Какви могат да бъдат причините една жена да направи осъзнат избор да няма деца?
На първо място, имам забележка към формулировката „осъзнат избор“. Той почти винаги е повлиян от нещо. Всеки избор, който правим, е валиден към настоящия момент, но не е общовалиден за целия ни живот. Познавам много момичета, които на 20 г. не искат да имат деца. Но това не означава, че ще се чувстват по същия начин по-нататък.
Някои жени, които имат едно дете, решават, че не искат второ. Но на 35 или на 40 г. променят мнението си. Или пък детето се случва и те си казват: „Всъщност, нямам нищо против второ дете.“
Може жената след години да осъзнае, че е изпуснала момента да стане майка. Това се случва доста често при активни и амбициозни жени, които посвещават цялото си време на професионалното развитие. Причина могат да бъдат и детски травми от нейното собствено семейство, които я спират да продължи и тя със собствени деца.
Или пък да е с партньор, за когото към настоящия момент въпросът не подлежи на обсъждане. Той може да има деца от предишен брак и да не желае повече. И ако жената много иска да запази връзката си, децата не стоят на дневен ред. Така тя прави този уж „осъзнат“ избор. На по-късен етап пък може да е с партньор, с когото не се чувства достатъчно сигурна, което също ще допринесе за решението й.
От какво зависи дали ще имаме майчински инстинкт?
От физиологията и психологията на индивида. Познавам жени, които проявяват такъв още от 18-20-годишни. За тях раждането и отглеждането на деца винаги е на първо място – пред образованието, партньора, кариерата, пред всичко.
"Желанието да оставим някого след себе си, до голяма степен е и желание да сме като всички останали"
И обратното – има жени, при които този инстинкт се появява едва с настъпването на бременността, с раждането, а понякога и дори след раждането. Обикновено това е характерно за късно раждащите жени. При тях е често срещана следродилната тъга (не депресия, защото тя означава нещо по-различно), когато майчинският инстинкт се проявява след отминаването на тази тъга.
От гледна точка на еволюцията, изборът да не раждаш не е естествен. Какъв е от гледна точка на психологията?
Раждането, освен обществено прието, е човешкият отговор на страха от смъртта и от самотността. Със създаването на дете подсъзнателно вярваме, че оставяме нещо след себе си, нещо, което ще ни продължи. Вярваме и че „винаги ще има някой до мен, няма да съм стар и самотен“. Но подобно очакване е егоистично и е нечестно да го очакваме от собствените ни деца.
Желанието да оставим някого след себе си, до голяма степен е и желание да сме като всички останали, да не сме подложени на обществения натиск. При здравословният избор да имаш деца подбудите са съвсем различни – желанието да дадеш на някого любов, да се грижиш за него, да го възпиташ, да отгледаш щастливо и добро човешко същество. И зад всичко това стои отново нашето собствено желание, т.е. ние създаваме деца заради самите нас, за да задоволим някаква своя потребност.
Защо осиновяването невинаги е желана опция, когато жената не може да има деца?
Обикновено на хора, които имат собствени деца, им е трудно да разберат защо хора, които не могат да имат такива, се съпротивляват на осиновяването. Има и двойки, които при възможността да имат собствено биологично дете, избират да осиновят. Хората са много различни в мисленето си, в ценностната си система, във вярванията си и именно това определя изборите им.
Но ако една жена не може да приеме напълно за свое дете, което не е биологично нейно, е по-добре да не осиновява. Тя няма да може да го отгледа по начина и с любовта, които всяко дете заслужава, а и ще се натоварва емоционално и психически. Отглеждането на дете е достатъчно трудна и отговорна задача.
Можем ли да се наслаждаваме на живота, ако не сме родители?
Животът без деца има достатъчно позитивни страни и не бива да го разглеждаме като нещо неприятно, егоистично, забранено. Нашето общество е свикнало жената да ражда по презумпция. Сякаш на нашия пол това му е вменено и ако една жена не роди и не отгледа деца, тя е по някакъв начин осакатена, ощетена, по-малко жена, не си е свършила мисията на този свят. Нещо, което е абсолютно погрешно.
"Всеки има право на избор. Не може цялото общество да вмени на тези жени такова обвинение"
Не бива да категоризираме, че жените, които не са станали майки, са по-малко жени. Всеки има право на избор. Не може цялото общество да вмени на тези жени такова обвинение, това отхвърляне, тази надвиснала над главите им заплаха „Вие сте по-малко човешки същества, защото нямате деца“. Не е честно и не е правилно.
Някои жени се чувстват като майки на други деца, за които помагат в грижите, на които са ментори...
При мен се случи така, че първо станах леля и едва след това – майка. Докато бях само леля, мислех, че изпълнявам много майчински функции, но едва когато станах майка разбрах, че съм била далеч от майчинството. Всяка жена може да се реализира и по други начини, но винаги ще има разлика между това, да се реализираш като майка, и това, да си друг тип близка фигура.
И нито е правилно 8 март да го честитим повече на майките, отколкото на жените, които не са, нито пък е правилно една жена, която никога не е била майка, да говори за майчинството от позицията на капацитет. Просто двете са много различни. Когато на 100% се потопиш в ролята на родител и минеш през всички предизвикателства, тогава би могъл да бъдеш компетентен. И пак компетенциите се свеждат до твоя опит и до твоето дете, не до всички.
Какъв е съветът ви към жени, които не са искали да имат деца и когато е твърде късно, съжаляват за взетото решение?
Ако за жената вече е късно да има деца, единственият съвет, който бих могла да дам, е да насочи вниманието си към други форми на реализация. Други предизвикателства, които биха могли да донесат смисъл в живота ѝ. В такъв етап жените обикновено се фокусират върху драстични решения. Например: „Сега е последната ми възможност да пробвам с инвитро, независимо дали имам партньор или не“ или „Сега е моментът да осиновя, толкова много го искам, че трябва да стане на всяка цена“.
7 ЖЕНИ В ХОЛИВУД, КОИТО СА ИЗБРАЛИ ДА НЯМАТ ДЕЦА
По-добрият вариант е да са в мир със себе си. С решенията, които са взимали през цялото време, за да се стигне до тук. Да се посветят на кариера, хоби, нещо ново за тях или нещо, което на 20-годишна възраст са изоставили заради липсата на време, но винаги им е идвало отвътре. Ако ще ги накара да се почувстват по-добре, могат да се насочат и към грижа за деца в неравностойно положение, биха могли да станат приемен родител...
Разбира се, това не е промяна, която се постига за една нощ, а е дълъг, осъзнат процес на работа върху себе си, собствените убеждения, мисли, усещането за неудовлетвореност заради това, какво съм избрала преди, върху това, как ще продължа живота си от тук нататък, каква липса чувствам в живота си, с какво мога да я запълня тази липса. За да може жената да продължи живота си осъзнато, зряло и хармонично, без до края на живота си да усеща някаква липса.
И без да се обвинява?
Без да се обвинява, без да сравнява себе си с другите жени. Защото, ако на някой празник – на Коледа, да речем – тя се обади на приятелка да отидат на коледния концерт, а приятелката каже „Не мога, децата ще идват“, това ще бъде като пробождане за тази жена.
"Ако една жена се колебае дали да има деца, тя би могла да си намери куп причини, които да оправдаят решението"
Докато, ако тя насочи усилията и реализацията си към нещо друго и спре да живее с усещането за липса, вина, пропуснати ползи, сама по себе си тя ще се чувства достатъчно пълноценна, спокойна и в хармония, за да не я жегва всяко напомняне на другите „Аз имам деца, а ти не“, „Аз имам някого до себе си, а ти не“, „Аз имам с кого да прекарвам празниците, а ти си сама“.
Възможно ли е страхът от раждането да е толкова голям, че да разубеди една жена от желанието й да има деца?
Не допускам такова нещо. Ако една жена се колебае дали да има деца, тя би могла да си намери куп причини, които да оправдаят решението ѝ. Представете си жена, която иска деца, но не на всяка цена, и живее с партньор, който отказва да обсъждат идеята. Ако беше с друг партньор, досега може би щеше да е майка. В други случаи появата на репродуктивен проблем се явява решение на дилемата – не се налага жената сама да се бори срещу това „Искам или не“.
Имам много клиентки, които поради едно или друго тревожно разстройство се страхуват от медицински интервенции или пък от това, дали ще са в състояние да се грижат за собствено дете. Много от тях вече са майки.
Интересът към избора на жените, които не искат да имат деца, обществен натиск ли е?
До известна степен, да. Свикнали сме да гледаме на жената задължително като на майка. Защо не обсъждаме хората, които са избрали да имат деца? Приели сме избора им за норма. Неслучайно, когато се запознаваме с някого, обичайните повърхностни теми в началото на контакта са времето, мястото на живеене, професията и семейното положение, включително и „Имаш ли деца?“
Как можем да направим такива разговори по-малко болезнени?
Като узреем за различността и насочим вниманието си към това, да не съдим другите и техните избори.
Проявата на толерантност и разбиране изключва ли задаването на въпроса „Защо не?“
Това е деликатна тема. Никога не знаеш дали човека насреща е избрал да няма деца, изпуснал е момента, не може да има или нещо друго му пречи. Задаването на такъв въпрос е неловко.
Има ли начин да го зададем, като покажем, че не съдим, а се интересуваме от истински от човека срещу нас?
Интонацията е важна. Ако го задаваме като нещо не толкова значимо – сякаш питаме какво е времето навън, и реакцията ни при отговора не е сякаш сме чули нещо шокиращо, би било по-лесно за всички ни да говорим без предубеждения по темата.
