Пътуване до Индия първо изумява, оставя те без слова, а след време те превръща в разказвач на вълшебни приказки. Древна и мъдра земя, великодушна, в своето петхилядно съществуване, тя е приютила в голямата си майчина пазва религии, култури, нрави, етноси, преглътнала е окупатори, завоеватели, пътешественици, фантазьори, търговци, разбойници, мисионери. Тук са били перси, гърци, хуни, могули, португалци, французи, британци (последните положили основите на ценностната система на Запада и оставили най-трайни следи в архитектура, език, култура, бит).
Днес, всичко това се върти пред очите като пъстър калейдоскоп, който прави Индия толкова вълнуваща и неповторима. Най-голямата демокрация в света, извоювала независимостта си по мирен път, тя все още е традиционно разделена на касти, които имат строга йерархия и подреденост. Дългата й история не пречи да е сред най-младите нации в света. Тя е една от най-бързо нарастващите нации в света. Традицията в челен удар с глобализацията. Най-нови технологии ръка за ръка с уговорени бракове, убийства на жени, които носят женски плод в утробата си. Вибриращи цветове, ухание на жасмин, жени в сари, мъже в поли, разточителен разкош и въпиюща бедност, безбрежни плажни ивици, безкрайни оризови полета. Многообразие, контрасти, полюси – Индия, без пудра и грим, която видях, преживях, приех и обикнах.
МУМБАЙ (БОМБАЙ)
Разположен на западното крайбрежие, на страната на Арабско море, това е градът, който може би най-точно отразява Индия. Не е инстаграм дестинация, ако по случайност сте взели промоционални билети и рискувате пътуване в тази посока. Затова пък, за бели хора, каквито се срещат рядко, има друга тръпка – ще бъдете звезда и ще красите домове и фейсбук профили на много индийци, които се редят в „индийска“ нишка и чинно чакат реда си за снимка, ако разберат, че ще им е позволено да се увековечат с бял човек (що ли пък, ако е и с руси коси!).
Индустриална, търговска и финансова столица на страната, с най-натовареното пристанище, град огромен и нашироко проектиран, с много красив и подреден център – Викторианска архитектура, останала в наследство от Британското владичество, сред която никнат и се кипросват нови стъклено-метални небостъргачи, а между тях, току насред центъра, все още се намират плътно населени бедняшки квартали (с недосегаемите), където живеят неизброими маси от хора.
22 млн. население, с организиран трафик, изхранване, транспортиране, електричество, училища, Мумбай е един от най-гъсто населените градове в света. Изумително е как всичко това е възможно да се изгради и поддържа. В Мумбай се помещава и Боливуд, най-мощната филмова индустрия в света – 1200 филма на година, на 16 езика, далеко надраснал границите на страната. Кой от нас не е плакал на поне един индийски филм? Екстравагантни и пищни мюзикъли на морални-етични теми, красиви танци и чувствена музика разширяват аудиторията на индийското кино по цял свят.
Когато и да отидете в Мумбай, все ще ви е топло. Приемам, отпускам се и започвам да се наслаждавам на престоя си. Прозорецът на хотелската ми стая гледа право в емблемата на града – входната порта, която е била първият визуален поздрав за пристигащите кораби. Лежерна разходка с корабче ни отвежда до Слонския остров, наречен така от португалците, поради приликата на релефа му със силуета на слон. На корабчето срещаме за първи път от упор местните хора. Подготвили сме се прилежно за всичко. Ще ги държим стратегически на дистанция, няма да ги докосваме, нито пък те нас. Въоръжени сме до зъби още от София с дезинфектанти, мокри кърпички, сухи кърпички, всякакви пръскалки и подобни на тема „предпазване от амебата“ в тая „тъмна Индия“, с каквото философско определение сме анатемосали страната от позицията на ни знаещи, ни чели, ни видели. Малко сме разочаровани, когато всички местни, които използват пътуването на прохладен вятър за лек обяд, след хранене вадят също почистващи кърпички (ами, егати, да), никаква цивилизация не им донесохме. Още сме много натегнати, подозрителни и малко истерични. Хората ни гледат с добронамерено любопитство, усмихват ни се дружелюбно с искрящо бели усмивки.
Храмът на Шива се намира на самия връх на острова. Помещава се в огромни отвори на скали-гиганти. Повечето статуи с височина по 6,8 м са от монолитни блокове гранит. Изработени са преди повече от 14 века.
Веднъж открити от местните туристи, вече сме във вихъра на купона – снимки с децата, после с жените, после с цялата фамилия. Ако те попитат как се казваш, значи са те приели за приятел. Звучи наивно, но е много мило и топи сърцето. От снимките, които правим, виждам колко тъмнокожи са хората в Южна Индия. Оглеждам се, насред гъмжило от хора, които докосваме, прегръщаме дори! Преди малко не ставаше ли дума за зарази и опазване на неприкосновената ни чистота? О, суета наша, как красиво ни приспиваш!
Разглеждаме Мумбай по програмен ред: Музея на Джоржд V – красива сграда с богати колекции на китайско изкуство и древни статуи на индийски божества. Следва музеят на Ганди – бащата на нацията, който лично мен много ме развълнува. По скоростно шосе, което се вие покрай безкрайната плажна ивица, се стига до местния Манхатън, където е новият град с луксозни сгради с висящите градини, откъдето от птичи поглед се наблюдава целия град, ведно с крайбрежието. Плажовете са място за вечерни забавления. Там хората танцуват, слушат музика, хапват или просто се наслаждават на вечерния бриз по време на разходка. Ако след луксозния квартал слезете до най-голямата функционираща обществена пералня, където в циментови вани на ръка се пере с дървени бухалки и пенест се сапун, ще онагледите много ярко Индия на контрастите. Почивен ден е, затова само няколко перачи са на работа. Работят с хипнотизираща сръчност и последователност на отработените до последен филигранен жест движения. Приличат повече на танцьори от ритуално представление, отколкото на бачкатори на тежък физически труд.
Следва вечеря в заветния „Леополд“, задача с повишена трудност, въпреки че е на две преки от хотела ни. Налага се буквално да си пробиваме път в навалицата от хора с нокти и лакти. Добре е, че на никого не прави впечатление този подход. Трябва да се оцелее някак, всички имат тази задача за деня. Улицата кипи от живот. По шосето нескончаемият поток от коли, който тече като бучаща мътна река през цялото време, прави пресичането на улиците сериозно начинание, за което се изисква предварително планиране и последваща бързина и ловкост на полупрофесионален спортист. Тротоарите пък представляват магазини на открито, в които може да се купи всичко. Жени в сари водят сериозни бизнес разговори преди да пристъпят към покупка. Мъжете само придружават половинките си и не вземат участие в този процес. Ресторантът, който е мое предложение, малко ме шокира. Щото си е най-обикновен ресторант извън контекста на „Шантарам“. Очаквах повече тържественост някак. Очаквах поне да видя главния герой на маса. И защо няма бели хора? Само аз ли съм потърпевша на литературни герои?! Преодоляваме желанието за „кръгом и обратно“, което тутакси подскача като малък шебек в съзнанието. Оказва се много добро превъзмогване. Храната бе просто да си оближеш пръстите буквално. Омарите имаха вкус, който до днес небцето слави само при спомена за крехкото бяло, топящо се в устата месо.
За два дни такова лудо препускане из града си организирахме, че в самолета за Ченай правя преглед на кадрите, за да подредя в главата си преживяното.
ЧЕНАЙ
Вече на Бенгалския залив в един от най-старите градове на Индия, столица на окръг Тамил Наду. Ченай – наричат го културната столица на Индия. Бреговете на Тамил Наду са първите земи, до които достигат историческите завоеватели. Португалците построяват военно укрепление, британската администрация, заедно с прословутата „Източна Индийска Компания“, изграждат административна сграда и седалище на компанията. Днес комплексът Сейнт Джордж е музей, военна администрация и църква.
Плажната ивица и на Ченай е безкрайна. Плажовете са красиви, но безлюдни, не само, защото е горещо, а също поради това, че има и акули. Успокоиха ни, че не били много.
За първи път тук влизаме във функциониращ хинду храм, един от безкрайно многото храмове в града. Това означава ходене боси, обувките остават отвън портите. Подготвени прилежно с бели чорапки и сини калцуни, ще щурмуваме нови културни висини! Храмовете в Южна Индия са като триизмерни илюстрации на детски книжки с приказки. Цветни, шарени, в ярки краски барелефи, статуи, стенописи и мандали, които се поддържат винаги в отлично състояние. Всяко нараняване на каквато и да е част от декорациите води до отказ да се посещава храма, защото индийците смятат, че така се нарушава добрата енергия на светото място. Колкото и безбройни да са боговете в хинду религията, един от най-почитаните е бог Шива, който е създателят и разрушителят. Той има различни превъплъщения, многолик и неочакван е, какъвто е и самият живот.
Обиколката на вътрешните пространства на храма става по посока на часовниковата стрелка, като се тръгва отляво. Друговерци не се допускат във вътрешността на помещенията. И слава Богу, инак няма отърване от снимането, което е маниакално при нас. Всички изображения и фигури са много изразителни. Създадени във време, когато малко хора са били грамотни, това бил начинът да се онагледява ясно за какво иде реч. На входа ни посреща седящият бик Нанди, божественият пазител на обиталището на бог Шива. Главата му гледа към основната част на храма. Легендата казва, че всяко прошепнато желание в лявото уше на Нанди ще бъде чуто от Шива. Хората тук са силно религиозни, идват два пъти на ден в храма, сутрин в 5, за благословия от брамина, който полага знак на челото, и вечер след 6, за да благодарят, че са оцелели и този ден в приключението, наречено живот. Ако си успял да осигуриш дневната надница, да оцелееш в 10 пъти претоварения влак на път за работа, получил си обяд, наистина имаш основание за чиста радост. Храмовете са място за молитва, почивка, семейни сбирки, приятелски разговори, чествания, за усамотяване, пречистване, целият социален живот се случва основно тук. Брамините, свещениците в храмовете, които са сред най-високо поставените в кастовото общество на Индия, играят много важната роля в живота на хората тук. Те са брачни съветници, педагози от детска педагогическа стая, лекари, психолози, психотерапевти, съдии, закрилници, религиозни гурута. Какъвто и проблем да има човек, първо му подстригват косата. След това семейството отива при брамина и започва сеанс. Те печелят изключително добре, живеят в хубави жилища и се радват на голям респект, въпреки че изглеждат за моите представи странно – всички до един са много дебели, вероятно като символ на благополучие, ходят голи до кръста, само с една препаска, с която покриват долната част на тялото си. До един гледат сърдито, говорят малко, а хората с обожание следят всичко, което те правят, чинно изпълняват нарежданията им.
В хотела ни в Ченай си давам сметка, че в Индия и Европа представите за разкош са различни. Всичко тук изобилно се лее. Цветя на водопади, изкуство на всяка посока, в която погледът се зарее, огромни пространства, пищно обзаведени, разточително декорирани, прецизно измислени до последен детайл, без да се жалят средства и труд.
Горещо е в Южна Индия. Затова предварително трябва да сте наясно, че ще сте си все с мокри дрехи и това тук е нормално. Пътуването ни продължава с кола из Тамил Наду, най-богат някога район, днес селскостопански, с бедност, която, дори, когато я преживяваш, трудно осмисляш. Оризища, чаени плантации, памукови полета, солници – всички те искат много работна ръка, която да извършва непосилен, ежедневен труд за хляба само. Поучително. На снимките дори колибите от кирпич и слама изглеждат обагрени от романтична мараня. Дори фотоапаратът, това безпристрастно око, замижава пред такава гледка.
Махабалипурам с един от най-старите свети градове в Индия. Построен около VIII в., някога е имал 1000 храма с пирамидални кули, от които днес са останали стотина. Кайлисаната, Камакши Аман, Екамбараната – всички тези храмове са задължителни в този район. Особено красив е и Храмът на брега, който сутрин пръв посреща от брега слънчевите лъчи. Всички тези филигранно изработени гранитни храмове изумяват с мащаб на мислене, говорят за развита цивилизация и култура, познания по конструкция и вещина в строителството. Сградите са оцелели повече от хилядолетие.
Както и да се описват тези картини, думите някак не стигат, за да се пресъздаде картината. Аржуна Пенанс, например – издялана от огромна скала като стена на историята на света. Яйцето на Шива пък е едно природно чудо, което удивлява. Снимки тайм!
Носим се като върху вълшебно килимче из време и пространство. Нереална е Южна Индия. Всяко място има история, различна от другите, приказките, които Тамил Наду разказва са стари и вечни.
Омагьосва тази земя. Ето ни в Брихадесвара, където сенките изчезват по обяд. Юнеско паметник, над хилядолетие стар, а наблизо до него Ауровил – еко селище с ашрам и храм, построено през 1968 г. с идеята да бъде духовно място за хора от цял свят. Шрирангам е най-големият функциониращ храм в света, който е в град Тричи.
Надолу по географската карта, на юг, потъваме все по-дълбоко в дебрите на Южна Индия. Горещината е голяма, но това някак губи значение тук.
Мадурай с палата на Крал Найаккар, библиотеката и съкровищницата. Древни книги, мъдри, несметни богатства, могъщество и власт. Следва кулминацията на преживяванията из храмовете. Вечерна служба в храма на Мадурай. Подготовката за нея е много сериозна. Безчет свежи цветя, подредени навсякъде из огромните пространства на храма, мандали, изрисувани по пода на пътя, по който ще мине процесията. Седя пред голямото езеро в центъра на храма. Забранени са всякакви снимачни устройства. Това ми дава половин час спокойна наслада, почивка и време да осмисля това, което имам шанса да преживея. Урок, който Индия ми даде по мъдрост, толерантност, красота, приемане (тук има 320 млн. божества. Някога хората са смятали, че точно толкова хора, населяват земята. За хинду религията всяко живо същество е божествено, затова и боговете били толкова много). Осветените кули на храма се оглеждат в гладките води на езерото. Притихнала природа, красиви образи, изваяни от светлосенки, меките стъпки на хората от процесията. Днес и аз съм боса. Усещам лекото докосване на топлия камък, който гали стъпалата, нежно ги приласкава да се отпуснат. Леко ми е и хубаво. До сълзи. След малко следва самият ритуал – в закрита носилка, поддържана от четирима носачи, статуята на Шива се пренася от неговия дом-храм до храма на благоверната съпруга на бога – Парвати, където ще прекара нощта. Вярващите биват благословени от брамина. Спокойни и умиротворени, хората потеглят към домовете си, ако имат щастието да имат дом, или ще спят върху вестник под някой навес. Без гняв. Спокойни. Щастливи да са част от чудото живот.
*Илияна Алипиева е представител за България на едни от най-ярките дизайнерски марки в световната мода, сред които MaxMara, Dolce&Gabbana, Gucci, Givenchy, Brunello Cucinelli, Ermenegildo Zegna, Moschino, Furla, Benetton и други (shop.mdl.bg)
