Като върл привърженик на годежните пръстени и белите сватбени рокли си мислех, че няма две мнения по сватбения въпрос. Но след като прекарах половината ваканция в ходене по сватби, а другата половина – в екзистенциални разговори с приятелки, които са отменили своите, вече не съм никак сигурна в това. Категоричността ми е разколебана - дали за мен е важен самият брак или само идеята да се озова в бяла рокля, заобиколена от всичките си близки?
Булката беглец
Тя не е измислена героиня. Опознах „отрезвени“ жени, избягали от собствените си сватби. Те планират тържеството най-внимателно: хортензиите да бъдат със сини панделки в нюанс тюркоаз, менюто да се сервира след полунощ, съпътствано от музика на живо. Те вярват горещо, че всеки изпипан детайл от церемонията гарантира щастие доживот. Но май вярват повече на красотата и изискаността на церемонията, отколкото на любовта си към мъжа до тях. И все пак се оказват пред олтара, защото „когато мъжът, в когото си влюбена, поиска да се ожените, е въпрос на добри обноски да кажеш „да“.
Въпрос на учтивост
„Да си учтив е твърде лоша причина за брак, но въпреки това - доста често срещана“, убеждава ме 28-годишната Виктория. „С Милен убивахме времето в един бар, преди той да замине на военна мисия в Ирак. Може би защото бяхме изплашени, потиснати или отегчени, но той ми предложи спонтанно да се омъжа за него. Щеше да е ужасно неромантично да кажа „не“.“
Обаче Милен се връща от мисията, и Виктория отменя сватбата. Никой не е изневерил, излъгал или подвел другия, но двамата нямат толкова любов един към друг, че да им стигне „докато смъртта ги раздели“. Тръпката от голямото разстояние помежду им ги държи, но за кратко - снимки, любовни писма и красивата болка от липсата на другия създават такъв тип романтика, която ужасно много прилича на любов.
Ала реалността все някога отрезвява. Разбира се, няма нищо по-болезнено (и по-полезно) от това да осъзнаеш какво точно искаш. Да отмениш сватбата си е особено подходящ начин да изпиташ смелостта, силите и самия себе си.
Нелепите опасения
„Исках да се омъжа, защото съм на 30, защото много от приятелките ми вече са сключили брак и се чувствах изолирана.“ Такива опасения може би изглеждат нелепи, но ги изпитва не една жена. Само че ако оставим тези опасения настрана, за какво всъщност ни е бракът? За нашите майки той е бил смела крачка към нов живот. В сватбата те са виждали начин да напуснат родителите си, да заживеят заедно с любимия, да станат финансово независими и твърде вероятно – да правят секс за пръв път. Не и днес. Повечето дами, които живеят с половинките си без брак, делят с тях вноските за ипотеката, отдавна са правили секс и не изпитват нужда да обличат невинно бяла булчинска рокля.
„Бяхме заедно осем щастливи и лишени от драми години, когато той падна на колене пред мен. Отдавна се чувствах обвързана с него, не по закон, а по душа. Отдавна бяхме извървели плашещия път към съвместния живот - имахме общ банков заем, бяхме обединили колекциите си със CD-та“, обяснява ми Ани - поредната булка беглец. „Когато свалих годежния пръстен, вече нямаше шанс за сдобряване. Тогава се обадих на майка ми засрамена, но след като й съобщих новината, нейният глас звучеше подозрително щастлив.“
Крачка назад
Майка, която не се натъжава от отменена сватба! Възможно ли е? Работата е там – точно тази майка вярва, че развалянето на годежи е ключът към щастлив брак. Макар да е омъжена за бащата на Ани вече 39 години, самата тя е отменяла сватбата им веднъж. Не била убедена, че е влюбена. Какво тогава е искала от връзката им? „Него. Но не го знаех, докато не му заявих, че няма да се оженим.“
Разваленият годеж наистина изяснява стремежите и на двамата. Може би всяка годеница има нужда да отстъпи крачка назад, да забави темпото и да каже няколко лоши думи на отсрешната страна. Родителите на Ани са напреднали доста в отношенията си след сдобряването. Но дъщеря им така и не се събра със зарязания от нея младоженец... Дали ако бяха сключили брак, щяха да живеят „щастливо до края на дните си“? Чудя се. Какво толкова можеше да се промени? Нали обвързването е просто подпис на лист хартия? О, не, далеч не е само това – уверява ме друга моя близка - Лора два месеца след нейната сватба.
Проглеждането
В угнетяващата рутина на ежедневието много от нас не виждат цялостната картина, а човъркат в дребни неща: „Защо пих толкова снощи?“, „Мога ли да си позволя тази чанта?“... Колкото и да сме щастливи, спокойствието на една дълготрайна връзка неизбежно ни кара да я приемаме за даденост.
„Осъзнах това, когато седнах да пиша речта си за сватбата. Спомних си как неговата нежност и ведрина ме правят по-добра, укротяват буйния ми, нетърпелив и заядлив характер. Мислех си колко много се възхищаваме един на друг всеки ден. Как никога няма да бъдем едно от онези трагични семейства, които вечерят мълчаливо, втренчени в телевизора. И как той ме търпи, когато милиони други не биха го сторили“, разнежва се Лора. Явно, и бракът отрезвява. Кара те да се замислиш сериозно за истински важните неща в живота, прави те по-добър, може би. Лора каза още нещо, което няма да забравя: „Не съм виждала нищо по-трогателно на света от родителите си, преливащи от гордост и щастие на сватбата ми.“
„Моят ден“ - това мото важи с пълна сила и при други привърженици на сватбите. Прекрасно е всички да хвърлят усилия за гладкото протичане на тържеството, да приемат прищевките ти с мълчание само, защото си булка. А и семейството се увеличава. Племениците на съпруга ти те наричат „лельо“ - още една прекрасна нова роля!
След подписа
Забелязвам осезателни промени у повечето младоженци. На приятелките ми наистина им харесва да казват „моя съпруг“ вместо „моя приятел“. Когато искат да се оплачат от нещо, което не им харесва в някое заведение, прибягват до хватки като „С моя съпруг не харесахме обслужването“, за да ги приемат по-насериозно. Освен това с наслада режат плейбоите по баровете с репликата: „Благодаря за поканата, но съпругът ми ни гледа, ето го там!“
Онова, което най-много ми харесва в сватбите обаче, е идеята целият свят да бъде осведомен, че двама души се чувстват страхотно заедно. Преди да се оженят, Таня и Дими бяха просто двойката, чиято къща е отворена за купон по всяко време. На сватбата им станаха „Таняидими“ - без празни полета между тях. Двойката, на която й харесва да носи халки, и която казва на всеки друг с халка: „Добре дошъл в клуба!“
Без угризения
След няколко чаши шампанско, изпити на поредното сватбено тържество, но пак в ролята на шаферката, ме връхлита старият ми блян за годежен пръстен и бяла рокля. Подмятанията „Ти си следващата“ ме провокират да си купя сватбено списание, което веднага скривам под леглото, сякаш е порно.
Все още ме плаши перспективата да се превърна в клише, в обсебена от сватбата си булка. Но, от друга страна, не мога да се отърся от думите на най-щастливата младоженка, която съм виждала: „На 20 години бях изискваща, флиртуваща, мислех, че сватбата е онова, което правят хората с повече свободно време. Сега, когато съм на 32, и имам халка на безименния си пръст, нямам никакви угризения. Най-накрая разбрах какво искам от живота. И съм щастлива, че докато го осъзнавах, съпругът ми бе до мен.“
