И тук, като загадка на Сфинкс, ни е предложено едно заплетено и безкрайно питане: защо нагонът за живот? За какви цели? И въобще защо се случва всичко това?
Роден през 1975 във Франция, Жулиен Воано вече двайсет години работи по серия колажи върху хартия А4, характерни за наричаната днес практика „пост-фотография”: не се фотографира, а по скоро се използват намерени снимки, известни или анонимни произведения на велики майстори или гледки, снимани от непознати, или пък взети от обширната визуална област на фоторепортажа и илюстрованите списания.
Светът на Жулиен Воано, това е „еротанатос”: образи на предизвикателни женски тела, на моменти на съблазняване, но също и образи на чистото насилие, на което човешките същества са способни, от мъчението до атомната бомба.
„Еротанатос” изразява сливането, допълнимостта и може би солидарността между любовта и смъртта.
Обичаме защото призракът на смъртта интензифицира желанието и разгръща една любов, обсебена от края. Обичаме, за да не умрем и защото ще умрем по някакъв начин. И все пак при Жулиен Воано любовта остава двузначна, тя споделя властта и желанието, означено при художника чрез обсесивното завръщане към голите женски тела, предложени на сладострастието на погледа като изящна, но излюзорна плячка.
Да обичаш е едно, а да спечелиш любовта е друго нещо, особено в свят, където напреженията, насилието и съперничеството са навсякъде – поне за това свидетелстват колажите на художника.
Изборът фотомонатажите да се изложат на стената без никакво пространство между тях е продиктуван от една семантична логика: този свят и всичко което той ни казва не страда от прекъсване. Любовта и в смъртта и смъртта в любовта, това е постоянно и безусловно.
Тази изложба е придружена от едно есе на Пол Арден, френски писател и историк на изкуството.
