Поредица интервюта, обединени под темата „Накъде отива светът?“, подготвихме за майския брой на списание ELLE. Разговорите (онлайн и по телефона) с известни български личности от различни сфери се случиха през първите две седмици на извънредното положение у нас и тъй като с всеки следващ ден малко или много това съдържание губи от актуалността си, ще ги публикуваме в elle.bg тази седмица. Днес ви срещаме с актрисата Биляна Петринска, която е може би най-искреният човек на света. :)
Каква беше реакцията ти, когато съобщиха за първите случаи на заразени у нас с коронавирус?
Това не ме изненада. Знаех, че рано или късно ще се случи и у нас. Притесних се, имайки предвид слабата ни здравна система и тоталната липса на дисциплина и отговорност на голяма част от обществото ни. Ситуацията не беше за подценяване, особено знаейки вече за развитието в Италия.
С каква мисъл се събуждаш всяка сутрин, откакто въведоха извънредното положение?
Радвам се на всеки ден. Мисля, че съм щастлив човек. Настройвам се да не допускам лоши помисли. Събуждам се до любимите си хора и това е достатъчно. Щастлива съм с момчетата си и от това, че сме повече време заедно. Опитвам се да извлека максимума от ситуацията. В такива моменти човек трябва да търси устоите в себе си, отвън няма да дойдат.
Какво ти липсва най-много?
В такива моменти човек трябва да търси устоите в себе си, отвън няма да дойдат
Нищо не ми липсва. Вярвам, че колкото по-бързо се реорганизираме и сме заедно, толкова по-добре. Човек, иска не иска, трябва да разбере, че е свързан в един общ организъм с всичко и всички около себе си.
Аз се нагаждам бързо, а и след като се появи синът ми, отдадох цялото си време на него, въпреки че играех в театъра вечер, така че за мен да съм си вкъщи по цял ден, не е новост. Запълвам ежедневието си с неща, за които не съм имала време. Тия дни например се занимавахме с поръчката на детската библиотека за стаята на Адриан, тъй като е нестандартна, изисква повече време, внимание и специална изработка. Много обичаме да пътуваме, нещо, по отношение на което в момента сме строго ограничени, но съм сигурна, че тепърва предстоят много интересни пътувания.
Искам само да сме живи и здрави и да мога спокойно да прегърна семейството си.
Как минава денят ти?
Децата разбират повече, отколкото ние предполагаме
Майчински, женски работи основно. Много се занимавам с Адри. С това, да се заиграе, да му е забавно и ново. Говоря му много, обяснявам му, сигурна съм, че децата разбират повече, отколкото ние предполагаме. Обичам да го наблюдавам, да „общуваме“. Напоследък вечер заспива, като слага дланта ми под главичката си на възглавничката. Това много ме умилява и е като балсам за душата. Запечатвам тези мигове.
Какви занимания измисляш за детето си, докато сте вкъщи по цял ден?
Ооо, той измисля за мен... (Смее се) Рисува по стените, свирим и танцуваме, гоним се, „готвим“, чистим с прахосмукачката, рови в кашпите на балкона, поливаме цветята... Има комплект с инструменти и „ремонтира“ количките си, мебелите... всичко.
Играем куклен театър, наскоро и баща му се включи, но Адриан е много любопитен и винаги идва при нас „зад кулисите“ и се смее в захлас...
Много е любознателен, обича да пипа навсякъде и имитира всичко. Сега се учим „на гърне“... Все интересни занимания…
Ние, жените, сме емоционални и понякога съвсем малко ни трябва, за да сътворим най-голямата драма. А какво остава за условията на пандемия?... Аз лично никога не съм си представяла, че подобно нещо е възможно да се случи в моя живот, в живота на детето ми и т.н. (едва ли някой го е очаквал всъщност). Какви са твоите лични техники за справяне с паниката, стреса, страха?
Нямам формула. Това идва от мисленето ни, никой не е очаквал, винаги си мислим, че това се случва само по филмите... Концентрирам се в конкретния момент, в който съм. Не гледам телевизия по цял ден, стремя се да се осведомявам от различни надеждни източници, но не се храня с мрачни прогнози, нито следя в социалните медии, където всеки разбира от всичко и е последна инстанция. Колкото и да си оригинален, ако Бог е рекъл, няма да те подмине. Детето ме държи „в кондиция“ и не ми остава време да „залитна“.
Според теб достатъчно ли зрели емоционално и психически сме ние, българите, за да преминем бързо през това изпитание?
Пандемията тези дни изкристализира отношенията ни
Не. Категорично не и наистина съм втрещена от дозата безотговорност, безхаберие и невежество, дори хора от близката до мен среда ме вкамениха с мисленето си. Омерзена съм какво правят парите или липсата им с личността. Как животът се обезцени. Ужасена съм от нападението над журналиста Слави Ангелов. Сред какви хора живея? В коя епоха? Нашият народ е много болен. И физически, и психически. Голяма част от коментарите и позициите на хората в социалните мрежи показват много точно развитието ни като общност, интелектуалното ниво в заобикалящата ни среда, липсата на емпатия, социалното дъно, което обитаваме. Ние сме общество, в което няма усещане за справедливост, тази безнаказаност и липсата на усещане за справедливост карат хората да скачат един срещу друг с такова настървение… Не ценим авторитетите си, всички всичко можем и знаем. Пандемията тези дни изкристализира отношенията ни. Дано спрем до тук, защото кой знае колко далеч може да стигне човек в глупостта си. Дано спуканите гнойни рани доведат до прочистване. Много силно се надявам това да доведе до преосмисляне на ценностите.
Смяташ ли, че се прави достатъчно за овладяване на кризата на ниво държава?
Недоумявам как може народен избраник да реди пасианси, когато се гласуват извънредни мерки в парламента?!
Одобрявам мерките на правителството, даже ги очаквах още по-рано и още по-строги. Виждаме, че никоя държава не е подготвена за такъв сценарий, имахме шанса да се поучим от други държави, които по-рано влязоха в кризата. Българинът не разбира от пожелателни думи, от апели, все мрънка, все недоволен, все с усещане, че някой го е излъгал, да не вземе някой да разбере, че се е прекарал... Ни се води, ни се кара. На някои снегът им пречи, на други – униформата на ген. Мутафчийски... Имам чувството, че сме в безкраен пубертет. Трябват строги мерки за всички и воля за изпълнението им.
Видеата от Италия с пеещи, свирещи, ръкопляскащи хора от балконите са много вдъхновяващи, карат те да се усмихнеш, макар бучката на гърлото да си е още там. Имаше подобни инициативи и тук, в България. Смяташ ли, че можем да се обединим наистина в този момент, да се научим да се грижим за другия, да сме състрадателни?
Ето това изнервя хората, чувството, че някой краде от живота им
Не е достатъчно просто да пляскаме, а ежедневно да правим добро и да възпитаваме в себе си емпатия. СъЕдинението прави силата, за съжаление го ползваме по-скоро като лозунг, отколкото да ни води в действията. Като народ сме много разединени, делим се на агитки, на леви, десни, по-леви, по-десни... заклеймяваме инакомислещите. Последните примери са много отскоро и са показателни – отношението и мнението ни относно протеста на медицинските сестри и на майките на децата с увреждания. Отношението към хората в неравностойно положение е лакмус за всяко едно общество.
Заедно бяхме много отдавна, по повод едни футболни победи. Това е тъжно, а и както каза някой: „Дано един ден Италия копира пеенето от нас. Ние да сме примерът“. Емоционални сме, но рядко сме съпричастни и проактивни навреме. Показателно е, че след като почине някой, изписваме „стените“ си във Фейсбук с прочувствени слова, а трябва да се научим да се ценим приживе. Актът в подкрепа на лекарите е емоционален и аз също се включих, но само по себе си това не е достатъчно, трябват повече конкретни и реални мерки от съответно отговорните хора. Дни наред се призовава за дисциплина и хигиена, а разбираме впоследствие, че няма осигурени базисно необходими неща в болниците, в аптеките, по летищата. Наистина е нелепо, жалко и нечовешко този развален телефон да съществува вече години наред по етажите на държавната администрация. И всеки път търсим къде се е скъсала нишката. Ето това изнервя хората, чувството, че някой краде от живота им, разпорежда се безотговорно с него, своеволничи... Това ги кара да освирепяват и в такива важни моменти да губят вяра.
Изкуството страда в момента. Театри, музеи, галерии, кина са затворени. Но изкуството може и да бъде лекарство, нали?...
Разбира се. Затова музикалният пърформанс, който италианците си създадоха, зарадва хората и ги обедини.
Човек така се храни, обогатява се, вдига му се духът и това го държи в дни като тези. Но не може да очакваш никога да не си се интересувал от човешкото в човека, да не го търсиш и цениш, и в такъв момент то да те крепи. Това се възпитава и развива във времето и не става за 3 дни.
Препоръчай книги и филми – за всички, които си стоят вкъщи и не знаят как да уплътнят времето си или прекалено много задълбават в социалните мрежи и разни сайтове, което невинаги е здравословно.
Трябва ежедневно да правим добро и да възпитаваме в себе си емпатия
Да, при тези обстоятелства човек е изкушен да стои повече пред телевизора, монитора или на телефона. Но пък така можем да разберем за нуждаещи се и да помогнем. Да отделим време на хобито си... Толкова много интересни книги чакат да бъдат прочетени... На „една ръка разстояние“ от мен е „Глад“ на Джамал Уариаши. Да се надявам, че Адри ще ми даде малко време за четене... Има и страхотни сериали, които човек си заслужава да изгледа… „The morning show“, „La casa de papel“ на Алекс Пина, „Новият папа“ на Сорентино… „Гениалната приятелка“ на Северио Кастанцо по романа на Елена Феранте.
А най-хубаво е да направиш нещо за първи път. Научете някакви неща на чужд за вас език, опитайте се да заснемете клип с телефон и го монтирайте, свирете, пишете, танцувайте, композирайте, четете, боядисайте стените... направете си общ чат и пейте заедно, направете фигурки от пластелин на децата си, общувайте с тях, опитайте се да влезете в техния свят...
Хубаво е да се използва това време за нещо градивно. Когато съм „губела център“, винаги съм намирала спасение в работата си, класическата музика и книгите. Сещам се за „Силата на настоящето“ от Екхарт Толе. Всеки трябва да си открие сам какво го отключва, балансира или провокира, за да бъде по-добрата си версия. Но си заслужава.
Синът ти през май става на 2 годинки. Моята дъщеря също през май навършва 7. Какво би казала на всички майки в сегашната ситуация? А на децата какво би казала?
Моят син е още малък, за да осъзнае какво се случва. Слава Богу, не ми се налага да срещам питащия му поглед. Сигурно е доста тъжно да говориш с децата за това и не защото няма да разберат, те са доста по-умни и сетивни, а защото с тях би трябвало да се говори за други неща, а говорейки точно за това, в случая се докосваш до смъртта. Това е най-голямата болка за един родител.
След 20 години, като се обърнеш назад, как предпочиташ да си спомняш за сегашното време?
Как съм прегръщала детето си.
Как според теб ще изглежда светът след пандемията? Аз пожелавам на теб и на себе си да можем да отпразнуваме с весело парти и със спокойствие в сърцата рождените дни на децата си.
Благодаря, вярвам. Нищо няма да е същото, разбира се. Нужни са смирение и хуманност. Нужно е световно обединение.
Надявам се всички онези технически новости, които се измислят от правителствата, за да помагат сега, да останат с тази цел, а да не се превърнат в оръжие за манипулация на по-късен етап. Винаги има опасност от това... Смятам, че Планетата ни си почива от нас. Най-после. Какво облекчение. По-малко замърсяване. Човечеството ни определено се нуждае от рестарт и дано има и сериозна промяна в отношенията между хората. Имаме крещяща нужда от рехуманизация.
Някъде четох за връзка между вируса и престъпленията на човечеството спрямо природата. Дърветата са дробовете на Планетата ни, а ние доста сглупихме спрямо опазването им в световен мащаб. Те пречистват и всъщност помагат за дишането с пълни гърди. Вирусът атакува точно това. Човекът отравя въздуха и това му се връща. Мисля, че е сериозен знак и предупреждение. От всички нас зависи какво предстои.
