Срещна ме една жена. И ме попита с какво съм горда от себе си. И ме накара да го напиша. Така осъзнах, че пръстите ми, които иначе чевръсто подскачат по клавиатурата, се затътриха като престарели баби. Като ръждясали болтове се замъчиха да завинтват думите. Като тежък трактор се затътрузиха по нагорещения асфалт на спомените.
Не ми се говори за това, с което бих се гордяла от себе си. Аз съм от поколенците, дето са научени да не изтъкват постигнатото. Беше непривично да показваме какво можем. Растяхме с девизи като „Скромността краси човека“ и убедеността, че е срамно да се хвалим с постигнатото. Разбира се, фейсбук пообърка представите ни за наученото до 90-те. Защото фейсбук, от място за споделяне, се превърна в място за хвалене. Нищо не се е случило, ако не е видяно във фейсбук. Нищо не е купено, ако не е показано в социалната мрежа. Колко струва една чанта? Не толкова, колкото би ти се искало, ако няма необходимата „социална подкрепа“. Лайковете са добавената стойност към парите, които си платила за нея... Та от тази фейсбук еуфория, която поднася на тепсия салати, коли, обувки, апарати, обективи и всичко, което сме си придобили или са ни подарили, на мен ми се отщява да пиша за нещо, което, прочетено отстрани, би изглеждало като хвалба. С какво има да се гордее човек в днешно време? Какво е постигнал сам? Какво революционно дело е извършил? Какъв подвиг? Представям си Левски, надвесен над тефтерчето, вместо „Народе????“, да бе написал, „Гордея се, че постигнах свободата ви“. Или Ботев, на „Майце си“ да бе оставил не изповедта за болката от робската действителност, а някое вдъхновено слово за личната му борба да промени тежката участ на народа...
Не мога да напиша за нито едно нещо, с което се гордея. Но само поискайте да ви кажа за нещата, които не съм постигнала. Този списък ще е дълъг. Защо човек е така устроен? Да вижда това, което няма? Защо му е трудно да се радва на нещата тук и сега? Защо си мислим, че на другите им е по-лесно? Защо смятаме, че има причина да са постигнали успех и тя не се крие непременно във възможностите им?
Колкото по-нагоре по стълбицата на успеха се изкачва човек, толкова повече забравя, от кого са изковани стъпалата, по които се катери.
Всъщност, често е така. Успехът на едни се дължи на възможностите на други. Затова е малко тъпо, когато сме на върха, удобно да забравяме поради що се намираме там и на раменете на кого сме стъпили. Човек е склонен да се самонавива. Да си самоповярва. Просто да се харесва. Колкото по-нагоре по стълбицата на успеха се изкачва, толкова повече забравя, от кого са изковани стъпалата, по които се катери. Никога никой не е постигнал нещо чисто сам. И затова чисто сам не бива да се гордее. Все някое име трябва да застава до неговото. Все нечий образ трябва да величае. И все някому да каже: „Благодаря.“
Горко на онзи, който забрави Учителя си!
И понеже имам не един и двама земни (не, по-скоро извънземни) люде, на които коленопреклонно винаги благодаря, че са ми били Учители, сега се сещам, че наскоро си препрочитах записките на Петър Дънов. Един Учител на света. И едно изречение като гръм премина през мен, като светкавица ме проряза: „Колкото по-велик е човек, толкова по-големи са неговите страдания, толкова по-страшни са неговите разочарования.“
Нищо не бих могла да допълня. На нас, малките, остава само смирението и благодарността, че сме намерили духовния път, по който да вървим. Само той води нагоре. Само той...
Всеки месец лицето на предаването „Отблизо с Мира“ по БНТ е на страниците на ЕLLE с моментите от всекидневието и живота, които ни вълнуват.
