Преминете към основното съдържание

Благотворителността е в главата и сърцето, не в портмонето

Докато светът отново отваря портфейли за милостиня по Коледа и държи да го огласи на всеослушание, ни иде да затворим очи, уши и усти за тази показност
Все по-често отваряме портфейлите си, когато трябва да отворим душите си.
Все по-често отваряме портфейлите си, когато трябва да отворим душите си. © iStock

Преди малко изтрих поредния имейл с думата „благотворителност“ в заглавието, без дори да го изчета докрай. Не че съм коравосърдечен егоист. Но цялата тази показност, престореност и прекалена активност изобщо не ме докосва.

И причината не е само в подозрението ми, че има прекалено много благотворителност по празниците (колкото повече проучвам въпроса, толкова по-сигурна съм в това). По-лошото е, че напоследък скептицизмът ми ме кара да се съмнявам и по принцип в правотата на благотворителността, която се случва у нас.

Святата нощ

Дори не харесвам думата „благотворителност“. Звучи много по-изпразнена от съдържание в сравнение с някогашната „милостиня“. Напомня ми за банкови сметки, портфейли и sms-и вместо за присъствие, реална грижа и дългосрочно заемане с проблема.


ФИЛАНТРОПЪТ И ХУМАНИСТ ШАРЛ АЗНАВУР - КАКЪВТО НЕ ГО ПОЗНАВАМЕ


Напомня ми, че светът се е променил и все по-често отваряме портфейлите си, когато трябва да отворим душите си. Че точно по Коледа сме най-чувствителни на тема духовност, святост, извисяване (доказателството е в „кошчето“ на електронната ми пощенска кутия). Някак си тъкмо за Святата нощ ни е спешно да се „обзаведем“ с чиста съвест.

На повърхността

А твърде често дори не сме виновни за петната по нея. Не бива да сме гузни, че сме здрави, сити и добре облечени, докато държавата допуска други хора да не са. Коледната благотворителност не е индулгенция.

Не бива и да запушваме гласа на страха, че един ден системата може да прецака и нас, когато можем да насочим усилията си към това, да изобличим системата. Защото наливането в бездънна яма няма да запълни усещането за празнина. Трябва първо някой да постави дъното, да положи основите, да обърне внимание на това, че все още се движим твърде далеч от тях – на повърхността.

Краткосрочни цели

Как иначе, освен като повърхностно, може да се определи това, че 65% от фирмите в България развиват дарителска дейност, но 90% от средствата са насочени еднократно към деца и млади хора в крайна нужда или критично състояние?

Че по данни на Българския донорски форум и фондация „Помощ за благотворителността в България“, от 2004 г. 90% от публичните благотворителни инициативи са насочени за подпомагането на деца в затруднено положение и че набирането на средства се извършва в строго ограничен период (през декември)?

© iStock, Не приемайте даряването само като финансова операция.

Че кампаниите приключват с постигането на краткосрочната си цел – закупуване на медицинско оборудване, заплащане на лечение, организиране на тържество? Такова е масовото ни разбиране за милосърдие – то трябва да оказва незабавна и критично необходима помощ. Да спасява. Да поема функциите на държавата.

Държавата, това съм аз?

А истината е, че благотворителността не е задължение. Всеки е свободен да избира за какво да даде парите си. Дори да е безсрамно богат. Защото познавам достатъчно заможни хора, които разсъждават така: „Имам големи доходи, плащам големи данъци на държавата и разчитам, че тя ще се погрижи за нуждаещите се.“

Повече от 30% от хората над 55 г., които не са се включили в дарителски кампании, също смятат, че това е работа на държавата, сочи проучване от 2012 г. на SOS Детски селища България и Национална мрежа за децата. Половината от младите пък просто не желаят да участват в подобни начинания.


КНИГИТЕ, КОИТО ЩЕ ВИ НАСТРОЯТ НА КОЛЕДНА ВЪЛНА


Или, както казва философката Айн Ранд в свое интервю от 1964 г.: „Не считам благотворителността за добродетел и, преди всичко, не я считам за морален дълг. В помощта на другите няма нищо лошо, ако те са достойни за тази помощ, и ако даващите могат да си я позволят. Но за мен благотворителността е второстепенен въпрос.“

В името на рейтинга

Разбира се, ако някои изпитат подтик да даряват, това е тяхно право. И наше право е да не знаем за това. Както не би трябвало да ни занимават дали поднасят изненади на собствените си деца целогодишно или само на Коледа и колко големи, скъпи и лъскави са тези подаръци.

Публичността е полезна, но показността – дразнеща. Нямаме нужда да чуваме, че еди-кой-си известен е подкрепил някоя казуа, защото това автоматично превръща кампанията в PR акция за вдигане на рейтинга. Достатъчно е този човек да използва контактите и възможностите си, за да стигне важната информация до нас. Или да помогне тихо и смирено, както повелява библейското правило за дясната ръка, която не бива да знае какво прави лявата.

Егото и аплодисментите са излишни в тези случаи, а оправдания от рода на „заразителен пример“ са гръмки и смешни. Не сме стадо, което харчи, без да мисли, и всеки сам може да прецени в какво да вложи сърцето си заедно с парите си.

За да има смисъл

Ако имаме изобщо нужда от някакъв съвет по отношение на благотворителността, то това е урок по ефективност. Защото ние непрекъснато помагаме на „някого“, но дарителството трябва да бъде концентрирано. Като давате само по някой лев тук и там, рискувате повечето ви пари да бъдат погълнати от административни и организационни разходи.

По-добре дарявайте колкото можете на колкото се може по-малко каузи, за да има приносът ви реален смисъл. Трент Стамп, президент на charitynavigator.org, предлага разделението 80-20: 80% от годишните ви разходи за дарения отиват към конкретна мисия, докато останалите 20% са за други, спонтанни дарения.

Токсичен ефект

И не на последно място, не приемайте даряването само като финансова операция. Това също отравя смисъла на добрите дела. В книгата си „Токсичната благотворителност“ Робърт Луптън разкрива саботиращия ефект, който подобно мислене оказва върху хората, на които искаме да помогнем.

Луптън, който стои начело на американския милосърден активизъм от 40 години, разказва за бедните бащи в Атланта, чието мъжко достойнство било наранявано всяка Коледа, когато децата им получавали подаръци от чужди бащи. Луптън започнал да търси начин, как да стабилизира важната фигура на бащата в бедните семейства, за да даде на децата в тях най-важното – нормален модел на развитие. И стигнал до идеята да организира разпродажба на символични цени, на която бедните бащи да могат да вземат по нещо за Коледа. На онези, които не успявали да си го позволят, им било разрешено да изработят парите за подаръците в магазините, спонсори на кампанията.

Уви, тази история обаче не я прочетох в никой от служебните имейли. Наложи се да я потърся. Също както на Луптън му се наложило да подходи заобиколно. Понякога грижата за другите е наистина в главата и сърцето, не в портмонето. Понякога? Всъщност, винаги. Не само по Коледа.

messages.loading
Горе
ELLEworldtwitter-logo-silhouettepinterestinstagram envelopeyoutubemenuclose chatalarmexclamation-signwarninglocked-padlockfavorite-heart-buttonmagnifying-glassdown-arrowuser