С използването на този сайт Вие приемате, че той използва „бисквитки" за подобряване на Вашето преживяване, персонализиране на рекламите и анализ на посещаемостта. Моля прочетете нашите Условия, Политика за бисквитки и Политика за защита на личните данни.разбрах

МИРА ДОБРЕВА: "Нямам си червило, защото все го крия!"

15.11.2017

„Сякаш вечно търся онзи цвят и онзи аромат, който погълнах преди толкова много години“, казва тя, връщайки се назад към спомените за детството и една история за червило, запечатала се в съзнанието й

Мира Добрева
Мира Добрева © ВАЛЕНТИН ИВАНОВ-SVALIO

Когато бях малка, много исках да имам червило. Мое си червило. Не това на майка ми или на приятелката от съседната къща. Не цветът, ароматът му ме пленяваше до преклонение.

Червилата, до които успявах да се докосна, миришеха уханно – отваряха сетивата ми, възбуждаха фантазиите ми, рисуваха необятни светове. Различни от този, в който живеех. Толкова обичах червилата на приятелките си, че веднъж... изядох едно червило. Миришеше на ванилия и предполагах, че е вкусно. Точно както не предполагах какво точно е ванилия. Много по-късно намерих думи, за да опиша аромата, който тогава усещах, като изкушение. И... като ястие. Та го изядох и освен блудкавия вкус на стикчето, погълнах и здрав пердах от майката на момичето, което бе взело червилото от чантата й. Хубавото е, че го глътнах. Не го изплюх. Просто не можех да си представя да махна от себе си нещо, което толкова исках...


             ЗАЩО ЧОВЕК ВИЖДА ТОВА, КОЕТО НЯМА


А веднъж излъгах, че и аз имам червило! Момичетата не ми повярваха, естествено, защото: „Ми защо не го носиш тогава?!“ следваше всяко мое уверение, че си го пазя и ме е страх да не изям и него, затова стои в едно дълбоко чекмедже. Последваха бурни подканяния да отида до нас да го взема и да им го покажа, иначе ще ме сметнат за лъжкиня, каквато си бях. И аз, за да не призная измамата, тръгнах към вкъщи. Бавно. По пътя триех бузите си с длани и смучех устните си със сила, за да се зачервят. Да добият така мечтаното червено, което наситено бях обрисувала като реалност, а беше само мечта.

Поседях малко вкъщи, уж, че го търся. Намазах се с одеколона на дядо. Дано и дано замириша на червило. И се върнах при момичетата. Хванаха ме, че лъжа, естествено. Бузите ми пак се зачервиха. Вече от срам.


             ОТ 20 ГОДИНИ ЧАКАМ ДА ОСТАРЕЯ...


Оттогава животът ми се стече така, че много червила спохождат пътя ми. Работата ми е свързана с многообразието и цветовете им. Но... никога си нямам червило! Сякаш вечно търся онзи цвят и онзи аромат, който погълнах преди толкова много години. Нямам си червило, защото все го крия. Наистина си крия червилата! В онова шкафче, за което излъгах момичетата. Събирам червилата – розови, прасковени, безцветни – все ме е страх да не ги загубя.

Сложа ли някое в чанта, то изчезва. Не знам къде го оставям. Не знам как се изпарява! Сигурно го изяждам...

Всички червила са ми много скъпи. Не буквално. Скъпи и буквално, и преносно са ми били само две – едно, което ми подариха момичетата от екипа ми с пожелание: „Винаги да имаш най-хубавото червило“ и едно, което днес ми подари Мария. Без да знае каква история за червила има в моя цветен живот...

Понякога с болка се връщаме в детството си. Друг път с усмивка. Трети – със свито като лапички на котенце стомахче. И винаги ни е хубаво там. В първичността на преживяването, което завинаги си остава единственото. Колкото и да се повтаря след това.


ELLE ВДЪХНОВЕНИЕ:

Любимите ни червила, които правят устните по-обемни

Назад Напред


В новия брой

Лейди Гага на корицата на новия брой на сп. ELLE