Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук.разбрах

Мира Добрева: "НадменноТО"

17.02.2017

Ще мрънка вечно – недоволно. За всичко другите ще са виновни. И ще е само. Нещастно. То... В някои житейски истории на МИРА ДОБРЕВА няма хепи енд, защото реалността не винаги е красива

Мира Добрева: "НадменноТО"
 © ВАЛЕНТИН ИВАНОВ-SVALIO

То.

Хвана ме за гърлото. Като стръвна хиена, като сива усойница. Впи заострените нокти в кожата ми. Сякаш човки задълбаха в нервите ми, минаха през окончания и гласни струни, пуснаха отровата си в лимфите. Очите й – на дявола. Горяха от агресия. Лицето й – красиво. Замъглено от тъмата на душата й. Косата – като електричество. Бижута дрънкаха по нея, като издрънчалото й самообладание.

Преглътнах слюнката и болката. Сгънах на квадратче порива си. Да нарежа дребното й тяло. Да го стъпча с ботушите. Тази сцена изиграх в главата ми, признавам си. От мен се лисна тон зломислие, закръжи по костите като спирала. Изви се ярост като пара. Вътре в мен остана. Недоумение и страх, като под налягане, изпушиха в гръбнака ми. Застина всеки прешлен, впи се в тила ми ужасът. Виждах хората – стотици. С грейнали лица от щастие – в очакване на цирка – представление. Стиснах крайчеца на стола. С две си ръце се впих в дървото, за да ги не впия в нея. Можех да я издера, признавам си.

Неделя беше. Още зима, а хубаво и топло време. Отидохме на цирк с приятелки. Децата весело подтичваха. Захарен памук и пуканки. Трепкаво очакване на клоуна. „Честит рожден ден“, ведри възгласи... Момчетата – с повдигнати бретони, момичетата – с плитки и полички. Сгънали са якенца в ръчички. Някак празнично и приповдигнато, заехме си местата, тъй планирани. И платени преди месеци. Станало е недоразумение. Имаше застъпване в билетите. Случва се, не е престъпление. Въпрос на разговор и уточнение.

Да, обаче идва кобрата. Не от купола на цирка, нито от терариума на артистите. От улиците на града изсипва се, от скъпата кола изнизва се, в центъра на цирка се разстила, заедно с все качулки, телефони и претенции. Носи се ухание на скъпо. Натрапчивост издиша всяка ноздра. „Вижте ме!“ – крещи! Нейно величество – Невежество. То. Което смята себе си над другите. То. Което е на „ти“ със самотата си, надвило усета човешки, поело към дерето на клоаката. Защото е избрало не жената в себе си. То – Държанката. Мутресата. Присмива се на всички поетеси, унизява знанието. Даже хоби няма, освен да рови телефона си.

На нейното място, представете си – най-отпред, разбира се, заедно с нея и детето й (петгодишно хубаво момченце), седнали са нашите момиченца! Какво безумие и неимоверна наглост – да заемем мястото на Принцесата. На мрака. На срама. И на незнанието.

Разбира се, че грешка е. Допускам го. Даже бих се извинила, казвам ви. Но дойде това Недоразумение и прекатури стола. Ложата обърна, счупи я. Мен ме хвана да ме души – якето съм й била настъпила. С думите: „Ей, ти знаеш ли коя съм, ма! Якето по-скъпо и от тебе е! 500 лева струва, чуваш ли! Ще те удуша!“. И ме зашлеви с агресията. С позора си. С празното, което е в душата й. Почувствах погледите в залата. Несретното си тяло, изнемощяло. Срам и болка. И объркване. Погледите на децата, майките... Татковците, чакащи престрелката. Хората, дошли на представление... Никой не възпря Усойната. Не понечи да й спре ръчището. Зрелището – обещаващо. Не от циркова арена гарантирано.

А приятелката ми се върна с пуканки. Тя видя сълзите ми в тъмното.

Всичко свърши, тръгнах си прегъната на две – от страх и от безсилие. Кому да се обадя, защо сеир да правя? Най-важни бяха хората – не трепнаха. И за децата си помислих – празник е. Пък и нейното детенце – то, горкичкото. Потънало във въпросителни и отрицание. Не беше този ден за отвращение. И яростта ни свари неподготвени.

Стоя и пиша всичко. Нощем е. Усещам ноктите й още в гърлото. Погледът й яростен опари ме, но само толкова. Къде ли се намира, питам се. В прегръдките на ада – малка блудница, пристанала на наркотрафикантите. Дете на нищото, с докосващо влияние на пачките. Усещането за всевластие, което влачат подир себе си, ще рухне. Все някога ще рухне. И ако не полудее, ще остарее. И ще си носи якето. Ще мрънка вечно – недоволно. То. За всичко другите ще са виновни. Че са му заели мястото. Че е незабелязано. Ще тъне в мрак и отчаяние. Ще съска като злобна гъска. И ще е само. Нещастно. То.

Всеки месец лицето на предаването „Отблизо с Мира“ по БНТ е на страниците на ЕLLE с моментите от всекидневието и живота, които ни вълнуват


В новия брой

Кийра Чаплин на корицата на декемврийския брой на сп. ELLE