В петък вечерта на 19 февруари ни напусна великият Умберто Еко. Той почина на 84 години след дълга битка с рака. През 2015 г. излезе неговия последен роман „Нулев брой“, но емблематичните му романи „Името на розата“ и „Махалото на Фуко“ са формирали светогледа на поколения читатели. Известен е с академичните си трудове и есета в полетата на семиотиката, теологията, медийната и литературна теория, а наред с това пише и детски книги.
„На книгите не трябва да се вярва, а трябва да бъдат изследвани. Когато говорим за една книга не бива да се питаме какво ни казва, а какво означава..“
„Вярвам, че това, в което се превръщаме ние, е това, което нашите бащи ни учат в моментите, в които се опитват да не го правят. Ние се формираме именно от тези малки късчета мъдрост.“
„Стигна се до там да смятам, че целият свят е енигма, една безвредна енигма, превърната в ужас от нашите налудни опити да я тълкуваме сякаш в основата ѝ се крие истината."
„Какво е любовта ? Към нищо друго на този свят – нито към човек , нито към дявол, към нищо – не се отнасям с такова подозрение, както към любовта, защото в сравнение с всичко останало тя прониква по-дълбоко в душата. Нищо друго не изпълва и обвързва сърцето така, както любовта.“
„Нищо не дава на страхливеца повече кураж от страха на другите."
„Две клишета ни разсмиват. Сто клишета ни задвижват. Смътно усещаме, че клишетата общуват помежду си и празнуват обединението си. „
„Когато хората спрат да вярват в Бог, те няма да останат без нищо, в което да вярват: тогава те ще вярват във всичко.“
„Всички поети пишат лоша поезия. Лошите поети ги публикуват, добрите поети ги изгарят.“
„Спането през деня е като греха на плътта: колкото повече имаш, толкова повече го искаш. И така се чувстваш все по-нещастен, тъжен и не едновременно.“
„Къде другаде? Аз принадлежа към едно изгубено поколение и се чувствам комфортно само в компанията на други хора, които са самотни и изгубени.“
