Отекват още в главата ми. Ударите на тъпана. И сърцето ми още играе. Хоро. Българско хоро отидох да поиграя. Първоначално по гърба, като буболечка, ме полази смущение. Задумка ме някакво безпокойство, че не съм в mainstream-а на хитовите софийски заведения. Не сложих златни обувки, не надиплих рокли, не засияха пайети. Не разпуснах къдри. Отидох на хоротека. Там, където най-предпочитаните дрехи са тениските. Най-желаното питие – водата. Най-хубавият грим – усмивката. Най-мощната сила – енергията. Там, където никой не вторачва поглед в електриковия екран на телефона си. Където никой не снима, а „selfie“ е нещо като забранена дума. Тук магията минава през общото, цялото, единното. Като електричество се провира през преплетените ръце на хората, през потните им тела. По тях се стича омагьосващата сила на българщината. И гледам – мъжете се превръщат в други, като от едно време – гърбините им се изправят, наедряват някак си, по-снажни стават. Мощно запяват: „Кой уши байряка, кой му тури знака: „Смърт или свобода“. И капачките на колената ми запрепукват, емоцията ме повдига като пружина. Понасям се на облаците на историята за Райна Княгиня и ни в клин, ни в ръкав ме завладява някакво настроение, присъщо повече за 3 март, отколкото на една обикновена неделна вечер...
А кодът на вековете отключва емоцията на всички в сборището. Загледах се в лицата на жените. Какви българки има в България! Сигурно сте забелязали... Какви икони само! С тънки снаги, фини ноздри. Като кошути, на меки възглавнички сякаш стъпват, не докосват, а само погалват земята... С тънките си кръстчета и побелели ноздри везат с телата си престилката на китното българско минало. И гледам, и си викам: Не си е отишла България! Още не си е отишла. Ни с изселниците ни в Америка, ни в Канада, нито пък в Испания. Ни с инвазията на чуждестранни хитове, мултинационални компании, глобални мрежи. Да, в магазините има стоки, каквито се продават навсякъде по света. Колите ни са такива, каквито карат хората и на запад, и на изток. Доматите и краставиците са от общия европейски пазар. Мисленето горе-долу става поточно – зависи кой телевизионен канал предпочитаме и на коя информационна агенция спираме вниманието си. В свят, в който всичко се уеднаквява, изведнъж осъзнавам, че се намирам в лоното на уникалността. Да, малко клише е, ама ако има нещо, с което да сме наистина неповторими, това е точно българският фолклор. През лятото бях на един фестивал в Босилеград, където се представяха народни хора и традиции от всички балкански държави. Да ви призная, съвсем обективно – най-трепетни бяха българчетата! Най-цветни. И най-много ръкопляскания отнесоха! Въобще не се смятам за някакъв познавач, нито ми се ще да вадя от Гугъл някакви витиевати фрази за сложността на ръченицата и джангурицата. Като всичко останало, и това познание прекарвам през сетивата си. Та думата ми беше за хоротеката. Понеже мястото, където се случи, бе в един софийски мол. Нещо, което ми се стори твърде отблъскващо и абсурдно. Но като засвири гайдата, а игривите звуци на акордеона запушиха страничните мисли, изведнъж молът придоби друг смисъл. Извън онзи, който мирише на скъпи бутици и ресторанти. Пред очите ми имаше хора, оставили претенциите си, скъпите вещи. Вслушани в неравноделните тактове. Забравили злословието, дребнотемието. Хора, които се усмихваха закачливо и потрепваха игриво. И в прегръдките си здраво бяха стиснали България – такава, каквато на всички ни е мила.
Такава, каквато искаме да пребъде.
Всеки месец лицето на предаването „Отблизо с Мира“ по БНТ е на страниците на ЕLLE с моментите от всекидневието и живота, които ни вълнуват
