Първата ми среща с нея беше с „Любов“, книгата, за която преди няколко години всички говореха и всички четяха.
Но не беше моя тази „Любов“. Не остави отпечатък.
Елиф Шафак обаче някак остави. Затова я потърсих в „Чест“, после в „Копелето на Истанбул“, но мисля, че я открих, поне по начина, който аз исках, в „Черно мляко“.
Книгата, която най-малко харесват онези, които харесват Елиф.
Аз обаче я усетих там сред любимия ми Истанбул, нейният Истанбул, който винаги е герой в книгите й – омагьосващ, цветен, навъсен, осъждащ, многолик, шумен, уютен, но безпощаден. „Градът на разбитите сърца“, както го описва тя в „Копелето на Истнабул“. Там на брега на Босфора, из малките улички на Ортакьой, едно от любимите й места. На мен също. Сякаш отпивах от това „Черно мляко“ на малки глътки и в нейната компания, но и в тази на Зелда Фицджерлад, която докосвайки ръба на чашата шампанско с устните си някъде в Париж на 20-те, прошепва: „Любовта е горчива и няма нищо друго освен нея, а останалото е за емоционалните просяци по земята.“
Зелда е една от героините, Зелда кръщава дъщеря си самата Елиф Шафак. Точна на тази Зелда.
В „Дворецът на бълхите“ се изгубих, буквално, но останах докрая.
Думите на Шафак често те хващат за гърлото, понякога ти се иска да ги „изтупаш“ и да ги забравиш, но както тя пише в тази книга: „Миналото не прилича на трохички върху килима. Човек не може просто така да отвори прозореца и да изтупа миналото си.“ Миналото, времето и линията, в която се движат, присъстват като герои не само тук, но и в другите й книги. Сякаш самата тя има нужда да убеди себе си, че никога не сме им подвластни, а всъщост не можем да избягаме от тях, колкото и неистово да копнеем за това.
„Миналото не прилича на трохички върху килима. Човек не може просто така да отвори прозореца и да изтупа миналото си.“
„Времето ни задушава постепенно, като ни дава по глътка въздух само и само за да ни задуши още повече“, пише Елиф в „Светецът на неизбежната лудост“, а след това се опитва да се измъкне от тази схватка в „Речникът на погледите“: „Де да можеше времето да прояви неразумност и да не върви само в права линия. Да кривне тук-там, да прави щуротии, да се разпадне на парчета. Тогава ще го заклеймим и никога вече няма да се позоваваме на него.“ Това са и двете книги на Шафак, в които сякаш тя е най-смела, нежно чувствена, още по-болезнено откровена, но и непримирима – към света, към времето, към границите, които понякога сами си слагаме, към онези, които някой друг ни налага, към любовта, несподелеността и болката, която остава след нея.
Истанбул, времето и миналото си правят среща отново в новата й книга - „Трите дъщери на Ева“, Елиф ги събира за пореден път, за да търси своите отговори, за да намерим ние нашите.
Само че този път има още един главен герой – Бог.
Онзи, който разделя религиите. Онзи, който поражда едновременно омраза и любов. Онзи, който „странно, но когато стане дума за Бог, за когото не знаем почти нищо, малцина от нас казват „Не знам“.“ Но преди всичко онзи, който е в нас и ни кара да се съмняваме, да търсим истината, но и да обичаме, може би първо себе си и да прощаваме, понякога преди всичко на себе си. „Дързостта да опознаеш себе си е като дързостта да се унищожиш. Първо трябва да се разнищим на късчета, а после, със същите тези късчета да сглобим новото си Аз.“, пише в „Трите дъщери на Ева“ Елиф, а ние вече събираме думите й, за да сглобим пъзела на нейното Аз чрез книгите й. И знаем къде ще бъде следващата ни среща – в Истанбул, който „ ни гледа през открехнатата двойна балконска врата с любезна усмивка и язвително пламъче в бездънните си аметистови очи.“
ИНТЕРВЮ: ЕЛИФ ШАФАК: „ВИНАГИ БИХ ИЗБРАЛА СВОБОДАТА“
