С използването на този сайт Вие приемате, че той използва „бисквитки" за подобряване на Вашето преживяване, персонализиране на рекламите и анализ на посещаемостта. Моля прочетете нашите Условия, Политика за бисквитки и Политика за защита на личните данни.разбрах

Един житейски урок, „опакован“ в стар вестник в Маракеш

Ади Радева • 03.09.2018

Увлекателната мароканска история на Ади Радева от NOVA, която ни води по тихите и тъмни улички до работилницата на Мехмед, за да ни остави на финала с неповторимия вкус и на Маракеш, и на живота въобще

Един житейски урок, „опакован“ в стар вестник в Маракеш
 © iStock

Вече имаше съвсем малко време. Пролетта идваше. Скоро щеше да има ясно потвърждение, че предварителните намерения са били животът да се разлисти отново и светът пак да се върне на мястото си.

И точно тогава неведомите пътища на моя живот най-неочаквано ме отведоха на една тиха и дълга улица в Маракеш, привечер, когато можеше да се случи всичко...

Стъпките ми кънтяха някак неприлично върху каменния плочник на улицата, която в онази вечер сякаш никой не предпочиташе за разходката си. Дюкяните, иначе преливащи от стока – затваряха своите дървени капаци и разкриваха тайното си голо лице, без обичайната суета и фалшивия си празник. Върху черните, мухлясали стени в този край на медината тук-таме се подпираха с гуменките си групи младежи, чиито очи изпращаха минувачите в тъмното.

Помня керемиденото небе над Маракеш онази вечер и сладникавата, африканска миризма, която тежеше във въздуха. Сякаш бях в предверията на Небесното царство и вече беше решено, че присъдата ще бъде прочетена именно днес.

Любовната приказка на Маракеш

Назад Напред

Беше единствената работилница, от която се процеждаше светлина в този час. Беше малка, мръсна и отдалеч се виждаше как в нея бяха изложени само някакви рисунки. Приближавахме бавно с моите най-близки приятели, които ме поведоха към Мароко. Вятърът се усилваше и носеше нависоко пясък и страх от пустинята. Но ние продължавахме, защото имахме среща с Мехмед, макар още да не знаехме това.

Той ни посрещна, заклещен зад масата на най-малкия и скромен дюкян в света – с потъмнели стени, отрупани с неговата живопис. Беше едър и силен, но рисуваше с дребни, наивистични фигури характерни сцени от живота. Стилът му смътно можеше да се оприличи на този на Фрида Кало, макар че той едва ли беше чувал нещо за нея. В рисунъка му прозираше неописуемата болка от стеснението на битието, през което се промъкваше широката, самобитна душа на художника и едновременно с това картините му подсказваха желание за празник, където зрителят също беше любезно поканен. С две думи, творчеството на Мехмед, изложено навън, ни повика и в онзи късен час ние отворихме вратата на неговото ателие, откъдето ни лъхна миризмата на евтина боя и ни огря срамежлива усмивка за нечакани гости.

© iStock

Върху различни по големина и форма парчета дърво Мехмед беше нарисувал кажи-речи всичко, което му беше хрумнало. Жена, полегнала върху цветно легло на карминов фон, която ражда румено мароканско бебе, а невидима ръка разрязва с ножица изпод полите й пъпната връв. По-натам два едри гълъба бяха доволно натежали върху масленозелените клони на някакво африканско дърво. Мехмед беше вдъхновен и от двойка бербери – приятели, отишли за нещо като серенада под прозорците на добродетелна госпожица. За целта беше нарисувал прегърбен младеж, с чалма, която се е търкулила в краката му, а на гърба му беше стъпил и се беше повдигнал на пръсти мароканският Дон Жуан. В творчеството на Мехмед беше силно застъпена и темата за образованието. Имаше няколко варианта и размера на медресета, където малки момчета се привеждаха над Корана, а преподавателят стоеше най-отпред с показалка в ръка. Имаше описания на взаимоотношения между граждани из търговските улици, живописен разказ за тежкия труд на няколко девойки, които преплитаха ярки копринени нишки в уникален килим.

В това изобилие от конкретни житейски ситуации – ние бяхме почти убедени, че при достатъчно вглеждане – непременно ще открием и своята. И ето, че една крива голяма дъска в дясно от входа закова погледа ми. Още отначало очите ми минаха през нея, но се колебаеха, защото тази картина беше единствената в ателието, която не разказваше никаква история. Тя беше просто една фина шевица от марокански мотиви, които украсяваха много врати и капандури по тези места. Нещо като парче от архитектурата, като напомняне за мястото, като код от едно отминало време. Мехмед хвана дъската и я избърса с ръкава си, а после започна да я опакова в страниците от един стар вестник.

© iStock

- Значи ли нещо? – сети се да попита тогава Зорето.

Художникът извади отново дъската от опаковката й и се загледа в стилизирания слънчев диск в средата на рисунката.

- Да, мадам – каза той. – Това са арабски йероглифи, които означават, че да даваш – това е нещо, което се учи. И той залепи отново вестника с парче черен изолирбанд, вместо лепенка.

До този момент нямах никаква представа, че ще получа точно този урок. Прозвуча ми като някаква грешка, примълча ми се. Благодарих на Мехмед и загубих мислите си в тъмната, почти опасна улица, която също нося със себе си от тогава.

От онзи ден си спомням още вкуса на дребните тъмночервени ягоди, които бяха затрупали всички сергии в града, намираха се върху луксозните коктейли със скариди в лъскавите ресторанти, бяха размазани по мургавите бузи на хлапетата на площада, изсипваха се щедро върху масите като комплимент от заведението след обилната вечеря. Мароканските ягоди бяха скъпоценни рубинени парченца от пъзела, които можеха да сглобят света на всеки, дори когато той се разпада. Вълшебните им ухания носеха сладостта на прошката и меката им благодат беше като да бъдеш помилван в последния момент, когато вече си повярвал, че всичко е загубено.

Така дочаках и тази пролет. Това, казват, определено можело да се случи, когато имаш да учиш още уроци. Обикновено те са свързани с даването и получаването, а от там – и с вкуса на прошката. А той винаги е неповторим и не знаеш нищо за него, докато внезапно не го познаеш.

Ади Радева
Ади Радева © Личен архив

Аделина Радева стартира кариерата си като радио водещ в ефира на FM+. В периода 2000-2006 г. е кореспондент на NOVA телевизия в Атина. Прави репортажи и за българската секция на Deutsche Welle от гръцката столица. През 2008 г., след завръщането си у нас, започва работа в БНТ. Водеща е на централната новинарска емисия от 2011 г. насам, на публицистичното предаване за новини, анализи и коментари „Още от деня“ (2016-2017) и на сутрешния блок „Денят започва“ (2008-2011), където за първи път е екранен партньор с Виктор Николаев по NOVA. Автор е на документални филми за събитията в Гърция, на различни телевизионни студия и извънредни предавания.


В новия брой

Лейди Гага на корицата на новия брой на сп. ELLE