Да си срамежлив, е може би едно от най-лошите неща, които можеш да си изтъркаш от билетчетата на лотарията, наречена живот. Казвам ви го от личен опит. Трудно се живее с постоянното чувство за срам, което може да дойде от неподозирани места и причини – я някой устен изпит, я някое ново запознанство... А за стеснителните хора лятото е истинско изпитание заради очакванията да бъдем разкрепостени, социални и разсъблечени.
Защо точно лятото?
Въпросът е риторичен. Лятото е сезонът, в който се разсъбличаме в буквален и в преносен смисъл. И просто е прието за нормално да се отдадем на флирт, бурен социален живот и разкрепостено поведение. Мисия невъзможна за срамежливите, нали? Особено на плажа! Там тялото ни е на показ дори и да сме избрали възможно най-прикриващия дребните недостатъци бански. И ако не харесвате тялото си, това може да ви накара да се почувствате като във фрийк шоу, в което всички гледат към вас и ви обсъждат. А те непременно ще ви обсъждат, защото надали ще има нещо по-интересно на плажа от вас и вашето тяло. Иронизирам...
Въпрос на ген
Има научни доказателства, че свенливостта се предава по наследство. Според проучване на американски учени 15% от новородените са по-чувствителни и реагират силно на шумове или непознати лица. Между другото точно толкова са и „смелите“ бебета. Иначе чувството за срам се появява някъде около втората година на детето и при някои хора си остава завинаги. Явно не всичко е въпрос на ген, защото срамежливците определено са повече от 15%.
Много по-голяма роля от наследствеността има възпитанието. Ако родителите внушават на детето си излишни страхове, не му дават възможност за достъп до околния свят и активни социални контакти, с течение на годините това може да се окаже пагубно за комуникативните му способности. Освен това психолозите отбелязват, че недостатъчната родителска любов също може да превърне едно дете в срамежлив възрастен.
Под обществен натиск
Интересен факт е, че на характера могат да влияят и обществените норми. Така например в юношеска възраст броят на срамежливите момичета е много по-голям от този на момчетата и това не е изненада. Все пак от момичетата се очаква да спазват цял кодекс с правила за това, как да се превърнат в „бъдеща лейди“, а при момчетата дори напротив – смелостта и дързостта се поощряват.
Според проучванията японците са най-срамежливата нация – цели 90% от респондентите признават, че са такива. Между другото тези резултати не бива да ви изненадват, защото свенливостта не е проблем, а норма в японската култура. Там е прието да не говориш за себе, да не спориш, да не гледаш събеседника си в очите. По друг начин стоят нещата в Израел. Тук от малки децата са възпитавани да не се срамуват и дори да считат себе си за съвършени.
Подобно отношение има към свенливостта и в САЩ. Америка е държавата на победителите – култура, наложена от цяла индустрия. В Калифорния дори има клиника за лечение на срамежливостта.
Опасно за живота!
Може да ви звучи безумно, но постоянното чувство за срам е опасно за здравето. Според различни изследвания липсата на общуване и емоционален обмен с други хора увеличава риска от ранна смърт и поява на различни хронични заболявания. Но дори и да не вярвате на тези толкова крайни изводи, то няма как да не се съгласите, че срамежливите хора са в състояние на постоянен стрес. Тогава мозъкът им започва да сигнализира за опасност, краката се подкосяват, може дори да започне да им се гади – типичните симптоми за паник атака. Като резултат всичко това може да доведе до дори още по-силно вглъбяване в собствената ви личност.
Кино образ
Може би първият човек, който показа, че не е нужно да имитираме увереност, е Уди Алън. Той успява да създаде цяла индустрия, построена върху комплексите, неврозите и страховете си. Уди Алън може и да е много целеустремен и уверен в себе си, но след толкова много години той винаги ще остане комплексиран, предизвикващ съчувствие евреин, който прави по два филма годишно.
КАК ДА ПРЕОДОЛЕЕТЕ БАРИЕРИТЕ НА СРАМА?
В този смисъл Лина Дънам, създателката на сериала „Момичета“, е нещо съвсем различно. Когато сериалът стана хит, критиците казаха, че зрителите се делят на две – такива, които могат безкрайно да гледат пухкавата й фигура на екрана, и такива, които не могат да я понасят. При това тя, за разлика от Уди Алън, не говори постоянно за Вагнер и пристъпите си на неконтролируема паника. Да, героинята й Хана е по хипстърски вгледана в себе си, понякога депресирана (не заради излишните си килограми или комплекси, а защото #lifehurts), но тя е пример за това, как срамежливостта може да отсъства въпреки наличието на факторите за нея.