С използването на този сайт Вие приемате, че той използва „бисквитки" за подобряване на Вашето преживяване, персонализиране на рекламите и анализ на посещаемостта. Моля прочетете нашите Условия, Политика за бисквитки и Политика за защита на личните данни.разбрах

Как да преодолеете бариерите на срама?

14.01.2016

Развенчаваме мита, че да имаш слабости е опасно

Как да преодолеете бариерите на срама?
 © iStock

От списание ELLE България

Осакатяващ, изгарящ, смазващ. Срам. В продължение на много години това беше моят случай. Моето призвание. Имаше вечери, в които не можех да изляза (на сцената на караоке бара например, но не само), защото се чувствах прекалено уязвима от собственото си притеснение. Креативни теми, които не можех да допиша, защото се боях да си представя, че имам нещо за казване. Махмурлийски сутрини, в които трябваше да зажумя с вътрешното си око, за да си спестя спомена за моето социализиращо се „Аз“.

Без оправдания

Онова „Аз“, което в последствие ми се струваше като клоун, танцувал под ярки прожектори, в асинхрон с ритъма, на песен с изключен звук. Ако бях флиртувала с мъж, който не е проявил интерес към мен, се изчервявах при мисълта как съм се изложила. Но дори когато мъжът бе проявил интерес, след това се чувствах не по-малко жалка, уязвима и засрамена. Знам, че всички имаме, както ги наричаме – слаби страни, но за другите хора можех да намеря оправдание (бедрата й са едри, да, но са така добре оформени при извивката на коленете). За мен нямаше оправдание. Моят целулит – и външен, и метафоричен, попадаше в категории, по-лоши от тези на другите хора. По-грозен, по-грешен.

Митът за нашата слабост

В XXI век да се чувстваш по този начин, погълнат от усещането, че не си ОК, се счита за абсолютно ОК. Защото да имаш слабости е нещо нормално. А работата ни, изглежда, е да ги поправим. Когато всъщност истинската и най-смислена ни задача е... да ги приемем. „Уязвимостта не е слабост. И този мит е изключително опасен“, казва д-р Бренé Браун – изследователка и разказвач на истории, както се представя самата тя. С нейните лекции за TED Talks от 2010 и 2012 г. (с десетки милиони гледания в Youtube), с най-новата й книга „Rising Strong“, публикувана тази есен, както и с предишните „Жените и срамът“, „Мислех, че съм само аз (но не е така)“ и с по-късните й разработки, в които изследва срама и при мъжете, Браун е нещо като супер звездата на темата за уязвимостта. Прекарала последните 13 години в изучаване на емоционалния риск, излагането и несигурността, тя твърди, че уязвимостта е горивото на всекидневния ни живот и най-точният инструмент за измерване на куража.

В XXI век да си погълнат от усещането, че не си ОК, се счита за абсолютно ОК.

Блатото на душата

„Да бъдеш уязвим, означава да се оставиш да бъдеш видян, да бъдеш честен“, казва Браун и добавя, че тази несигурност е родното място на иновативността, креативността и промяната. „Да създаваш изисква да направиш нещо, което досега не е съществувало. Няма нищо по-уязвимо от това. Приспособимостта към промяната е нищо друго освен уязвимост.“ Ето защо изследователката ни приканва да нагазим в „блатото на душата“, както го е наричал Юнг. Веднъж озовали се там, не бива да забравяме следното: ако сме засрамени, е твърде вероятно да се държим отбранително и да сме ядосани. Не си ли позволим да толерираме тези емоции, няма да можем да понасяме самите себе си. Ще станем непоносими и за околните и инстинктивно ще вземем предпазни мерки да се дистанцираме от тях – като ги нападаме, опитаме се да ги променим или се оттеглим от връзките си.

На арената

Много по-лесно е да се занимаеш със срама, когато си насаме със себе си, и много по-трудно – когато трябва да се разкриеш пред някой друг. Има един показателен цитат на Теодор Рузвелт за „мъжа от арената“: „Това, което има значение, не е критиката. Не е човекът, който седи и сочи с пръст как този, който е направил нещо, е можел да го направи по-добре, и как се проваля, и греши. Точките са за човека на арената, чието лице е обезобразено от прах, кръв и пот. Но когато е на арената, в добрия случай печели, в лошия – губи, а когато пада, той го прави с такава величествена дързост.“ И според Браун животът е за това – да бъдем величествено дръзки. Да бъдем на арената.

Уязвимостта не е слабост. И този мит е изключително опасен.

Гласът на срама

„Когато тръгнете към тази арена, когато поставите ръка на входа й и си помислите: „Излизам и ще се опитам да го направя“, срамът е лошият съветник, който казва: „Да, да. Не си достатъчно добър. Така и не завърши магистратурата по бизнес администрация. Жена ти те напусна. Знам, че баща ти не беше наистина в чужбина, беше в затвора. Знам всички онези неща, които ти се случиха, докато растеше. Знам, че си мислиш, че не си достатъчно красив или достатъчно умен, или достатъчно талантлив, или достатъчно силен.“ Всичко това е срамът“, обобщава изследователката. „Ако можем да го накараме да млъкне и излезем на арената с мисълта: „Аз мога“, ще се огледаме и ще видим, че критикът, който сочи с пръст и се смее, в 99% от случаите... сме ние.“

Критичното мислене

Срамът ни пуска два големи записа. Единият: „Никога не си достатъчно добър“ И ако го разубедим от първия, следва вторият: „За кого се мислиш?“ Тоест, кара ни да се фокусираме върху самите нас. Не го бъркайте с вината – тя е фокус върху поведението ни. Срамът е: „Аз съм грешка“, вината е: „Направих грешка, съжалявам“. Как ни влияе собственото ни критично мислене разказва от първо лице известната индийска писателка Кужали Маникавел. Да пренебрегват работата ти, да я иронизират, или по-лошо – да я отхвърлят, може да разбие сърцето на всеки творец. Маникавел се научава как да оцелее във времената на буреносна критика, но в началото не била подготвена за нея. „Бях си създала странния навик да се преструвам, че отхвърлянето и критиката изобщо не ме засягат. Когато реално ме засягаха. До такава степен, че се притеснявах да пиша прозата, която обичах да пиша.“

Критикът, който сочи с пръст и се смее, в 99% от случаите... сме ние.

Обратна връзка

Индийската авторка разказва и за всички онези коментари, имейли и съобщения, че пишела смешно, глупаво, дразнещо и т.н., които получавала и на които се чувствала длъжна да отговори. Докато не изпаднала в ситуация да се извинява за писането си. „Никой никога не бива да прави това. Без значение дали е доказан писател, или не. Отнема много време и те кара да се чувстваш зле. По-добре да обръщаш внимание на обратната връзка, която е ценна и има смисъл. Това не означава да слушаш само хора, които те хвалят. Всъщност, най-полезните коментари, които съм получавала, бяха трудна за приемане критика. Но дори егото ми да беше наранявано в процеса, виждах, че тя си струва.“

Вместо „Не се разстройвай“

Чували ли сте съвета „Не се разстройвай“, когато вече сте разстроени? Абсурден е. Но Маникавел също се опитвала да го следва. И се случвало следното: „Разстройвах се, казвах си да не се разстройвам и при все че продължавах да съм разстроена, си казвах, че не съм.“ Избрала да се изправи срещу това. „И без друго се чувствах зле, реших да оставя усещането да мине през мен. Излизах с хора и на места, където не бяха чували за писането ми. Позволявах си да се държа зле, да използвам неуместен език, да изразявам настроението си чрез танц. Правех каквото си искам, за да изкарам разочарованието си от тялото ми. Което, в крайна сметка, е по-добре, отколкото да си казваш „Не се разстройвай“.“

Аутопсия на отказите

Днес произведенията на Кужали Маникавел са публикувани в редица литературни издания. Дебютният ѝ сборник с разкази излиза през 2008 г. Тази година бе публикуван и сборникът „Неща, които намерихме по време на аутопсията“. „Получавала съм повече откази, отколкото мога да преброя“, спомня си Маникавел. „И макар някои от тях да бяха наистина неприятни и резки, не мисля, че който и да е коментар е бил по-критичен от собствената ми критика към самата мен. Едва сега си давам сметка, че за да ми хареса нещо, то трябва да бъде предизвикателство.“ А какво по-голямо предизвикателство от това, да стоиш в средата на океана, заливан от огромните вълни на критиката! И все пак да продължаваш да си там.

„Получавала съм повече откази, отколкото мога да преброя“.

Слабостта и мъжете

Обърнете внимание – номерът не е да оставаш винаги изправен насред този океан. Понякога е позволено да паднеш. Понякога си позволяваш да паднеш и да си простиш за това. Което, оказва се, е особено трудно за мъжете. Брене Браун разказва за срещата си с неин читател в периода, когато все още пишела само за уязвимостта при жените. „Виждате ли тези книги, които подписахте за жена ми и трите ми дъщери?“, попитал мъжът. „По-скоро ще ме видят умрял на белия ми кон, отколкото да ме гледат как падам. Когато ние, мъжете, си позволим да бъдем уязвими, меко казано, ни излиза през носа. И не ми говорете, че всичко е заради момчетата и треньорите, и бащите, защото жените в моя живот бяха по-сурови с мен от всички останали.“

Усмирителната риза на жените

„Срамът е еднакъв за мъжете и жените, но е организиран по пол“, обяснява Браун. И дава пример с образа на жената, използван в рекламите: „Мога да се справя с прането, да опаковам обядите, да раздам целувки, да съм на работа в девет без пет. Ще донеса вкъщи бекон, ще го изпържа в тигана и никога няма да ти позволя да забравиш, че си мъж.“ За жените срамът е да правиш всичко това, да го правиш перфектно и никога да не си проличи, че ти е трудно. Срамът, за жените, е тази мрежа от недостижими, противоречиви, конкуриращи се очаквания. „Това е усмирителна риза“, казва Браун. „За мъжете срамът не е купчина от съревнователни, противоречиви очаквания. Срамът е едно нещо – „Няма ли да бъда възприет като слаб?“

Срамът е епидемия в нашата култура.

Потискане без селекция

И мъжете, също като нас, не искат слабостта им да си личи. Заглушаваме уязвимостта, когато очакваме онова важно обаждане. Когато се налага да помолим партньора, с когото току-що сме заживели, за помощ. Когато чакаме доктора да ни съобщи резултатите. Когато каним някого на среща, когато инициираме секс, когато ни откажат секс, когато ние отказваме... Това е светът, в който живеем. Дом на уязвимостта. И един от начините да се справим с нея, е да потиснем слабостите си. Само че, припомня ни Браун, не можем да потискаме селективно. Така че, когато заглушим негативните емоции, казваме „не“ и на радостта, благодарността, щастието. И какво се получава? „Щом се почувстваме нещастни и потърсим цел и смисъл, изпитваме слабост и си поръчваме няколко питиета или изяждаме цял шоколад. Този затворен кръг е опасен“, предупреждава изследователката.

Вместо благодарности

А защо не оставим слабостите ни да бъдат видени и не се разголим до уязвимост? Обикновено се чудим „Мога ли да те обичам толкова? Мога ли да вярвам в това с такава страст? Мога ли да се запаля чак така по нещо?“ Подобни въпроси и размишленията какви катастрофални неща могат да се случат изместват фокуса ни от благодарността. А има за какво да благодарим, със сигурност. За това, например, че сме толкова уязвими – което означава, че сме живи. За това, че каквото правим, е напълно достатъчно – когато го повярваме, ще спрем да се оплакваме и ще започнем да слушаме. Другите. Те, да си припомним, са много по-малко критични от нас.

Противоотровата

„Срамът е епидемия в нашата култура“, казва Браун. И предлага съвсем простичка противоотрова. Тя е само от две думи, най-силните, когато сме в конфликт. „Аз също.“ Когато търсим пътя към себе си, всъщност търсим път и към другите. За да го извървим, ни трябва съпричастност. А няма как да сме съпричастни, без да сме уязвими. Без да поискаме да видим и да бъдем видени. Без броня, която да покрива целулита. И без нуждата от бели петна в паметта за моментите, които не ни изнасят. Съблечем ли срама от себе си, животът ни става по-лесен, а ние – по-мили и по-малко занимаващи се със себе си, постигащи нещата с по-малко тревога и самокритика.

Няма как да сме съпричастни, без да сме уязвими.

Отвъд бариерите и блатото

И когато следващия път шефът оценява работата ви и ви каже 37 неща, които сте направили прекрасно, плюс едно, което иска да доразвиете, спрете да мислите за това единствено нещо като за критика. Когато ви питат за любов, не разказвайте най-напред за последната си раздяла. Когато говорите за принадлежност, не мислете непременно за кръга, от който са ви отхвърлили. Срамът действително лесно се поддава на страха от изолация. На опасението: „Има ли ми нещо, което, ако другите разберат или видят, ще спрат да искат да са с мен?“ Но само човек, който не се е потопил в блатото на срама и не е оставил там всичките си бариери и брони, може да разсъждава така. Разбира се, целта не е да влезем в блатото, да си построим къща и да заживеем в нея. А да си обуем гумените ботуши, да преминем през него и да си тръгнем от там със силата да понасяме срама. Сила, с която ще заспим доволни от себе си, независимо от това, какво сме постигнали или пропуснали, яли или не яли, казали или не казали през деня. Сила, която много хора търсят.

Аз също.

Текст Петра Денчева


В новия брой

Мария Илиева на корицата на новия брой на ELLE