Мъдростта на Сократ – „Знам, че нищо не знам...“, е по-актуална от всякога. Макар и по различни причини от онези преди 2400 години. Ако беше жив днес, философът би го казал още по-точно, с една-единствена дума дори! И тя е: smupid.
Съчетание от английските понятия за „умен“ (smart) и „глупав“ (stupid), за пръв път определението е използвано в книгата „The Age of Earthquakes“ (в свободен превод – „Земетръсната епоха“) на Дъглас Копланд, Ханс-Улрих Обрист и Шумон Басар. Между другото, Копланд е и писателят, популяризирал термина „Поколение Х“ с издаването на първата си книга в далечната вече 1991 г. „Поколението Х: Истории за една ускорена култура“.
Еволюция с обратен знак
Новото понятие, въведено от канадеца, бележи новата ера на технологиите, в която живеем и която ни изкушава да лайкваме всичко преждевременно. Всичко да гугълваме, без изобщо и да си помислим да се вслушаме в себе си, преди да отворим екрана. Защото сме наясно, че собственият ни ум, човешкият, вече не е най-великият.
Колективното дигитално познание е новият господар. Затова разчитаме на онлайн туториали. Офлайн обаче се оказваме безпомощни. Блокирали. Вярно, че днес сме по-добре образовани, откогато и да било преди, в аналоговия свят обаче еволюцията е с обратен знак.
КАК НОВИТЕ МЕДИИ НИ ПРОВАЛЯТ В РАБОТАТА
Ето ги и симптомите... Ако изгубим връзка с Google Maps, запецваме като роботи с грешки в системата и изпадаме в дива ярост, вместо просто да попитаме за пътя. Когато букваме следващата си почивка, преглеждаме стотици опции за нощувки в Booking или Airbnb, или и в двете, скролваме сайтовете на минимум две нискотарифни самолетни компании, изчисляваме датите и платения отпуск, и накрая ни трябва почивка от организирането на почивката. А поискаме ли от диджея да ни пусне някоя любима песен, може да се окаже, че се сещаме най-много за номера й в нашия плейлист, ала не й помним името.
Кой е виновен?
Състоянието, в което осъзнаваме, че никога не сме били по-умни, можещи, знаещи, но въпреки всичко се чувстваме възможно най-глупави – точно това означава smupid. И според Копланд и компания, вината е в така любимия ни интернет.
Технологиите стават все по-smart и вече можем да поместим цялото си познание в облачната им прегръдка, без да се налага да помним каквото и да е. Освен паролата си. И моминското име на мама, ако все пак забравим комбинацията. Което, при все че нямаме кой знае колко много за запаметяване, би било доста stupid, нали? Само че колкото по-рядко се напрягаме да използваме паметта си, толкова по-малко я тренираме.
Шумон Басар нарича това явление „екстремното настояще“. „Интернет променя структурата на мозъка ни и изобщо – планетата ни, по непредвидими начини, а реалността отдавна е изпреварила средствата, с които в миналото са ни учили да се справяме в живота“, обяснява Басар. И сега сме много по-наясно, откогато и да било преди, включително и от Сократ, за всичката информация, която не знаем.
Днес например имаме достъп до над 30 милиона песни в Spotify, но не можем да монтираме модерните си тонколони със съраунд звук, без да гледаме в YouTube как се прави това, защото открай време сме се ориентирали, че няма нужда да складираме в главата си подобна информация. Би било глупаво, след като знаем, че винаги ще има откъде да я получим на един клик разстояние. Ала когато не успяваме да се справим без интернет, се чувстваме тъкмо така – глупави.
Със свои сили
Защото световната мрежа е като мащабна енциклопедия, за каквато Айнщайн сигурно не си е и мечтал, но тя ни прави и по-нетърпеливи. А за да се разплетем от лепкавата й паяжина ни трябва тъкмо малко повече търпение. И много тренировки за паметта.
ЗАЩО НЕ БИВА ДА ДЪРЖИМ ТЕЛЕФОНА СИ НА МАСАТА, ДОКАТО ВЕЧЕРЯМЕ С ЛЮБИМИЯ
Както, може би, и един не чак толкова модерен телефон, за да не се изкушаваме да разчитаме на smart функциите му. За да се опитаме сами да се сетим за името на песента. За пинкода или регистрационния номер на собствената ни кола. За книгата, която все отлагаме да започнем, защото ще я видим екранизирана от Netflix, преди да сме стигнали до последната страница.
И още нещо ни трябва, което е много простичко – да вярваме повече в себе си. Да се осланяме на собствените си способности и интуиция, колкото и несъвършени да сме в телесния си строеж. Да провокираме мисълта си да внимава повече. Да разчитаме поне за малко на някой жив човек, а не на Alexa или на Siri. Някой, който ще реагира с истинска емоция. С реално, аналогово съчувствие. И с топла, а не облачна прегръдка, когато сме объркали пътя.
