Преминете към основното съдържание

Гост блогърът Мони: Посредствеността убива

Готови ли сме да положим усилия, за да живеем живота, който искаме?

Осъзнах, че живея живота си, воден основно от страха да не бъда посредствен. Моля ви, ако някой ме улови да залитам в посредствени действия, свързани с хора или събития, случайни или не, веднага да ме предупреди, защото това разяжда живия организъм, лишава го от разумен смисъл на съществуване и прави човека да изглежда жалък. Или поне така е в моите очи. Повечето хора обичат да казват, че трябва да оцелеят в този живот. Оцеляването обаче свързано ли е с нещата, които искаме да правим, или е просто една безсмислена битка? И то, битка срещу себе си. В този ред на мисли, какво ще стане ако просто оцеляваме? Това води ли до посредственост? Ах, побиват ме тръпки. Страхът ми се активира. Притеснявам се, че отговорът е ДА.

Знам, че голяма част от хората биха изпитали затруднения да живеят живота си така, както биха искали. Защо това е така ли? Ами защото за всички хубави неща в живота, човек трябва да пострада поне малко, както казва великолепния фотограф Крис Бъркард. Кой обаче е готов да страда? Това страданието не беше ли от онези неприятни усещания и от онези теми, на които никой не иска да говори? Май да. Тогава няма какво да се чуди човек. По-лесно е да водиш посредствен начин на живот. Какви са симптомите на посредствеността обаче, бих споделил от моя скромен житейски опит. И то специално за онези от вас, които също са завладяни от моя страх и се осмеляват да си го признаят. И най-вече са решили да покажат колкото се може повече от своето истинско АЗ.

Заобграждаме се с хора, пред които да изпъкнем – Знаем, че има хора, от които можем да почерпим опит, вдъхновение или пък да си откраднем прекрасни мигове. До тук всичко звучи много добре, нали? Но, както се казва в една българска поговорка: Много хубаво, не е на хубаво.

- И какво по-точно не му е хубавото? Ами това, че тези хора могат да ни направят нещастни. Ама защо, нали ни вдъхновяват, биха казали някои от вас?

- Ами защото те ни потискат, понеже ние не сме способни на това, което те правят с лекота, а пък толкова много ни се иска.

- Е добре, как да постъпим тогава? Е как, като обезценим техните качества, отправим словесна атака и се опитаме да ги принизим до нашето ниво.

- И какво ще последва от това? Е как какво, ще изпъкнем, разбира се. Ще нахраним егото си и ще се почувстваме значими. Точка.

Правим това, което повечето хора биха приели за нормално – Искаме да направим нещо ново, значимо. Нещо, за което болшинството от хора не са готови. Нещо, заради което биха ни обявили за ненормални и заради което би се излял върху нас целия хейт на земята. Но на нас много ни се иска да го направим и въпреки това решаваме да спрем до тук. Нека не си причиняваме излишен тормоз. Нека не разочароваме останалите. Така оставаме в зоната си на комфорт и няма опастност да пострадаме.

Не се опитваме да променяме себе си – Случвало ми се е да чуя: “Знам какъв ми е проблемът, но нямам намерение да променям нищо. Така ми е добре”. Да, наистина може да ни е добре, особено когато посредствеността е нещото към което се стремим. Винаги има какво да променим в себе си, за да водим по смислен и пълноценен начин на живот, но кому е нужно това. Това е свързано отново с усилия. А усилията са най-големия враг на човека. Те ни карат да мислим. А мисленето не е за всеки. То натоварва и може да ни изкара извън равновесие.

Предлагам ви, всички тези признаци на посредственост, които споменах да приемете и с определена доза чувство за хумор. То нали добре, че се пошегувах, за да си кажа истината. Истината обаче е, че, когато избираме по-краткия път към постигане на целите си, това не винаги се оказва по-истинския. И със сигурност не този свързан с нашето истинско АЗ.

Повече от Мони може да прочетете в неговия блог www.mstyleblog.com.

messages.loading
Горе
ELLEworldtwitter-logo-silhouettepinterestinstagram envelopeyoutubemenuclose chatalarmexclamation-signwarninglocked-padlockfavorite-heart-buttonmagnifying-glassdown-arrowuser