Филмът на Netflix и двусезонният сериал, показващи живота във Ватикана на HBO, не са първите, които така грабват вниманието на феновете на киното. Папаманията залага своите корени с "Имаме папа" на Нани Морети, представена на публиката на Кан преди 10 години. Там кардиналът, изигран от Мишел Пиколи, не успявайки да поеме тежестта на короната върху посивялата си глава, бяга от двореца. На трона го връща не някой от църквата и божиите служители, а психоаналитик, който на всичкото отгоре е и атеист.
Папите на Пиколи и на Джонатън Прайс (в ролята на Франциск) са трогателни със своята липса на осведоменост и справяне със света - единият успява да се изгуби в града, другият има трудности със закупуването на самолетни билети. Докато при Морети комическата подлост е натоварена върху бизнесмена - представител на Ватиката, Сорентино е заложил това на цели пет кардинала - начело с Войело, плюс симпатична пиарка. Ако преди 10 години папството е било преставено като тежко бреме, а светският свят - като животворна сила, подхранваща монашеската вяра, днес режисьорите с помощта на едни от най-разпознаваните лица подлагат на изпитание светогледа ни.
Абсолютният консерватизъм на Пий XIII в "Новия папа" контрастира с либертариански подход на Франсиск II и с аристократичната деликатност на Йоан Павел III. Дебатите между героите на Антъни Хопкинс и Джонатан Прайс също са главно заради религиозния консерватизъм - докато единият от спорещите го олицетворява, другият го подлага под съмнение.
По всичко изглежда, че това е най-болезнената и важна тема в Европа днес. Толкова важна, че чак се пренася и в поп култура.
Безспорно, папството е олицетворение на консервативизма. Онзи европейски консервативизъм, който е бленуван от онова общество, което е разочаровано от прогреса и от промяната. Преставителите на този социум намират ценностната система на съвремието за упадъчна, без нова и ясна концепция.
Свободатата също е подложена под съмнение тук. Сорентино си експериментира с липсата ѝ с образа на Лени Белардо (Пий XIII) изигран от Джъд Лоу. Младото лице и красивото тяло на папата са създадени за безусловно поклонение. Белардо е представен като светец - все пак единствените му недостатъци са това, че пие Кока Кола за закуска (знаем, колко е вредно това) и това, че ... не вярва в Бог.
Често признавайки пред себе си и пред своите колеги агностичните си мисли, зрителите отново трудно могат да определят Пий XIII като лицемерен папа - той е против хомосексуализма, бори се с педофилията, съди строго вярващите и донякъде е жесток и с атеистите - все неща, които фанатиците търсят да идеализират, и както виждаме във втория сезон - го правят.
В сезона на "Новият папа" отдалече става ясно, че в почти всички отношения Йоан Павел III ще е пълният антипод на Лени Белардо, който, в края на предния сезон, е изпадал в кома.
Контрастът е очевиден при избора на папско име - сър Джон Бранъкс продължава традицията на всеобщо обичания реформатор Йоан Павел II, докато Белардо, взимайки името на Пий XIII, се опита да върне църквата в "славните ѝ времена". Бидейки опитен изследовател на идолизирането на политици и рок звезди, Сорентино ни дава един импулсивен и бескомпромисен Пий XIII.
Въпросът e дали Ватикана трябва да прогресира и да се променя заедно със света? Каква е нейната роля - разделяща или обединяваща? Утешителна или осъждаща?
В последния епизод на "Новият Папа" режисьорът се опитва да намери отговорите, задавайки сложната задача на двата антипода да работят заедно в решаването на терористичен проблем.
Католическата "притча" на Сорентино завършва с повдигането на "средния път" и компромисът на абсолютен пиедестал. Недвусмислена е поуката - както в живота, така и в политиката, щастливият край може да бъде постигнат само и единствено с компромиси.
