Всяко време има своите герои. Днес това са лекарите и доброволците на първа линия в болниците, които ежеминутно спасяват човешки животи. Понякога с цената на своя. Очите им – тъжни и уморени, лицата им – повехнали и набраздени от рани заради маските, гласовете им – на ръба на отчаянието… Невинаги са най-милите и любезни хора, които очакваме да срещнем по пътя на коронавируса, но и те са хора, подложени на нечовешки стрес, на убийствено изтощение и най-вече на риск за собственото им здраве. Заслужават респект и уважение!
Има обаче едни герои, които остават в сянка. И те са на първа линия. И те рискуват много, за да може ние да се чувстваме нормално във времена, в които нормалността е лукс. Често професиите им са по-рискови дори от тези на лекарите в ковид-отделенията. Защото героите в сянка нямат предпазни облекла, а работата им не позволява социална дистанция. Те са буквално „в устата“ на вируса.
Представяме ви хора от различни професии, които според експерти са много по-застрашени от ковид, отколкото предполагаме – свещеници, зъболекари, учители, хореографи, дори гримьори и фризьори.
Сигурно ще си кажете: „Какво толкова?! Можем да оцелеем и без тях!“ Можем, но животът не е само физическо оцеляване. Животът е истински тогава, когато го изпълваме със съдържание, а често за това ни помагат другите. Те не очакват медал, просто заслужават нашето голямо „БЛАГОДАРЯ!“
Отец Лъчезар и отец Георги от храм „Покров Богородичен“:
за вярата и изпитанията като ценен урок
Когато се притесняваме за здравето и живота на най-близките, често се обръщаме към църквата за молитва, за утеха, за съвет. Тук ни посрещат свещениците, които от началото на пандемията също работят без почивен ден и са на разположение както в църквата, така и на място в домовете ни, когато ги повикаме за освещаване, дори в болниците. Те влизат и в ковид-отделенията, за да се помолят за болните и да им дадат кураж, надежда и душевно изцеление.
Преди пандемията много повече се обръщахме към тях за най-светлите събития в живота ни – сватби, кръщенета, откривания на офиси и магазини, а сега отново са до нас, за да ни успокоят в тежките моменти. Църквите не затварят врати нито за ден, за да осветяват пътя ни в битката с коварната болест и да лекуват душите и психиката ни. Те ни напомнят и най-важното – преживяваме много изпитания на земята, но трябва да се борим с тях, търсейки пътя към Бога и да продължим напред. Може би затова точно на тази Коледа за първи път от 800 години насам изгря ярко Витлеемската звезда – много християни видяха в нея напомняне за непреходността и послание за спасение.
Да помагаш на другите, да приемаш професията си като призвание, да си всеотдаен, да си 24/7 на разположение, да си там, където коронавирусът убива: това е ежедневието на лекарите, героите на деня. Но това е и вашето ежедневие, героите в сянка. Не преувеличавам, нали?
О. Георги: Наистина лекарите заслужават дълбок поклон за тяхната всеотдайност. Те са истинските герои в тази ситуация, защото влизат е единоборство с това ново заболяване. Техният сблъсък с вируса е челен, именно това е и истинската първа линия. А всички ние – останалите, сме малко по-назад. Свещенството наистина е призвание, то е служение на Бога и на ближните. В тази пандемична ситуация е много важно ние, духовните водачи, да сме на разположение. Организацията в нашия храм е такава, че винаги може да намериш свещеник, с когото да поговориш, който ще те приеме като да си пратен от Бога. И с думи, внушени от този, на когото служим, да ти вдъхне надежда, да ти покаже, че има светлина в тунела, но и да те настави какво би могъл ти да свършиш, та Божията милост да дойде върху теб. Така, получил утеха и опитал колко благ е Господ, да продължиш, омиротворен, житейския си път. Според мен всеки, поставен в служба на обществото, би трябвало да стои непоклатимо на мястото си и да изпълнява служебния, обществения, а ние, християните – и християнския си дълг. Не бих казал, че заради това, че изпълняваме задълженията си, трябва да претендираме за званието „герои”.
Предполагам, че всеки ден срещате благодарността на хората – ако не на думи, то поне в очите. За какво най-често ви благодарят?
О. Лъчезар: Благодарността е велика добродетел!
В евангелието от Лука в 17-та глава се разказва за 10 прокажени, които Иисус излекувал, но само един от тях се върнал да благодари. За съжаление след толкова години еволюция особена промяна няма. По-често сме само потребители на Божията благодат, което говори, че в духовно отношение не израстваме, а потъваме. Иисус ни приканва да постъпваме към хората така, както искаме и те да постъпват с нас. Водени от това, би трябвало по-често да благодарим, а когато сме милосърдни, да не търсим отплата, защото Бог не забравя и със сигурност ще ни въздаде богато.
Страхувате ли се? За себе си, за близките си, за бъдещето, което ни чака?
О. Георги: Поглеждайки през призмата на християнската вяра, за себе си категорично не се страхувам.
За близките ми изпитвам разумна доза безпокойство, което вярата ми в Бога не само като творец, но и като промислител, грижещ се за сътвореното, успява напълно да разсее. А бъдещето – то е Божа работа, но в известна степен Бог го е поставил в нашите ръце – в ръцете на човечеството. Можем да дадем пример от Стария завет, когато пророк Йона бил изпратен от Бога в Ниневия, за да предупреди ниневийци за поразата, която ги грози заради порочния им живот, как те се покаяха и образно казано, обърнаха Божия гняв в милост. Така се спаси градът и жителите му, така би могло да се спаси човечеството и светът, в който живеем, от връщане от суетното и обръщане към вечното и истински ценното.
Какви предпазни мерки спазвате? За разлика от лекарите на първа линия, вие нямате специални предпазни облекла, а ежедневно сте в контакт с болни от ковид.
О. Георги: Да, напълно съзнаваме, че в ежедневните си контакти с хората ние се срещаме и с носители на вируса. Така, може би, сме се заразили аз и моя събрат о.Лъчезар. Слава Богу, при нас болестта мина. И ето ни, отново сме на линия. И преди, и сега, спазвахме и спазваме противоепидемичните мерки. Преди – за да предотвратим евентуално заразяване, а сега по-скоро, за да покажем отговорно поведение и пример за спазване разпорежданията на църковната власт и на институциите, натоварени с борбата с коронавируса.
Вирусът тежко ли ви засегна?
О. Лъчезар: Вирусът застигна много наши братя, които напуснаха този свят!
Като всички останали сте имали рецепта с лекарства за коронавируса. Но извън лекарското предписание какво най-много ви помогна по време на лечението на болестта, която е не само физическо, но и психическо изпитание - книга, мисъл, случка?
О. Лъчезар: След установяването на положителния тест за Ковид-19 човек навлиза в един друг свят. Свят, в който се чувстваш несигурен, сам и отчужден. В такъв момент нормалната човешка реакция е да усети страх. Страх, който обикновено замъглява здравия човешки разум и води към униние. А изпадайки в униние, ние предаваме своя дух и лесно може да загубим всяка битка. Но за вярващия човек, за този, който се уповава на Бога, няма безизходни ситуации, той не изпада в униние и отчаяние. А що се отнася до нас, свещениците – тези, които сме водачи на христовото войнство, трябва с примери и с външни прояви изцяло да подражаваме на нашия Господ Иисус Христос, което означава да бъдем „светлината на света“ и „солта на земята“. Аз смело мога да кажа, че не загубих вяра нито за миг.
Ако в болницата лекуваме тялото си, в църквата изцеряваме душата си. Въпреки рестрикциите, много от нас имат нужда да влязат в църквата. Какви са мерките, които ни карат да се чувстваме спокойни там?
О. Георги: Вярваме, че църквата е лечебница не само за душата на човек. Бог е лекар и на душата, и на тялото.
Земните лекари са по-скоро оръдия в божиите ръце. Последна дума за изхода от лечението има именно Бог – подателят на живота и на всяко благо. Слава Богу, управниците на държавата осъзнаха значението на църквата в тази ситуация и не затвориха храмовете. Смея да твърдя – това не беше някакъв ПР или политическо решение, а осъзнато действие, изискващо силна воля. В храма спазваме общите правила за носене на маски, дистанция и дезинфекция, показвайки, че християните сме отговорни хора, но възлагаме надеждите си най-вече на Бога, защото, ако Господ не съзида къщата, казва псалмопевецът, напразно ще се трудят строителите й и ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата. Ние, като същества свободни, носещи образа Божи в себе си, ползваме предпазни средства, предавайки живота и здравето си в Негови ръце, като се молим – „Да бъде твоята воля”, напълно съзнавайки, че Той няма да ни ощети.
Преди пандемията сватбите, кръщенетата, големите християнски празници пълнеха църквите с усмихнати хора. С живот! Сега е тихо. Дойде време за сбогуване с близки, за траур. Как ви се отразява тази промяна?
О. Георги: Смъртта винаги е била факт в живота на човека от грехопадението на нашите прародители Адам и Ева насам, въпреки че човек се стреми някак си да я игнорира, да не мисли за нея. А още по-малко се стреми да се подготви за срещата с нея и за това, което следва. Ето защо в настоящата ситуация, когато смъртта е на дневен ред, темата за смъртта е актуална. Полезно е човек да се замисли за екзистенциалните въпроси, които в спокойно време отбягва. Няма да се впускам в подробности, защото темата е обширна, само ще се осмеля да отправя покана към читателите на списание ELLE, да заповядат в църквата. Църквата христова има отговор на въпросите, които възникват в главата на човек. Но наистина не е полезно за човек – както за земното му съществуване, така и по отношение на участта му във вечността, да извърви краткия си земен път в пустота и безсмислие, защото тази пустота и безсмислие може да продължат и във вечността. И раят, и адът започват още тук и продължават оттатък, в безкрая. Но ето величието на нашата вяра – и в такъв наглед безнадежден момент Бог дава утеха, дава отговори на възникналите въпроси, дава надежда и сочи пътя и средствата за постигане заветната цел – прибиране в нашата родина – вечното царство Божие. И всичко това той прави било директно, докосвайки се до сърцето на човека или индиректно, чрез своите служители – свещениците. „За мен, казва св. апостол Павел в посланието си до филипяни, животът е Христос, а смъртта – придобивка”. За християнина смъртта не е страшна, тя е врата, през която в определен момент минаваме, за да се срещнем с този, за когото е копняла душата ни цял живот.
Кой беше най-тежкият ви момент от началото на пандемията досега?
О. Лъчезар: Тежки моменти, за съжаление, никак не липсваха и не липсват.
Но ние не степенуваме болките на хората, към всеки подхождаме с необходимото уважение и разбиране.
Нашият храм се намира в близост до една от най големите болници с ковид отделения. И много хора ежедневно идват с молби да се молим за техните близки, които са приети в болницата и се намират в тежко състояние. Ние се стремим да поговорим с всеки един от тях и да им отделим необходимото време, за да се помолим заедно.
Когато се прибирате вкъщи, как пречиствате съзнанието си от тежките моменти през деня?
О. Лъчезар: Това не е лесно! Хората се обръщат към нас по всякакви поводи. Когато събитието е радостно, ние се радваме с тях, същото се случва и когато се срещаме в тежки моменти, тогава няма как да не съчувстваме на хората, които са дошли да споделят своята болка. Съзнанието няма как да бъде прочистено напълно. Първо споделяме между нас, свещениците, за да се молим един за друг, след това не малък товар понасят и нашите презвитери, но най-силната подкрепа идва от Господа, особено, когато служим св. Литургия и се причестяваме със Св. Тайни. Тогава в нашите сърца и души настъпва мир и ние се зареждаме с нови сили.
Как избрахте професията си?
О. Лъчезар: Ще ми се да мисля, че не аз избрах служението, а то мен. Аз не произхождам от свещенически род, до средата на седми клас въобще не знаех как и къде се учи за свещеник, а няколко месеца по-късно вече учех в Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски". Интересното е, че след като се дипломирах от СУ „Св. Климент Охридски", започнах да се занимавам с неща, които са далеч от църквата и така около 10 г. Докато един ден не срещнах един свещеник и мой класен ръководител от семинарията. След като разбра, че живея в близост до храма, в който служеше, той стана много настоятелен и все ме канеше: „Ела, мини да се видим”. А, аз се оправдавах, че нямам време. Но започнах да минавам през храма. Един ден той ми се обади и каза, че е останал без певец в църквата и е в затруднено положение: „Задължително трябва да дойдеш и да започнеш да пееш на клира”. И така с всеки изминал ден усещах, че мястото ми е в храма! И това чувство продължава да се усилва до ден днешен, за което благодаря на Бог!
Вярата води, надеждата крепи, любовта побеждава. Върнахме ли се към истинските ценности през последните месеци според вас?
О.Георги: Като че ли в началото на пандемията имаше едно стъписване. Животът на хората забави своя ход и те започнаха да обръщат внимание на нещата, които в забързаното ежедневие пропускаха. А това са именно важните неща, които, приемайки за даденост, пропускаме между другото. Зарадвахме се на общуването с близките, отсяхме важното от маловажното, кое си заслужава и кое – не.
Но мина време и свикнахме със ситуацията. Много от решенията, които бяхме взели – да коригираме нещо в живота си, се изпариха. За съжаление – всяко чудо за три дни.
Обезверени ли са хората днес? Какви са вашите наблюдения?
О. Лъчезар: Обезверени – не! По лично мое мнение хората се делят на два вида: едните са тези, които вярват само в материалното. За тях е ясно – техният бог е парите и са готови на всичко само и само да ги придобият. Другата част са онези, които вярват в по-висша невидима сила. Но повечето не знаят в какво точно вярват. Най-често се сблъскваме със суеверията и те се явяват основният препъни камък за човека по пътя към истинската вяра. А християнинът знае какво е истинска вяра и какво е псевдовяра. Истински вярва само онзи, който и във време на изпитания остава непоколебим и не отстъпва от Бога. А псевдовярата процъфтява само във времена на благополучие и просперитет, но при първото изпитание увяхва! Да вярваш в Бога означава да имаш упование в Него. Спомнете си за Св. ап. Петър – когато видял Христос да ходи по водата, Петър извикал: „Господи, позволи ми да дойда при Тебе по водата” и направил няколко стъпки, но след това се усъмнил и потънал. Така потъваме и ние, когато проявим маловерие.
Казват, че когато човек не вярва в нищо, той е готов да повярва на всичко. А в момента страхът на хората се подклажда от всякакви конспиративни теории и често преувеличени факти. Как можем да помогнем на хората да върнат вярата си?
О. Георги: Аз, като православен християнин, мога да изразя своята християнска позиция по въпроса за корона кризата. Тя е едно изпитание за човечеството, което носи ценен урок. Тъй като причината за този съвременен бич е духовна, то с духовни средства трябва да реагираме на нея – пренареждане на приоритетите си, пренасочване на стремежите си към смислени цели, отваряне на сърцата си за Бога и вместване в тях на все повече свои ближни. След едно свое изцерение, Господ Исус Христос се обръща към изцерения с думите: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо.” Нека приемем този съвет.
Доц. Д-р Камелия Генова от УМБАЛ „Н.И.Пирогов“:
за човешката болка, екшъна на първа линия и страха, за който няма време
Доц. д-р Камелия Генова завършва медицина през 1991 г. в МУ София и придобива специалност рентгенология през 1996 г. Има специализации и квалификации от Германия, Англия, Швейцария, Италия, Австрия, Франция и др. През 2015 г. защитава дисертация с тема в областта на кардио-магнитнорезонансната томография при пациенти с вродени сърдечни малформации и кардиомиопатии. Заема академичната длъжност „доцент” от 2016 г. Доц. Генова е автор на над 70 публикации в наши и международни научни издания, както и на над 20 глави от научни сборници и учебници, лектор е на многобройни доклади на български и чуждестранни научни форуми, преподава на студенти и специализанти и работи в УМБАЛ „Н.И.Пирогов“.
Как минава един ден на първа линия в „Пирогов“?
Като в „Пирогов“ – в непрекъснат „екшън“ – с много напрежение, изненади и предизвикателства.
Страхувате ли се? За какво най-вече?
Като цяло нямам време да се страхувам – имаме много работа. Основната цел е да се справиш с нея и да успееш за кратко време да дадеш най-доброто от себе си.
Отдавна се говори, че проблемът с пандемията в България не е в липсата на болници, а в липсата на лекари. Къде отидоха колегите ви?
Много колеги, особено по-младите, заминаха за чужбина, където условията на труд и заплащане са много по-добри. Много важно е и отношението към лекарския труд на обществото като цяло, защото хората, които са избрали тази професия, не са го направили заради пари. Удовлетворението от добре свършената работа е основен мотив за повечето ми колеги и когато в обществото и особено в медиите отношението е негативно и върху нас се изсипват обидни квалификации и коментари, е разбираемо желанието да потърсиш място, където твоят труд е ценен.
Когато ви съобщиха, че поемате смените на белодробния скенер, каква беше първата ви мисъл?
Това е част от моята работа и няма защо някой да ми съобщава, че трябва да го правя. Още от началото на пандемията следях новини и публикации по темата, така че бях подготвена за спецификата на болестта. Знаех какви са характерните находки, знаех какво се изисква от специалиста по образна диагностика, знаех какви предпазни и организационни мерки трябва да взема.
Прекалено често срещате смъртта в очите. Как се живее с такова ежедневие?
Човек не може да свикне със смъртта. Дори и да се опиташ да подходиш чисто професионално, не може да се абстрахираш от човешката болка. Най-лошото е усещането за безпомощност, когато усилията ти се окажат напразни.
Няма да ви питам как си почивате, защото през последните месеци няма лекар на първа линия, който да е успял да се отърси от работата си, но с какво компенсирате тежките дни и нощи в болницата?
За мен физическата активност е най-разтоварваща. В тази ситуация това се изразява предимно в ходене пеша – до работа и обратно. Помага ми да се разсея и разтоваря. Остава ми и малко време за четене на книги и гледане на филми.
Успяхте ли да се предпазите от ковид?
Досега да. Имам антитела срещу вируса, без да съм била болна. Това означава, че вероятно съм поела някакъв вирусен товар, който обаче е бил достатъчно малък, за да не се разболея. Имунната ми система се е справила. Спазването на предпазни мерки явно наистина помага.
Лекарите на първа линия в днешно време трябва да са и добри психолози. Какво най-често казвате на пациентите си, когато виждате ужаса в очите им?
Казвам им, че ще се справят и че много други вече са го направили. Обикновено контакт търсят хора с леко или средно тежко заболяване. За съжаление тежко болните рядко са контактни. Вече се знае, че Ковид-19 в голям процент от случаите влияе на психиката и е важно да се говори с пациентите, да ги изслушваме и успокояваме, доколкото е възможно.
За вас работата ви е професия или призвание?
Не съм се замисляла, но мога да кажа, че много си обичам работата и не бих работила нищо друго.
Защо българинът се страхува от болниците? Системата ли е объркана или лекарите не умеят да предразположат пациентите си?
Хората навсякъде се страхуват от болници. Да попаднеш в болница означава, че здравето ти, а може би дори животът ти, е в опасност. У нас, обаче, има допълнителен проблем и той е свързан с начина на функциониране на системата. Колкото и лекарят да иска да предразположи пациента, той е длъжен да се съобрази с наложените правила.
Има ли много доброволци напоследък?
В „Пирогов“ – да. Основно санитари и хора, ангажирани с дезинфекцията.
Какъв професионален съвет бихте дали на хората, за да избегнат най-тежките последствия от коронавирус?
Спазвайте предпазните мерки и при първа възможност се ваксинирайте, за да избегнете инфекция. Ако се заразите – консултирайте се с личния лекар в началната фаза на болестта по отношение на поведение и лечение. При персистиране и задълбочаване на симптомите повече от 7 дни бих посъветвала да се потърси консултация в специализиран център за лечение и провеждане на насочени кръвни и образни изследвания.
А като човек какво бихте ги посъветвали?
Същото.
Не правя разлика между „професионално“ и „човешко“.
Може би, бих добавила цитат от Дъглас Адамс: „Не се паникьосвайте“.
Как мотивирате себе си всеки ден преди да отидете на смяна в „Пирогов“?
Нямам нужда от мотивация – това е, което правя. Наистина от време на време имам нужда от почивка и го разбирам по това, че ентусиазмът ми за работа намалява. Тогава се опитвам да си взема няколко дни отпуска, за да се заредя отново.
Вижда ли се краят на пандемията или е рано да се правят планове?
Много бих искала да се вижда краят, но засега не могат да се правят планове. Въпреки оптимизмът, донесен от ваксината, на много места по света нещата още не са под контрол. Трябва да продължим да бъдем внимателни.
Гергана Михайлова, учител:
за коронавируса в класните стаи и за уроците, които можем да научим от децата
Казват, че младите учители са на изчезване. Няма ги, няма я и мотивацията на преподавателите в класните стаи. Съдейки по Гергана Михайлова, има надежда и то голяма! Тя е млада, чаровна, надъхана, отдадена на професията си, говореща с майчина любов за своите ученици. На 31 години е, завършила Начална училищна педагогика с чужд език и специалност Иновативни технологии в предучилищното и началното училищно образование в Шумен, вече 9 години преподава на най-малките ученици – 7 от тях в Добрич, а последните две в 30 СУ „Братя Миладинови“ в София.
Не е тайна, че детските градини и класните стаи, особено с по-малки деца, са инкубатор на вирусите. Според вас защо се случва това – липса на предпазни мерки или невъзможност за социална дистанция?
Естествено и двата фактора оказват влияние , но според мен разпространението на вируса в училищата се дължи най-вече на невъзможността за осъществяване на дистанция. В много училища стаите са малки, а учениците много. Децата, на които преподавам, са първи клас. Много често в процеса на ограмотяване те се нуждаят от моята помощ. Необходимо е, когато някое дете се затруднява, да му помогна, да хвана ръчичката му, за да покажа как точно се изписва буквата или цифрата, която учим. Така е и редно. Децата имат нужда от подкрепа, за да вярват в себе си, да се развиват и успяват. Освен това, училището е не само образователна институция, където децата се учат. То е социална институция, където те общуват, играят, веселят се. Нормално е да не успяват да спазват дистанция, особено при по-малките ученици.
Учителите на по-малки деца, каквато сте вие, са сред хората на първа линия. За разлика от лекарите обаче вие нямате предпазни облекла. Как се пазите?
Пазя се, като използвам лични предпазни средства, както и като спазвам препоръките на здравните власти, доколкото е възможно.
Когато обявиха пандемията, кой беше най-големият ви страх?
Най-големият ми страх беше да не бъдат засегнати моите близки хора.
Сега страхувате ли се? И от какво?
Продължавам да се страхувам за близките си, вече и за себе си.
Много учители се разболяха, както знаете, а някои не успяха да се преборят с вируса. Страхувам се, че случващото се няма да отмине скоро, но естествено се опитвам да гледам по-позитивно на нещата. Много от болестите и пандемиите, пред които са се изправяли предците ни преди много години, все още са сред нас, но вече лечими. Вярвам, че ако сме отговорни към себе си и околните, както и ако има адекватно и надеждно лечение, можем да се справим и да контролираме нещата.
Колко деца в класа ви минаха през вируса?
За радост нямаше случай на заразено дете в класа ми, но имаше деца, които са били контактни с болни. Те естествено бяха под карантина.
Малките деца доста често са преносители без симптоми. Успяхте ли да се опазите от ковид?
Да, успях. За щастие не бях засегната от вируса.
Родителите много често предаваме страховете си на децата. Усещате ли промяна при вашите ученици?
По-скоро не. Децата, на които преподавам, са първи клас. Те са прекалено малки, за да мислят за случващото се по начина, по който мислим ние възрастните. Единственото притеснително нещо, което наблюдавам, е факта, че носенето на предпазна маска в обособените части за това, се превърна в изключително строго правило за децата. Знам, че това е нормално, но в началото на учебната година често се случваше дете да забрави маската си, когато излиза в коридора, след което то естествено се притесняваше, че е нарушило правилата. Другите веднага му казваха да се върне и да я сложи. Понякога се налагаше и аз да напомня. Не е приятно, но такива са правилата.
Как обяснявате на децата промените във времето, в което живеем?
Когато проведох за първи път разговор с децата за случващото се, за новите правила, които са въведени в училище и за личната хигиена, която трябва да спазваме, за да се предпазим от вируса, те бяха много добре запознати със ситуацията, благодарение на родителите си. Няколко пъти след това сме говорили за вируса. Винаги им казвам, че съществуват и други правила. Не са само тези, които са свързани с този вирус. Такива са например правилата в училище и правилата на нашия клас. Всички ние трябва да сме отговорни и добри и да ги спазваме, за да сме щастливи, спокойни и здрави.
Трябва ли да споделяме всичките си тревоги с най-малките или е по-добре да филтрираме информацията?
Според мен най-голяма разлика между детето и възрастния е разликата в съзнанието.
За да не се обременява детското съзнание с тревога и страхове, е необходимо ние, възрастните, да запознаваме децата със случващото се по възможно най-лекия начин, така че да не се засяга детето като личност. Затова е по-добре да им споделяме повече хубави неща, а ако се наложи да споделим тревогите си, то наистина трябва добре да подберем думите си, за да ги защитим, а не да се почувстват застрашени.
Ако може да видите днешния свят през очите на учениците ви, как ще го опишете?
Един прекрасен свят, изпълнен с чудесни емоции, много приятели, възможности и неща, които трябва да бъдат намерени, разгадани, обяснени. Може би тук е доста подходящо да използвам цитат от една от любимите книги на децата – „Пипи дългото чорапче“: „Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите.“ Децата са нашите нещотърсачи. За жалост понякога откриват неприятни неща, но те са смели и продължават да изследват света.
За някои професии казват, че са „неблагодарни“. Вашата от кои е?
Определено мисля, че професията ми не е неблагодарна. Когато правиш това, което обичаш, всичко ти носи радост. Всяка усмивка, всеки успех на децата, а и всяко благодаря изречено от тях или родителите им, за мен е сигурен знак, че тази благородна професия не е неблагодарна. Има и трудни моменти, но така е във всяка една професия.
Кой най-често ви благодари и за какво?
Най-често ми благодарят децата. Всеки ден и за всякакви неща. Това е една от любимите им вълшебни думи!
От престижна професия от Възраждането чак до 10 ноември, през последните десетилетия да си учител става все по-малко желана работа. Защо?
Предполагам, че основните фактори за това са заплащането и голямата отговорност, която поема учителят всеки ден. Освен да учиш децата, трябва да им даваш добър пример, да владееш емоциите си, така че да се чувстват спокойни, но трябва и да ги опазиш здрави.
Вие как решихте да станете учител?
Беше една от детските ми мечти. А и както всеки учител би казал, обичам децата. Наистина много ги обичам! А какво по-хубаво от това да работиш това, което обичаш. В моя случай да работиш с тези, които обичаш.
Дистанционното обучение тежи не само на учениците и родителите им, но и на учителите. Семейството ви на втори план ли остава в дните на локдаун?
Дистанционното обучение се оказа голямо предизвикателство за всички нас. С радост мога да споделя, че този път стартирахме по-подготвени, бяхме разучили различни образователни платформи, които да са подходящи и съобразени с възрастта на децата. Самите те, както и семействата им, бързо се адаптираха, за което съм много благодарна. Не мога обаче да отрека, че има доста моменти, в които нямам достатъчно време да обърна внимание на себе си, за жалост и на семейството си. Знам, че родителите също рядко намират време за себе си по време на този тип обучение. Малките деца наистина се нуждаят от тяхното присъствие и подкрепа. Но пък има и хубава страна на нещата. Обучението от разстояние в електронна среда понякога сплотява още повече трите звена дете-семейство-училище. Когато ми остане повече време, съм много по-отдадена на моето семейство.
Пандемията ли е най-тежкият момент в професията ви?
Определено това е най-тежкият момент, който не съм и предполагала, че ще се случи.
Кога за последно плакахте и за какво?
За близките ми хора, които вече не са сред нас. За това, че заради вируса всеки ден повече хора губят близък човек. Това ме натъжава много и често прави невъзможно да се зарадвам истински на хубавите лични неща, които ми се случват. Мисля, че това е нормална човешка реакция.
Какво можем да научим от децата, за да променим света към по-добро?
Можем да научим много неща. Да бъдем по-искрени един към друг, да сме по-смели и по-сърдечни. Да се радваме и оценяваме повече милите думи, добрите дела и малките неща така, както те правят. И може би да обичаме безусловно, защото децата обичат без да търсят причина или доказателство, без да искат да променят. Просто обичат.
Д-р Весела Джонева, зъболекар:
За усмивките, които помагат, и стреса, който разболява
Никой не е толкова богат, че да може да живее без усмивка, казват италианците. А почти винаги усмивката е породена от друга усмивка – тази, с която ни посреща д-р Весела Джонева, една от най-обаятелните зъболекарки в София. Завършила е ФДМ към Медицинския университет София (МУ) през 1992 г., има над 25 години професионален опит като дентален лекар, не спира да специализира в областта на денталната естетика и ортодонтията, член е на Българското ортодонтско общество, Българския институт по лингвална ортодонтия и Българската академия по дентална козметика. А сред пациентите й са голяма част от артистичния елит не само заради професионалния й опит, но най-вече заради усмивките и приятелското отношение, с което посреща всеки – неща, които се научихме да ценим през последните месеци.
Лекарите са героите на днешното време. Всеки ден на живо или по новините виждаме лицата им с белези от маски, с торбички от недоспиване, с очи, капнали от умора… Малко хора обаче си дават сметка, че дори лекарите на първа линия са далеч по-защитени от зъболекарите, които са буквално „в устата на вируса“. Страхувате ли се?
Не мога да кажа, че се страхувам, въпреки че това е най-естественото чувство в случай на опасност. Тъй като ние, лекарите и зъболекарите, сме свикнали да сме винаги „в окото на бурята“, по-скоро правим всичко възможно и необходимо, за да се предпазваме – и нас самите, и нашите пациенти. По принцип превенцията е най-добрата форма на лечение!
Колко често на зъболекарския стол сяда човек, за когото после разбирате, че е с коронавирус?
През последните месеци имаше доста такива случаи, които малко след като са били при нас, се оказаха контактни или болни от ковид. Но както казах, това е да си на първа линия – поемаш всички рискове. Има една хубава поговорка: който го е страх от мечки, не ходи в гората.
Ковид нито е първият, нито ще е последният вирус в практиката ни, така че трябва да сме подготвени и да реагираме адекватно.
Според всички анализи зъболекарите са най-рисковата професия. Как се опазихте от коронавирус до този момент?
Да, така е заради аерозолите, които се отделят докато работим и заради близкия ни контакт с устата на пациентите. Именно поради тези причини сме осигурили постоянен обмен на въздуха, бактерицидни лампи, пречистватели и работното ни облекло е специално и за еднократна употреба. При нас по принцип има много строг протокол за дезинфекция и стерилизация, така че това, което сме добавили, е специалната изтривалка на входа, диспенсърите с дезинфектант, разделянето на пациентите в две чакални, за да няма никакво струпване, като след всеки пациент кабинетите основно се почистват и дезинфекцират. Всички в клиниката – и екипът, и пациентите са с маски.
Правим всичко необходимо, за да минимизираме риска.
Ако сега можехте да се върнете назад във времето, бихте ли сменила професията си с по-спокойна и безопасна?
Не мога да си представя да правя нещо различно. Много си обичам работата и може би и пациентите усещат тази моя страст във всичко, което правя, затова ми се доверяват и имам такава истинска връзка с тях.
Вашата професия се грижи за усмивките на хората, които напоследък липсват. Като човек, а не като зъболекар какъв съвет бихте дали на хората, за да върнете усмивките им?
Аз много вярвам в закона за привличането.
Колкото повече се усмихвате, толкова повече поводи за усмивки ще имате!
Един ведър и усмихнат човек привлича други такива като него, а и се възприема по съвсем различен начин. Затова си мисля, че колкото и да ни е трудно, на каквито и изпитания да сме подложени, винаги трябва да намерим повод да се усмихнем, дори и на най-малките неща.
Покрай ковид май се научихме да ценим здравето си повече. Според вас българинът изгради ли си „здравна култура“?
Не бих казала... Вижте как хората си носят маските, как спазват дистанция, колко са дисциплинирани по отношение на правилата, които наложиха. Не искам да коментирам и това с какви маски ходят и доколко те предпазват... Трудно се изгражда здравна култура на хора, които нямат респект от закони, правила и дори елементарни норми на поведение в такива ситуации.
Коронавирусът оказва ли влияние на зъбите?
Вирусите като цяло оказват влияние най-вече върху общото състояние на организма и отделните му системи, така че косвено оказва влияние и на ситуацията в устната кухина. Компрометираният имунитет създава възможност за поява на лигавични заболявания и други, по-сериозни възпалителни процеси.
Сигурна съм, че всеки втори пациент ви споделя не само проблема си със зъбите, но и тревогите си за ковид. Какви съвети давате на хората, за да ги успокоите?
Най-вече да не се страхуват толкова. Страхът разболява, затова е по-добре човек да вземе адекватни мерки, за да се предпази, а не да стои в безтегловност и да се страхува. Грижата за неразболяването е грижа на всеки един от нас, сам за себе си. Как живее, спортува ли, с какво се храни, дори как диша – всичко има значение, но най-вече психиката на човек.
Сега много от нас са хоум офис и спестяват време от пътуване, което могат да използват за здравето си. Дайте ни няколко съвета, с които да се грижим по-добре за зъбите си?
На първо място, добрата поддръжка и хигиена вкъщи. Оказва се, че много малко хора знаят как правилно да си мият зъбите, че не е важна само четката, а трябва да се използват и междузъбни конци, интердентални четки, зъбен душ. И не на последно място, минимум два пъти в годината да се прави професионално почистване от дентален лекар. Това е първата и най-важна грижа.
Друга възможност в тази ситуация е за хората с не добре подредени зъби. Да използват момента и докато са вкъщи да направят нещо ценно и полезно за новата си блестяща усмивка. Сега е времето за новата „невидима“ ортодонтия, а именно подреждане на зъбите не с брекети, а с прозрачни снемаеми алайнери.
Танцьорите от балет FUNKY MONKEYS:
за пълната сцена и празната зала по време на пандемия
Познавате ги от сцената на култови предавания като „Маскираният певец“, „Като две капки вода“, X Factor… Всеки път ни изненадват с оригиналните хореографии на Алекс Енева, с неповторимата енергия, която дават на сцената, дори когато публиката я няма, както често се случва през последните месеци заради пандемията от Ковид-19. Funky Monkeys все пак са щастливци, защото, ако останалите сцени затвориха, то поне музикалните формати останаха. А хореографите, танцьорите, актьорите и певците са в списъка на най-застрашените професии от коронавирус, защото тяхната работа често не позволява социална дистанция. Говорим си с чаровните момичета и момчета от Funky Monkeys за предизвикателствата на новото време.
Хореографите и танцьорите са в челния списък на професиите, изложени на най-голям риск от коронавирус. Така ли е наистина и защо?
Алекс Енева: Не мисля, че сме изложени на толкова голям риск, колкото хората на „първа линия”, тъй като нямаме пряк контакт със заразени и болни хора. Пък и имайки предвид строгите мерки, при които работим, дори бих казала, че сме в една доста safety среда. В студиото всеки влиза, след като му бъде премерена температурата, извършва се дезинфектация на входа, никой няма право да влиза без маска. Студиото е доста голямо и позволява екипът да спазва нужната дистанция. Обядът се случва на групи, както и пробите на костюми. Преустановихме репетициите в зали, тъй като място там е по-ограничено. Последната година работим предимно на сцената на съответната продукция. Определено е по-неудобно и трудно, но успяваме да се пригодим. Общо взето се стараем да изпълняваме стриктно всичко, което зависи от нас и честно казано, засега се справяме чудесно!
Страхувате ли се от вируса?
Алекс Енева:Страх по-скоро от неизвестното, страх за близките, страх от тълпата безотговорни хора, които се разхождат наоколо. Нещата се променят, не точно по начина, по който ни се иска, но за да продължим, трябва да приемем промените и да се научим да живеем с тях.
Какво най-много ви тежи в новото време на пандемия?
Александра Ковачева: В новото време на пандемия най-много ми тежи социалната дистанция, която оказа пряко влияние буквално във всеки аспект от моя живот и този на танцьора като цяло. На първо място преподаването– класовете ми в зала са от нещата, които ме зареждат страшно много и липсата им не може да се замени с никакви онлайн алтернативи. След това участия и концерти – обменът между наси публиката генерира такъв заряд, който понякога ни държи с дни… Надявам се съвсем скоро да можем да го усетим отново. И не на последно място, липсва ми комуникацията с хора – това спокойно да можеш да се видиш с твои приятели и роднини. Въпреки това, приемам ситуацията с разбиране и се надявам скоро всичко да е както преди (доколкото е възможно).
Спомям си, че по време на първия локдаун някои от лайфовете на „Като две капки вода“ бяха без публика. От приятели артисти знам, че това е най-тежкото изпитание за един творец на сцена. При вас, танцьорите от Funky Monkeys, така ли беше?
Петя Колева-Вучов: Даже изкарахме по-голямата част от сезона без публика. Същността на сценичните изкуства е именно в обмена на енергии между изпълнителите и зрителя. Танцът не прави изключение от това. Естествено, не бе приятна липсата на публиката, а на нас остана да запълваме тази празнина, като се опитвахме с двойно повече усилия и енергия да компенсираме и стимулираме всеки артист, зад когото танцуваме, за да се получи магия на сцената, която да достигне до зрителите през екраните.
В есенния сезон на „Маскираният певец“ танцьорите бяха на сцена с маски. Всеки път ви се възхищавах, защото на мен все още ми е трудно да стоя дълго време с маска, камо ли да танцувам с такава. Как се свиква?
Анна Младенова: Аз лично така и не успях да свикна! Обичам да изразявам с лицето си емоциите, които изпитвам, когато танцувам! А с маска не мога свободно да го правя. Но разбира се, ще продължим да бъдем отговорни един към друг!
Освен на сцената, ние и репетираме с маски, което е по-трудното за мен. Дано скоро това отмине и можем свободно да дишаме, общуваме и танцуваме както преди!
По време на репетиции също носите маски?
Анна Клечкова: Разбира се, че носим маски на репетиции, тъй като, въпреки близките ни отношения и всекидневни срещи, ние трябва да бъдем отговорни към нашите близки и хората, с които работим! Така че маската е задължителна част от цялата ни работа!
Носенето на маска по време на танци или спорт не е ли вредно?
Калин Калинов: Коронавирусът успя да промени редица аспекти от нашия живот. Носенето на маски се превърна в неразделна част от нашето ежедневие. Забравихме усмивките и лицата си. Когато обаче работата ти е свързана с интензивно движение и се налага да дишаш през парцал на лицето, определено създава дискомфорт. В нашия случай това е по-натрапчиво в репетиционния процес, когато се налага да повтаряме и отработваме многократно. Определено най-големият минус в нашата работа в телевизионните формати е, че не можем да предадем излъчване енергията и настроение.
Как се случва социалната дистанция при танцьорите? Не губи ли хореографията на танца от това?
Симона Начева: Социалната дистанция при танцьорите се случи по естествен и логичен начин поради липсата на класове и работни ангажименти. Тези от нас, които имаме щастието да продължаваме да работим по време на пандемия, се възползваме от пространството в залите, спазваме дистанция и винаги носим маски.
Много от постановките, които изискват дуетни хореографии, са били променяни съобразно изискванията за безопасност. В последния сезон на „Като две капки вода“ например танцувахме танго по двойки, но без физически контакт.
Хореографията вероятно губи от това, че носим маски на сцената, а лицето, излъчването и усмивката на един танцьор със сигурност допринасят към магията на танца.
Извън телевизията как се промени професията ви?
Яна Христова: За съжаление, нашата професия е сред най-засегнатите от коронавируса. Сферата на шоубизнеса и забавленията претърпя най-големите загуби, според мен така ще е още поне година. Извън телевизията аз нямам работа. Залите за танци също претърпяха големи загуби. Важното е човек да се приспособява. Сега имам време да поработя върху себе си, да обърна внимание на здравето и семейството си. Благодарна съм, защото имах нужда от почивка, последните години работих много. Явно дойде време да балансирам нещата.
Ако някои професии могат да се работят хоум офис, как е при вас? Какви опции ви дава онлайн пространството?
Мелани Лютова: Факт е, че в днешно време нараства броят на хората, които могат да работят хоум офис, намирайки плюсове в това. В нашата сфера, за жалост, е доста трудно да се намери баланс и да се включваме изцяло онлайн, но смятам, че винаги има начин да се намери и плюс в това. Лично при мен, онлайн пространството ми даде възможност да следя лектори от цял свят и да съм част от много онлайн обучения, които ще допринесат за знанията ми. Часовете ми станаха онлайн като по този начин спестявам разходи за придвижване, но липсата на живия контакт си остава един голям минус. Хората на изкуството няма как да продължават с този начин на работа, те могат да намерят вариант в онлайн пространството, но определено не за постоянно. Аз лично бих продължила с онлайн часовете си по зумба, но върнат ли се нещата като преди, веднага се връщам в залата! Много танцьори и преподаватели не могат да преподават онлайн и имат нужда от живия контакт с цел да няма грешно приложени знания.
Музиката лекува и това е доказано. А танцът?
Стефан Вучов: Разбира се, че лекува. Танцът е пряко свързан с тялото и душата на един щастлив човек. Да бъдеш свободен е именно това да танцуваш. Танцът е здраве, щастие, начин на живот, средство да бъдеш по-пълноценен и значим към себе си и околните. Самият аз лекувам хората чрез танц. Карам ги да се смеят, да забравят за всичко онова, което им тежи и пречи да бъдат щастливи в този труден, но красив живот. Танцът е здраве, не спирайте да бъдете здрави. ТАНЦУВАЙТЕ!!!
Смятате ли, че хората имат мотивация да спортуват вкъщи?
Кай Нгуен: Хората със спортна нагласа ще положат двойно повече усилия от преди, било то за здраве или от опасения, а колкото до хората, които не споделят същият интерес, мотивът няма да бъде на лице.
Липсата на движение вреди на здравето ни и вие, танцьорите, го знаете най-добре. Какви съвети би ни дала, за да не губим форма?
Мартин Спасов:Съвсем просто е – тялото е съвкупност от мускули, кости, сухожилия и кръв. Всичко това е жива материя, която задължително трябва да се движи. Ако не се движат, ставите се калцират, започват да отслабват и губят способностите си да придвижват и крепят тялото; ако сухожилията не работят – те губят своето най-важно качество – да са еластични; ако мускулите не се движат, те започват да „умират“, намалява големината им, мускулните влакна стават по-неустойчиви и по- склонни към разтежения и късане. Кръвта е най-интересна защото тя е просто една течност. Когато тялото ни се движи, тази течност циркулира много бързо през цялото тяло, а когато тялото започне да живее в застой – кръвта се сгъстява и пътищата, по които тече тя, се задръстват – тези два фактора предизвикват много смъртоносни случаи.
Относно движението, човек може да се движи навсякъде, независимо дали тренира за мускули или прави стречинг, важното е всеки ден тялото да се натовари и загрее, тогава то работи в оптимална температура – като двигател на кола.
Марина Младенова, гримьор:
за маските като част от макиажа
Познавате я, макар и задочно от кориците на ELLE. Марина е една от най-талантливите гримьорки не само защото умело прикрива несъвършенства и вае идеални лица, а защото е от гримьорите, които са верни на максимата: колкото по-пестеливо и естествено, толкова по-красиво. Повече от 10 години работи за различни артисти и списания, в ELLE е част от екипите, които снимат сесии и корици у нас и в САЩ.
Гримьорите сте в списъка на най-рисковите професии от зараза с коронавирус, защото работите почти в интимна близост върху лицата на другите. Чувстваш ли се застрашена?
Не мога да кажа, че се чувствам застрашена. Винаги съм се старала да подхождам със спокойствие към всичко, с което ме сблъсква живота. Спазването на хигиена и предпазни мерки в грима не е нещо ново. Всяка година има нов щам сезонен грип и носим маски. Поддържането на висока хигиена на продуктите и четките, с които работим, е много важна част от професията ми. Всички вирусни и бактериални инфекции (херпесни, стафилококови и др.) са част от нашето ежедневие. За мен Ковид-19 не промени тези ежедневни принципи и респективно това не ми донесе усещане, че пазя себе си и околните повече от обикновено.
Смяташ ли вирусът за опасен?
Вирусът е опасен, защото нямаме достатъчно информация за него, как да се предпазим и лекуваме. Положението е малко като игра на зарове, не знаеш дали ще си от „леко“ или „тежко“ изкаралите вируса. Трябва да имаме грижа към околните и към себе си.
През последните месеци кое най-много те плаши?
Като всеки един от нас, мисля, че страхът за близките ми е на първо място. Много хора изгубиха свои близки през последната година.
Телевизиите ограничиха броя на гримьорите, артистите почти не снимат клипове, филмовите продукции също оредяха… Как се отразява това на професията ви?
Спад в работата има във всички звена. Фризьорските салони са много ощетени в тази ситуация. Правителството казва, че може да работят при спазване на противоепидемичните мерки за сигурност. Салоните работят с хора, а хората са „заключени“ по домовете си. Не са предприети никакви мерки за подпомагане на бизнеса на тези специалисти. При нас, гримьорите, се усети най-много в отпадането на редица събития – сватби, балове, ревюта и др. Аз продължих да имам работа на снимачната площадка през годината, но работехме в по-малки екипи за по-голяма безопасност. Аз съм гримьор на свободна практика и съм свикнала с несигурността на пазара. Работохолик съм и често работя 7 дни в седмицата. През ковид годината работех 4-5 дни и почивах 2-3 дни седмично, което мога да кажа е един здравословен за мен режим на работа.
Гримът не влиза в стоките първа необходимост, но при всяка световна криза експертите отчитат ръст в продажбите на червила. Леонард Лаудер дори въвежда термина „индекс на червилото“, който служи като аларма за икономически кризи. Смяташ ли, че гримът е вид терапия в криза?
Да, напълно сигурна съм в това. Психиката на всеки човек търси своя начин да си създаде сигурност в несигурния свят. При жената един от най-важните аспекти от ежедневието й е да се чувства красива, желана и спокойна. Гримът й дава всичко това! Той е лекарство за самочувствието!
Маските станаха неизменен аксесоар. Къде отива червилото тогава?
Под маската (смее се).
Новата реалност промени ли тенденциите в грима?
Да. Допълнителният ни дневен аксесоар е маската. Респективно жените започнаха да използват по-лека текстура фон дьо ден или дори само крем и малко хайлайтър на скулите. Търсим по-свеж и сияен ефект за кожата си. Веждите са естествени и дори сресани с мокър ефект. Акцентът е върху очите – очната линия във всичките й проявления и цвят остава тренд. Опушване на очите в ярки цветове, поставяне на същия цвят и на скулите ще са актуални през 2021 г. Гланц за устни и разбира се червеното матово червило остават модерни и през тази година.
Любен Николов, коафьор:
за разликата между суетата и здравата коса
Един от най-опитните коафьори в България, на когото се доверяват куп звезди и дори първата дама, Любен отдавна е част от семейството на ELLE – повечето корици и сесии през годините не минават без негово участие. Твърди, че хората идват в салона му не толкова от суета, колкото от самоуважение. Защото здравата и красива коса показват отношението ни към нас самите. А когато човек обича себе си, другите също се научават да го обичат…
Хората сигурно си казват: „Какво толкова?! Една прическа не е животоспасяваща…“ Но животът не е само физическо оцеляване, нали така?
Фризьорите не правим просто прически. Ние даваме самочувствие на хората. А за да го имат, е нужно да отделят внимание на косата си. Хората не идват само от суета, а от самоуважение. Здравата и красива коса показват отношението ни към нас самите. Така, както си взимаме душ или си мием зъбите, така трябва да се грижим и за косата си.
За да оценим нещо, трябва да го изгубим. Не знам защо, но в съзнанието ми изплуват образите на хората, болни от рак, които по време на лечението остават без коса. За тях това е един от най-тежките моменти психически…
Вярно е. Когато тези хора сложат перука, никой не ги обвинява, че са суетни. Много здрави мъже, когато започнат да губят косата си, също минават през тежък период, понякога стигат дори до депресия.
Как коронавирусът се отрази на работата на фризьорите?
Както при много други професии, в началото на пандемията стресът и паниката оказаха влияние. От пълен локдаун и периоди без работа, когато салоните бяха затворени, до 12-часови работни дни, когато клиентите се връщаха, но ние трябваше да се съобразим с изискванията за социална дистанция и за да поемем всички, работехме от рано сутрин до късно вечер.
Фризьорите са сред най-рисковите професии, защото работата ви не позволява голяма социална дистанция. Как се пазеше?
За разлика от хората, които работят в магазините зад плексигласова преграда, фризьорите не можем дори с ръкавици да се пазим. Единствено маски и дезинфектанти. Но явно и те не са достатъчни, защото лятото се оказах с позитивен тест.
Тежко ли го изкара?
За щастие, не беше тежко. Загубих вкус и обоняние, имах температура, но успях бързо да се възстановя. През годините съм свикнал да карам вирусите на крак и карантината сега и домашното лечение ми помогнаха бързо да се възстановя. Не всички обаче имат този късмет.
Как вирусите се отразяват на косата?
Косата, ноктите и кожата също боледуват, но често пъти при тях щетите от вирусите или бактериалните инфекции се проявяват със закъснение. Косата изтънява, става суха, появява се цъфтеж по краищата, започва да се заплита, защото косъмът е с нарушена структура от загубата на витамини и минерали. Затова казвам, че фризьорът не е суета, а необходимост за здрава и красива коса.
Какво трябва да знаем в период на пандемия, за да запазим косата си здрава?
Че дори след като е отминал вирусът, е важно да се грижим за здравето си и косата ни ще се отблагодари. Важно е също на всеки два или три месеца да се подстригват краищата, за да се стимулира растежа на здрава коса. В периоди на вируси или при смяна на сезоните е добре по-често да се правят маски и терапии за подсилване на косата. Вече има много мощни ампули, които възстановяват увредената коса.
Стресът или коронавирусът имат по-негативно влияние?
Не мога да кажа, но знам, че стресът много бързо се отразява на косата. Трудно е в тези времена да живеем спокойно, но трябва да се научим, ако искаме да запазим здравето и красотата си.
