Когато бях малка, обичах да се разболявам. Най-много се радвах на леки простуди със средновисока температура, която отпразнувах тържествено в леглото на родителите си. В такива моменти у мама се събуждаше неподозирана енергия. Поднасяше ми гореща цитронада (все още любимата ми напитка в студени зимни вечери). Масажираше гърдите и гърба ми с ментов мехлем, чийто аромат до ден-днешен мога да разпозная сред хиляди други. Докосваше нежно горещото ми чело и докато оздравея ме глезеше със специални ястия - задоволяваше охотно и най-капризните ми кулинарни желания (салата от авокадо с твърдо сварени яйца, шоколадови бисквити...). Преди време бях болна от грип и абсолютно сама. Тя дойде, взе ме с колата си и като че ли се подразбираше, ме подложи на своята разглезваща лечебна програма. Тогава й простих много неща, които открай време не можех да забравя. Обаче когато оздравях и си стъпих на краката, вече не мислех за това колко любвеобилна може да бъде мама и отношенията ни тръгнаха постарому.
Но какво все още ме ядосва в нея? Това, че всеки път, когато закъснея, отбелязва с повдигнати вежди: „Типично за теб!“ Тогава се чувствам малка и глупава, но и е нещо като магическо заклинание, което ме кара следващия път отново да се появя твърде късно, макар че по принцип съм изключително точен човек. Друг път със свръх притеснена физиономия ме пита къде може да прочете статиите, които се предполага, че съм написала - била прегледала новото издание и не се натъкнала на нито един мой текст (и в този момент в мен се прокрадва съмнение, че наистина работя в модно списание). Освен това обича да звъни следобед и да пита невинно дали случайно не ме вдига от леглото (разбира се, че не!). А първото ми интервю по телевизията коментира с думите: „Най-накрая да те видя с хубава прическа!“ Споделих тази случка на моя приятелка и тя ме успокои, че трябва да съм щастлива. „В подобна ситуация моята майка намери недостатък в тясната ми рокля. Каза: „Тази дреха не създава впечатление за хубава фигура, жалко!“ и ме обвини в липса на въображение. И всичко това при цялата обич, която изпитваме към тях!“, изпъшка приятелката ми.
Сигурно в това се корени проблемът – майка ни е много важна за нас, затова и толкова страдаме от нейните забележки. Някога тя е била най-важната жена в нашия живот и по някакъв начин все още е, дори да не искаме да си го признаем. Станали сме самостоятелни и независими, успели сме в своята област, вероятно със собствени деца и при всички случаи - със свой собствен живот. Всъщност ние още я обичаме, но нямаме нужда от нея. Всъщност не трябва да се чувстваме наранени, а просто да се усмихваме на нейната слабост да ни прави обидни забележки.
Може между другото да й подхвърлим въпросче от рода „вълк в овча кожа“: „О, мамо, ти да не би вече да не се гримираш?“ Това ще й подейства като бомба със закъснител: „Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Да не би да не изглеждам добре и без грим?“
Жанис Реймънд, американска професорка, посветила се на изследвания върху женската психика, определя майката като нашата „най-голяма любов и най-люта съперница“. На теория любовта и съперничеството се изключват взаимно. В реалността обаче се впускаме в сложни взаимоотношения, които влючват всевъзможни емоционални нюанси: гняв, възхищение, завист, злоба, нежност, срам, чуство за вина. Простият факт, че майките и дъщерите са от един пол, обяснява много неща - майките очакват от дъщерите си повече, отколкото от синовете. Повече внимание и обич, повече послушание. Майките приемат по-лесно различията със синовете си, а дъщерите си възприемат като естествено продължение на своята личност. Оттук идва и непоклатимата им убеденост, че са наясно какво точно е най-добре за дъщерите им. Затова ги боли повече, когато те се бунтуват.
Когато бях малка, се възхищавах безкрайно много на майка си. Тя беше красива. Умееше да готви прекрасно и да успокоява по-добре от свещеник. Мъжете флиртуваха с нея, баща ми беше горд с привлекателната й външност, с нейния добър вкус. Но често се чувстваше нещастна. Стресирана, страдаща от безсъние, на което нито лекарите, нито хомеопатията успяха да повлияят. Човек винаги имаше чувството, че тя трябва да бъде щадена.
Очевидно аз изобщо не приличах на нея и това я правеше притеснена и мрачна. За кратко време исках да бъда момче, обичах да играя на строителни площадки, имах среден успех в училище, тя не харесваше компанията ми. Тогава мама просто не можа да разбере, че различието ми не е преструвка. Хубавата страна на тези напрегнати отношения помежду ни беше, че тя прие със завидно самообладание навлизането ми в пубертета. Това, че правех всичко обратно на това, което тя ми казваше, не бе новина за нея и тя се справяше умело с настроенията ми. Имам обаче приятелки, които приличаха на майките си повече от мен. Техният период на постоянна опозиция започна по-късно и беше по-оскърбителен. „Прекалената прилика майки - дъщери може да бъде фатална. Тя ги изкушава да не възприемат граници помежду си. Но когато след време дъщерите се еманципират, този процес може да бъде болезнен и за двете страни“, казва д-р Дорис Волф, психотератевт.
Но когато пораснах, установих че с мама сме свързани много повече, отколкото съм мислила. Понякога казвам нещо и сякаш чувам майка си да говори. По един типичен начин - остър, леко нетолерантен, убедена, че съм права – също като нея. Открих и друга обща черта. Тя сподели, че навремето след раждането ми искала да се върне на работа. Това ме изненада, защото винаги съм мислела, че е отдадена на домакинството навеки. „Но родителите на баща ти бяха твърдо против“, каза тя и в главата ми заби мъничка камбанка, напомняща за стари вражди, сигнал, че вероятно аз изживявам собствените си професионални амбиции като нейни. „Много майки несъзнателно възлагат на дъщерите си задачата да правят това, което те не са могли, или за което не са се осмелили“, обяснява Дорис Волф.
"Работеща майка" комплекс ли е?
Тази представа ме натоварва, откакто знам това, което знам. Когато не мога да различа кои са мои и кои - нейни очаквания. Тя ли е амбициозната или аз? Съзирам издайническия симптом. Започне ли изречение с думите: „Нямаше ли да бъде много по-добре, ако...“, реагирам раздразнително, понякога дори викам. Защото тя знае за моя живот много по-малко, отколкото си мисли.
Но, от друга страна, тя ме мотивира силно - не ми позволява лекомислени постъпки, не приема оправдания и това ми действа като движеща сила. Тя е неподкупна и искрена въпреки умелата си дипломация. От любезност баща ми има навик да смята всичко, което правя аз, за изключително. Такова отношение е красиво и ласкателно (но и неудобно понякога, когато се хвали с мен пред приятели). Мама има по-ясен поглед над нещата. Пред нея не мога да се преструвам, защото е развила рентгеново зрение за недостатъците ми. Това, което не разбира, е, че с годините някои мои слаби страни са изчезнали. Така че, мамо, веднъж завинаги: вече не съм мързелива и непокорна ученичка. Отказах всички незаконни вещества и обикновено си лягам преди 2 часа сутринта. И до 12 и половина на обед спя само на 1 януари.
Но и майките са светици толкова, колкото сме и ние. Те са от плът и кръв, също допускат грешки от време на време. Това е нормално, следователно не бива да ги поставяме на измислен от нас пиедестал и да ги критикуваме, когато не са на висотата му. Хубаво е да осъзнаем, че близостта си има цена. Близостта е търкане, търкането е жега, т.е. нерви. Това често е прекрасно, но се изгаряме ужасно и приписваме на майките си най-лошото. Например, че ни завиждат за това, че сме по-млади и привлекателни, че можем да правим неща, които отдавна са зад гърба им. Майката като скрита конкурентка по красота и успех? Да, със сигурност понякога е такава. Това е природата на нещата. Но по принцип вярвам, че мама винаги ми желае само най-доброто. Ще бъда честна: никак не са редки моментите, в които имам полза от нейните съвети.
5 стратегии, които стопяват леда
-
Майка ви се меси твърде често в живота ви? Кажете й доброжелателно: „Не, не смятам така / няма да постъпя по този начин.“ Не е нужно да давате обяснение – големи хора сте все пак. Трябва единствено да повтаряте това изречение. Отново и отново. Да, действа отлично. И създава основа за по-разумна и зряла връзка между възрастни хора.
-
Тя иска да се срещате по-често, отколкото на вас ви се иска? Правилото срещу чувство за вина гласи: ако тя живее далече, да й позвъните веднъж седмично е напълно достатъчно. Но повече не може да иска. Ако живее в същия град, едно посещение в месеца няма да ви навреди.
-
Пести похвалите, но критиките - не. Възможно е в нейното детство да не се е радвала на насърчение от своите родители и съответно да не знае как да похвали и вас. Сега ще ви е трудно да я научите на това. Но и без потвърждение от майка ви вие си оставате свестен човек.
-
Улавяте се, че се държите точно по начина, който винаги ви е дразнил у нея? Добре дошли в клуба. Хубавото в тази ситуация е, че ви кара да осъзнаете колко трудно е да контролираш характера си и да се поставиш на мястото на майка си.
-
Обвинявате я, че ви е възпитавала грешно? Може и да сте права, но от обвинения няма полза. Със сигурност й е било адски трудно, същото може да се случи и на вас.
