Пубертетът е страшна работа. Помня, когато излязоха първите ми пъпки и така се притесних, че вече никога няма да бъда красива. Започнах да се боядисвам, ама наистина – с коректори, фондьотени, ружове, спирали, сенки, моливи… Какво ли не, само и само да се чувствам добре и да мисля, че така вече съм по-красива. Не че исках някого конкретно да впечатля – просто се поглеждах в огледалото и вярвах в илюзията, че така се чувствам по-добре.
Продължи дълго време. След години осъзнах, че вече не възприемам лицето си без грим. Просто не го възприемам! Ако не са гримирани, не са моите очи, без туш – не са моите вежди, без червило – не са моите устни.
Един ден направо се изплаших! Вглеждах се в несъвършената си кожа и се чудех защо бе, защо имам тъмни кръгове под очите? Защо имам белези от лекото акне, през което преминах? Защо кожата ми просто не сияе? И наистина ми стана мъчно да гледам лицето си, такова каквото си е… и да не го харесвам.
Промяната дойде ненадейно, когато реших да отида на работа без грим. За жените, които сега възкликват „какво толкова, аз всеки ден ходя на работа без грим“, ще кажа, че аз бях от онези, които се гримираха, когато отиват до магазина, когато отиват да разходят кучето, когато отиват на плаж дори. Бях зависима от грима и без него не бях себе си.
Но в онзи ден, вместо да се гримирам, просто се облякох и тръгнах. Чувствах се толкова нелепо, струваше ми се, че всички ме гледат и, разбира се, не ме харесват. Бях свикнала да мисля, че хората харесват другите заради опаковката им. А моята не беше напудрена, не и този ден. След работа веднага се прибрах вкъщи, въпреки че няколко приятелки ми писаха да се видим, но за мен беше немислимо да се покажа така.
На другата сутрин обаче нещо в мен отново не пожела да се гримира. Казах си: „Какво пък толкова?! Все едно на някого в офиса му пука.“ И пак излязох без грим. След работа реших да се видя с една приятелка и се случи най-странното нещо. Когато ме видя, тя каза: „Леле, изглеждаш доста различно!“. Веднага коремът ми се обърна и бях готова да избягам и повече да не я виждам. Тогава тя добави: „Много си свежа, супер добре изглежда кожата ти“.
МОЛЯ!!?!! Ти виждаш ли ме дори?!! Какво говориш… Та аз съм без грим?!
Когато се прибрах, ми идваше да се разплача. Застанах пред огледалото, гледах се втренчено и не можех да разбера защо не обичам себе си такава, каквато съм. Осъзнах, че проблемът не е в това, да си сложим спирала, а в това, да мислим, че без спирала просто не струваме. Осъзнах, че от доста време не бях правила нещата, които ме радваха, не бях се отпускала истински, не бях се забавлявала лудо…
Точно за два дни преобърнах живота си. Спрях да нося грим, изхвърлих почти всичко. Слагам си спирала и малко хайлайтър, когато излизам вечер. Спрях контакт с много хора, които имаха вече грешни за мен разбирания, че животът трябва да е една поза и постоянна показност. Сутрин се събуждам, измивам лицето си, поглеждам се в огледалото и си казвам, че съм красива! Красива съм точно такава, каквато съм създадена. Всяка от нас е красива – без стереотипи, предубеждения и хора, които застават между вътрешния ни порив да бъдем истински и наложения от обществото шаблон за красота. Нито екстеншъни, нито мигли от норка или изкуствени нокти могат да добавят нещо към същността ни.
Най-красиви сме, когато сме истински, когато се обичаме и когато просто се усмихваме! Промяната е денят, в който се погледнем и осъзнаем, че истински ценно е това, което е невидимо за очите.
