колко килограма книги си е купил годишно ли? В България не се чете, повсеместно и окончателно. За вкус пък изобщо не може да се говори. За сметка на това обаче населението пише, та се къса. Сигурно от много писане на авторите не им остава време да почетат – според оня изхабен, но напълно верен стар виц.

Т.е. има подем в появата на нови български книги и автори, нолипсва хигиена в издаването им.

Има гигантски подем – количествен. След като сме страната с най-много полицаи на глава от населението в цяла Европа, сигурно вече сме и тази с най-много писатели. И точно както не сме прокопсали с многото си полицаи, по същия начин пропадаме и с многото си писатели. Качеството на съвременната ни литература е катастрофално – ако изобщо може да се говори за качество, а аз дори бих се замислила дали въпросното явление следва да се нарича и „литература“. Произвежда се основно някакъв бълвоч за местна употреба – доколкото и той се употребява. Ракия можеш да свариш от всякакъв боклук. Да натряскаш романче също. Все ще се намери кой да ти го издаде, у нас това не е проблем. После си сядаш сам в кухнята, пиеш си и си четеш собственото производство, пък накрая вземеш, че се разревеш – от радост ли или от мъка, и сам не знаеш. Ето това е българската литература в момента, която на всичкото отгоре напоследък взе да придобива и семейно-династичен характер.

© iStock

Повече електронни или хартиени книги се четат, по ваши набюдения?

Електронните книги вече имат превес, макар че донякъде е и въпрос на лични предпочитания. Един мой познат, който цял живот чете като луд, в това число и в електронен формат, наскоро ми каза, че когато чете от файл не може да се концентрира достатъчно и има усещането, че само прелиства книгата и погледът му се плъзга отгоре. Това ме навежда на мисълта, че може би и характерът на самото четене ще се промени. Виждате ли, когато е нематериална, безтелесна, книгата като че ли губи от стойността си. Между текста и физическата книга съществува особена връзка, която, колкото и да е банално, може би наистина може да се оприличи на връзката между душа и тяло. Много хора вярват, че с умирането на тялото човешката душа не изчезва, а отива някъде, превръща се в нещо друго, остава нематериална, но продължава да съществува. Е, надявам се и с душата на книгата да стане нещо подобно.

Вие на какъв носител предпочитате да четете?

Аз продължавам сантиментално и консервативно да обичам книгата от плът и кръв. Но чета и в електронен формат, не ми е проблем. Интересното обаче е, че ако прочета книга на файл и наистина много я харесам, веднага почвам да търся начин да си я купя на хартия. Като че ли това нейно овеществяване е залог, че тя ще остане завинаги с мен. Да не говорим, че физическото тяло често придава на книгата онази физиономия, с която я помним цял живот.

Ще се стигне ли до пълна дигитализация на книгата?

Съмнявам се. Или поне не ми се иска да се отиде чак в такава крайност. Да, разбира се, че е по-удобно, по-лесно и т.н. Обаче колкото едно нещо е по-лесно и достъпно, толкова повече то губи стойността си за човека. Аз лично предпочитам четенето с усилие – дори онова, най-дребното, което се иска, за да отгърнеш страницата или да намериш място в чантата си за книгата.

© iStock

Как се родиха „Приказките на господин Кабода“ – последната ви книга?

Те по-скоро се появиха, отколкото родиха – в смисъл, че в тях, разбира се, намериха място много мои преживявания, мисли и идеи от последните години, но не съм предполагала, че ще приемат тази форма, донякъде изненадваща за самата мен. Всъщност, това е книга за осиротяването, което преживява рано или късно всеки от нас, независимо от възрастта. За търсенето на живот и път по-нататък, за намирането на опора и близост в другия човек, независимо колко странен може да е самият той. Това са приказки за самотата и общуването като самостойни, но и неразделно свързани състояния на човешкия дух и душа. Казвам, че те се появиха изненадващо, защото аз самата през цялото време имах чувството, че двамата герои – господин Кабода и неназованото дете – дойдоха при мен и ме преведоха през своите истории с искреност и надежда, каквито рядко можеш да откриеш у реален човек. Тези истории не спестяват нищо, те са честни и в по-дълбоките си пластове болезнени. Но в тях има и много светлина, лекота, неусетно възвръщаща се радост – тогава, когато мислим, че сме ги изгубили безвъзвратно.

Път към детските сърца ли е тя или по-скоро към тези на възрастните, които са забравили за детското в себе си?

Никога не съм правила разлика между детето и възрастния – не само в литературата, а изобщо. Може би, ако приема, че има такава, тя е в това, че детето е много по-взискателно и чувствително към всякакъв опит да бъде заблудено и възприемано като недорасъл и недоразвит човек. За мен то е една напълно развита личност, само че по-различна от възрастния. Затова дори в още по-голяма степен заслужава абсолютна честност и уважение. Всякакъв опит да бъде омаловажено или да му се поднася някаква глуповата и разкрасена измишльотина под формата на действителност е обиден и не води доникъде. Светът на днешното дете е не по-малко сложен от този на възрастния. Детето не забравя и не прощава. То е квинтесенцията на целия наш последващ живот. Затова и възрастният, дори да иска, не може да забрави детето, което е бил. Това дете ни спохожда от началото до края. В известен смисъл то е всичко, което остава от нас. Та, тази книга е тъкмо за него – за това дете, за този безсмъртен човек.

Кое е следващото ви предизвикателство – стих, разказ, роман или пиеса?

В момента довършвам един роман, отново по-различен от всичко, което съм правила досега. Надявам се да се получи.

 


В новия брой

Дъщерята на Стивън Болдуин на корицата на ELLE