С използването на този сайт Вие приемате, че той използва „бисквитки" за подобряване на Вашето преживяване, персонализиране на рекламите и анализ на посещаемостта. Моля прочетете нашите Условия, Политика за бисквитки и Политика за защита на личните данни.разбрах

Можем ли да се НАУЧИМ НА ЛЮБОВ към тялото си?

16.06.2016

Най-най-накрая да заживеем в мир със собствените си форми

Можем ли да се НАУЧИМ НА ЛЮБОВ към тялото си?
 © iStock

От списание ELLE България

Колко от вас мразят тялото си? Колко са се оттагвали от снимки във Facebook? Колко могат честно да заявят, че намират себе си за хубави?

Според проучване на известна козметична марка едва 2% от жените по света се смятат за красиви. Два процента! На всички останали ни се налага да живеем с недостатъците си всеки ден. Повечето от нас избират да се борят с тях в името на съвършенството. Много по-малка част са миротворци и се сещат, че има и друг път – да приемат себе си за съвършени такива, каквито са.

ИЗЛИШНОТО В НАС

Иска ми се да кажа, че съм от вторите, но прекалено много хора знаят, че ще излъжа – инструкторката ми по фитнес, масажистката от антицелулитните процедури, консултантката в онзи магазин, от който не си купих изрязаните дънкови панталонки, момичетата от ELLE, ежедневни свидетели на противоречивите ми реакции при споменаването на думата „чипс“, на гърча от последната „здравословна“ диета, на личната ми война с „излишното“ в мен. С несъвършеното. Война, породена от това, че искам тялото ми да изглежда хубаво най-напред за мен. След това – и светът да го оцени. Искам да бъда, накратко казано, жена, на която бих се възхищавала или която бих пожелала, ако бях мъж. Към днешна дата вече знам, че такъв идеал е далечна, мъждукаща точка на хоризонта, която никога няма да достигна.

ПРЕД ОГЛЕДАЛОТО

Но да обичам моето собствено тяло, точно такова, каквото е, ми се струва също толкова далечно. Изгледах например един TED Talk с Ашли Греъм (първия plus-size модел, стигнал до корицата на Sports Illustrated) и нейния разговор със себе си пред огледалото. И единственото, от което се впечатлих, бе, че разпознах каква марка е огледалото (в период на преобзавеждане съм, но едва ли липсата на интерес към посланието на видеото е само заради това). Самоутвърдителните внушения просто не работят при мен! Както, сигурна съм, и при много други жени. Доказателството: професор Хариет Браун от университета на Сиракуза, САЩ. Автор на книга по темата, Браун е първият човек, който съветва да зарежем методите, които не ни карат да се чувстваме добре: „Когато заставам пред огледалото, за да си кажа, че обичам задника си, част от мен отвръща: „Не е вярно.“ Така че е безсмислено.“

Защо трапчинките при усмихване са смятани за чаровни, а онези по бедрата ни при сядане – за неприемливи?

В РЕАЛЕН МАЩАБ

Без значение, колко непостижимо може да е съвършенството, опитите да го постигнем – в сравнение с опитите да постигнем приемане на себе си – са задоволяващи по свой собствен начин. Изискват действие (броене на калории, ходене на фитнес, правене на балансирани избори). Поне се целиш в нещо, което е реално, има материални измерения – в килограми и сантиметри.

Не че повечето от нас го постигат. От статистическа гледна точка, диетите не работят, особено в дългосрочен план. Според мащабни проучвания по темата, до две трети от хората, които се опитват да отслабнат с намаляване на порциите, наддават повече от сваленото тегло в следващите 5 години. Професор Браун твърди, че успехът е нещо дори още по-рядко от това: „Диетите не правят хората по-слаби или по-здрави, освен ако не сте от онези между 3 и 5%, на които им се получава в дългосрочен план.“ Сред стотиците хора, които преподавателката е интервюирала за своята книга, едва шепа са свалили повече от 9 кг и са задържали промяната.

ГРОЗНИ ПАРАДОКСИ

Тези цифри не само ме потискат. Изтощават ме! С навлизането ми по-навътре в дебрите на 30-те, вече има нещо, което искам повече и от изящния силует на ранните ми 20, към който се стремя, откакто излязох от тях. И то е – изход от тази неспирна битка. Искам да постигна някакво ниво на приемане на тялото, което притежавам днес, независимо от теглото, формите или трапчинките му. Между другото, замисляли ли сте се защо вдлъбнатинките, които се получават при разтягане на устните в усмивка, са смятани за чаровни, а онези, които осейват бедрата ни при сядане – за неприемливи? Защо съществуват операциите за увеличаване на бюста, когато балерините, спортистките и всички други еталони за финес, красота и сексапил са със скромни по размер гърди? Защо някои възрастни жени не могат да преглътнат вида на предмищниците си до степен, че да оставят инструкции да бъдат погребани с рокля с дълъг ръкав? Все въпроси, които навеждат на мисълта, че проблемите ни с тялото са ни превзели и са ни лишили от най-голямата ни любов – тази към себе си.

ВРЪЗКАТА СЪС СЕБЕ СИ

Но как се очаква да обичаме тяло като това (поглеждам целулита в огледалото) или това (онази снимка, на която коремът ми демонстрира трите си бръчки)? Професор Браун е категорична, че искам от нея грешен отговор на грешно зададен въпрос: „Не може просто да решиш да обичаш нещо. Процесът, преди да стигнеш до любовта, изисква да се освободиш от ненавистта към нещата, които не харесваш в себе си. И едва тогава може и да стигнеш до обичта към тялото, но не е задължително.“ Историята на Джес Бейкър, 29-годишна блогърка, писател и активист, доказва, че това не е просто избор, а дълъг път. По който тя върви от години. „Връзката ми с моето тяло е сложна още от времето, когато родителите ми ме сложиха на първата ми диета. Бях на 5. Преди две години, след десетилетия на йо-йо ефекти, свалих 34 кг от моите 1.7 м. После качих обратно 13 кг, след което свалих 5 с драконовски мерки“, обобщава Джес, която преди постоянно се сравнявала с приятелки, с жените във фитнеса, с моделките с размер „плюс“ от Instagram. „Улавяла съм се, че завиждам на моя булдог, който все обира похвали, че е сладък само защото е толкова топчест. На телефона ми имах таен файл с коремните плочки, които исках да имам. И си признавам, че съм проверявала неведнъж в Google каква е цената на липосукцията.“

ОТ ПЛАШИЛО ДО ТРЕНД

Джес осъзнава, че момичета като нея са плашилото, което кара хората да се опитват да поддържат форма форма: „Обсебено броят калории и ходят на фитнес само и само да не приличат на мен. Самата аз обаче избрах да обичам тялото си!“ Идеята да приемаш себе си, напук на стандартите, наложени от други, гравитира във феминистичните кръгове от десетилетия. Но напоследък концепцията за любовта към собствените паласки и целулит се превърна в масова тенденция. Корицата с Ашли Греам (размер 16) е само един от примерите. Друг е британският модел Тес Холидей (корица на списание People със заглавие „Първият супермодел в света с размер 22!“, отпечатано върху гърдите й). Или певицата Бет Дито, която изглежда зашеметяващо във вечерна рокля размер 28. Или пък билбордите в САЩ, на които дами с рубенсонови данни позират по красиво бельо с хаштаг „Не съм никакъв ангел“ (очевидна препратка към изваяните тела от ревютата на Victoria's Secret). Дори Опра е в играта с посланието „Не се лишавам от хляб, ям хляб всеки ден“.

УРОЦИ ПО ЛЮБОВ

И тази тенденция вече е с такива едрогабаритни измерения, че е отворила място за изява на хора като мотивационния говорител Изабел Фоксен Дюк. Тя твърди, че помага на пухкавите дами да спрат да полудяват на тема храна. „Без йо-йо ефект, без драстични промени. Просто вашия хубав живот, който не допуска да бъде помрачен от забраните за определени храни“, обещава нейният 16-седмичен онлайн курс (програма, която уточнява, че Дюк не е лекар, диетолог, терапевт или друг вид медицинско лице и която въпреки това струва близо 1300 долара). Първият етап от курса включва няколко онлайн лекции седмично и три конферентни дискусии, в които говорителката и участниците обсъждат трудностите. Има и Facebook група, която окуражава членовете да „ядат инициативно“, т.е. да се откажат от стереотипите „полезна“ и „вредна“ храна и да си позволят да ядат каквото искат.

Не може просто да решиш да обичаш нещо. Това не е избор, а процес.

АКО ТЯЛОТО ВИ БЕШЕ ЖЕНА

Втората фаза е свързана с приемането на тялото. Което включва и визуална стимулация чрез Instagram. Препоръчват ви да следвате в мрежата по-едри, но привлекателни жени, за да настроите окото си за различен стандарт за красота. Трябва също така да измислите име за тялото си и да се отнасяте с „нея“ добре! С какво име бих „я“ харесвала? Ирина? Ана? Кари? Задънена улица. Както стана ясно, позитивните утвърждения не са за мен – дори когато правя опити да застана пред огледалото и да похваля например добре оформените си устни, продължавам да си мисля, че хората, които са истински красиви, не се нуждаят от терапевтични упражнения, за да знаят това. Отново не съм единственият скептик. Една от участничките в курса се чувства по-объркана, отколкото в началото на цялото това упражнение: „След три месеца на този „режим“ научих, че не мога да спра да ям сладолед, че все избирам пицата пред салатата и че зеленият светофар „яж каквото поискаш“ означава 5 кг отгоре, което не ме кара да се чувствам по-добре.“

ДА ТЕ НАРЕКАТ „ДЕБЕЛАНА“

Отказала се от опитите да заобича тялото си, когато един ден, докато била на екскурзия в Париж, някой я нарекъл „дебелана“. Да променя представата за себе си било достатъчно трудно, но да го прави, докато получава подобна обратна връзка от света, я накарало да се чувства толкова забележимо дебела, че й се сторило невъзможно да продължи да се самозалъгва. „Може да съм най-безпощадния си критик, но моята критична гледна точка е оформена от общество, от което и аз съм част. Да разглеждам селфита на моделки с размер „плюс“ беше някакво символично усилие, но не е решението. Да, Тес Холидей е супер едра и супер известна и й вярвам, че моделството е онова, което й е помогнало да промени представата за себе си. Но разликата между нея и мен е, че тя знае, че е дебела и напълно го приема. Може би защото заблудата, че никой не забелязва размерите ти – моята главна надежда – е по-трудна, когато носиш по-голям номер. Или може би е защото „дебелана“ се е превърнало в нейна запазена марка, а за мен – в обида.“

ОТВЪД СТЯГАЩОТО БЕЛЬО

С такива и много по-остри обиди се е сблъсквала блогърката Британи Гибънс. Известна като „дебелото момиче на интернет“, откакто се съблече по бански пред публика за своето участие на TEDx през 2011 г., Гибънс твърди, че „да се чувстваш добре в кожата си е 80% въпрос на психика.“ Другите 20% отдава на стягащото бельо и виното. Ако я питате направо, ще й се наложи да признае, че е невъзможно да „стигнем до момента, в който безусловно обичаме себе си във всяка секунда от деня“. Но вярва, че има как да се справяме с това, ако си припомняме, че лошите дни са само период. И че ще отминат. И че са по-малко от добрите дни.

Да се чувстваш добре в кожата си е 80% въпрос на психика. Другите 20% са за стягащото бельо и виното.

РАЗГОЛВАНЕ 2.0

В своя лош период блогърката получавала какви ли не коментари. Обобщава ги в две изречения: „Не знам как с това тяло си успяла да си хванеш съпруг“ и „Гледам те и не разбирам защо си модел, виждам поредното дебело момиче в интернет“. Все коментари от жени, между другото. „Те жилеха, но бях толкова свикнала с тях, че вече не можеха да ме демобилизират“, казва Гибънс в лекцията си, в която малко по малко сваля платформите, бижутата и дрехите си и остава по бански, увиснала кожа и непробиваемо самочувствие. Когато родила дъщеря си обаче не била така силна. Страхувала се, че някой ще каже на дъщеря й нещо за външния вид на нейната майка, което ще накара детето да се чувства така, както Гибънс се чувствала като малка заради подигравките в училище. Приискало й се да променя начина, по който жените разсъждаваме за телата ни. Организирала инициатива по бански на „Таймс скеуър“, а в деня на отразяването й получила хиляди имейли и нито една обида.

Знам, че да си заобиколен от голяма група хора, които харесват телата си, не е това, което ще напомпа самочувствието ми. Но знам и че, щом понятието топмодел може да претърпи толкова драстично разширяване в представите ни, няма причина да стеснявам собствения си гардероб, изключвайки от него късите дънкови панталонки. Защото излишното в нас не е под формата на мазнини. То е онази самоограничителна критика, на която трябва от време на време да запушваме устата. По желание – и с чипс.

Текст Петра Денчева


В новия брой

Алекс Петканова с малкия Габриел на корицата на новия брой на ELLE