Още никой не е намерил магическата пръчка, с която да направи живота си щастлив. Няма такава! Вече 5000 години човечеството търси пътища към него. За това време са се оформили две големи течения – хедонизмът, според който щастието се покрива с удоволствието, и евдемонизмът, който проповядва, че щастието е свързано с намирането на смисъла на съществуването и личностната автономия. Тези две тези не са непримирими една към друга и могат да се съчетаят, но на практика се лутаме между двете.
Психолозите твърдят, че щастието е персонално понятие – всеки има своя идея за него. За някои той е състояние за духа, за други – непостижим блян. Да си признаеш, че не успяваш да бъдеш щастлив, е добро начало. След това идва ред на освобождаването от неудовлетвореността, страданията и механизмите, по които сами си пречим.
Приемете гнева си!
От живота
Марин, 28 г.: „Шефката ми е жена. Много е компетентна, но е ненормално взискателна, може да ни накара да поправим десет пъти работата си заради някой дребен детайл. Злоупотребява с времето и търпението ни! Не смея да кажа нищо, останалите са като мен и си прекарваме деня в това да се оплакваме.”
Мнението на психолога
Когато сме малки, родителите ни искат от нас да сме търпеливи с по-малката сестричка или с момченцето, което ни взима играчките на пясъчника... Принудени сме да се подчиним, но от това несъгласието не изчезва, а се трупа. Въпрос на избор е да го изразим гласно или не. В случая Марин чувства как у него се надига негодувание. Какъв избор ще направи – дали ще продължи да живее като жертва и да споделя с колегите безизходицата си или ще се осмели да каже на шефката си, че му е дошло до гуша? Здравословното изливане на гнева е по-полезно за самочувствието и като крачка към щастието от отчаянието и примирението.
Не забравяйте удоволствията!
От живота
Анна, 38 г.: „Разглеждам живота си единствено като някаква форма на насрещен план – отговорен пост на 28 години, брак на 30, бебе на 33... Горе-долу успявам да го изпълнявам и продължавам в същия дух. Въпреки това усещам някаква несправедливост. Нещо ми липсва...”
Мнението на психолога
Анна не живее, тя функционира малко като робот и то успешно... Но как да бъде щастлива без малките удоволствия, които подхранват вкуса ни към живота? От съществено значение е да има място за импровизацията, за непредвиденото. Щастието не е част от пътя, а самият път! Това означава да реагираме, да опитваме, да измисляме, да променяме... Може би Анна е била възпитавана в идеята, че удоволствието е нещо егоистично, вид вина. Тя трябва всеки ден да прави по една малка крачка към тази непозната за нея територия – да си подарява мигове на медитация под слънцето, да тръгва по-рано от работа, за да изненада приятно децата и т.н. Най-важното за нея е да се пребори с навика да контролира всичко и непрекъснато. Резултатът ще бъде по-радостен, по-лек живот.
Зарежете двуполюсния модел!
От живота
Велислава, 54 г.: „Трябваше да успея на всяка цена във всичко в моя живот. Не приемах и най-малкото отклонение от тази цел. Дори след автомобилната катастрофа, която преживях, дори в напреднала бременност продължавах да хвърлям всичките си сили в професионалната си кариера. Когато ме съкратиха, реших, че животът ми е пълен провал. Потънах в дълбока депресия. За щастие семейството ми се погрижи да разбера, че не за всичко съм виновна аз. Бях успяла вече в толкова неща.”
Мнението на психолога
„Всичко или нищо” – Велислава не е единствената, която е построила живота си между тези два полюса. Но животът не е само в черно и бяло. Съществуват многобройни нюанси между доброто и злото, между красивото и грозното, между успеха и провала, между щастието и нещастието. Разрешението може да дойде само с твърдото лично решение, че този модел е несъвършен, недостатъчен, нереален и следователно трябва да бъде забравен. То ще отвори вратите към един по-сложен живот, в който възможностите за щастие са несравнимо повече.
Не се страхувайте от неодобрението на околните!
От живота
Радина, 36 г.: „Произхождам от многобройно семейство с десетки братовчеди, лели и чичовци. Със съпруга ми през почивните дни непрекъснато сме канени на рождени дни, сватби и други семейни събития и срещи. Дълги години това не беше проблем, но вече и двамата чувстваме умора и досада. Опитахме се да разредим срещите, но веднага бяхме остро критикувани.”
Мнението на психолога
Нищо не задължава хората да откликват на всяка покана. В случая обаче Радина трябва да признае и своята отговорност – дълго време тя е приемала /а може би и харесвала/ тези семейни сбирки. Днес двамата със съпруга й искат да имат повече време за себе си и тя смята, че я критикуват, но може би това е само личното й усещане. Колкото по-добре човек отстоява правото си да каже „не”, толкова повече тежест има неговото „да”.
Не бъдете сурови със себе си!
От живота
Емилия, 46 г.: „Загубих майка си, когато бях на 7 години. Спомням си, че в деня, когато научих това, не исках да изпусна училище. Бях отлична ученичка, старателна във всичко, винаги до баща ми, винаги организирана. Когато се роди първото ми дете, получих психически срив. Седемнадесет години след смъртта си, майка ми ми липсваше ужасно. Не разбирах какво става. Трябваха ми години, за да приема, че имам право да не съм просто един твърд воин.”
Мнението на психолога
Когато детето губи рано единия си родител, е способно изведнъж да порасне и възмъжее, за да спаси другия, както и себе си. Емилия е трябвало да си изгради психическа броня срещу тъгата по майка си. Раждането на детето й е отключило потиснатите чувства. Този срив е първата крачка към разрушаването на бронята, която на времето й е спасила живота, но после й е пречела да бъде себе си, а това е неотменимо условие за постигане на щастието.
Обичайте!
От живота
Мария, 39 г.: „Не успявам да задържа трайно един мъж, сменям ги. Щом постигнат това, което искат, те ме зарязват. Срещам и отговорни мъже, но те не ме интересуват. Чувствам се нещастна, така бих искала да изживея една истинска любов!”
Мнението на психолога
Защо Мария е привлечена от безотговорни любовници и бяга от мъжете, които биха могли наистина да я обичат? Може би защото не иска да поеме риска да се привърже истински и да страда в случай на раздяла. Без съмнение в детството си тя не е имала нужната сигурност, която да й позволи да изгради вяра в себе си. Като много други нещастни хора тя смята, че не струва много и това й пречи да си представи, че е способна на стабилна връзка. Страхът от изоставяне е основната пречка за истински щастливата любов.
Осмелете се!
От живота
Стоян, 44 г.: „Между 20 и 30 години се бях оставил по течението на живота, нямах никакви цели. Пиех, дрогирах се... Един ден попаднах на книга на индийския философ Кришнамурти и от нея разбрах, че всичко зависи от самия мен. Зарязах теориите, които ме потискаха, и избрах да вярвам на собствения си живот.”
Съветът на психолога
Да, отговорността е изцяло наша. Решението да бъдем щастливи е строго лично. Сами определяме и какво значение да отдадем на нещата, които ни се случват. Сами даваме смисъл на живота си. Стоян е разбрал, че може да вярва в хуманните стойности и това го е изтръгнало от отчаянието. Когато е видял посоката, той е тръгнал по пътя на щастието.
