Когато изкуството говори тихо: Българският павилион във Венеция

61-ото Венецианско биенале премина под знака на темата „In Minor Keys“ („В минорни тоналности“), формулирана от кураторката Койо Куо. Подобна тема ни се явява като отчаян апел да забавим темпото, поне вътрешния ни емоционален ритъм, в контраст с истеричната, свръхпродуктивна реалност на изобилия от съдържание и глобални „спектакли“. Венеция се опита да измести погледа ни към онези малки, но така значими детайли от реалността, които често пропускаме, но всъщност могат да променят света. Ако вземем предвид факта, че тазгодишният избор за цвят на Pantone беше белият, фееричен Cloud Dancer нюанс, можем да усетим цялостния културен глад за пауза и малко по-тиха екзистенция.

Българският павилион представи проекта „Федерация на минорните практики“ с изцяло женски екип – куратор Мартина Йорданова, комисар Десислава Димова и артистките Венета Андрова, Гери Георгиева, Мария Налбантова и Райна Тенева. Чрез видео, филм и пърформанс те изследват колективната памет, идентичността, технологиите и родното място като съдба. Четири филма, които изискват от посетителя да постои, да наблюдава, да поспре и да помисли дали се припознава в някои от тези теми и проблеми и дали това има общо с корена му, или с нещо много по-голямо от субективния му опит, което ще го свързва в една всеобща реалност с всички останали. Интерактивната игра Kazana, която можеше да се играе в пространството на павилиона, превежда посетителя през явления от близкото минало, възможното бъдеще и спекулативното настояще, давайки на всеки играч да опознае своята „ницшеанска“ воля за власт, стоварвайки в ръцете му цялата отговорност. В нея виждаме как всеки човек влияе на средата, в която живее. За мен играта функционираше като мисловен експеримент: дали би създал свят, в който след това искаш да останеш. И дали всеки път, когато взимаш решение, си задаваш въпроса доколко това касае другите.

Цялото пространство е проектирано от архитектката Катерина Габро, а играта е създадена от екипа Var Lab. Повече за четирите филма на художничките можете да прочетете тук.

Пред ELLE Мартина Йорданова и Десислава Димова разказват повече за проекта и неговите идеи.

Снимка: Михаил Новаков
Риза: Jil Sander
Костюм: Dries Van Noten,
Обувки: Bottega Veneta от ALL-U-RE

М. Й.: Идеята се роди от усещането за продължителна политическа нестабилност и обществено неудовлетворение, които наблюдаваме през последните години. Започнах да си задавам въпроса дали можем да си представим други модели на политическо и обществено съществуване, основани не толкова на властта, колкото на грижата, сътрудничеството и взаимната отговорност.

В основата на кураторската концепция стои и един въпрос, който присъства от десетилетия във феминистката мисъл: как бихме могли да си представим света, ако бъде организиран според различни принципи от познатите ни днес? Не става дума за феминистки проект или за опит да се даде конкретен политически отговор. По-скоро павилионът функционира като експериментална лаборатория, в която чрез работата на изцяло женски екип изследваме възможността да си представим други форми на общност, принадлежност и колективно бъдеще.

М.Й.: Минорните практики не са маловажни практики. Те са онези ежедневни, често незабележими жестове на грижа, внимание, сътрудничество и устойчивост, които остават в сянката на големите политически и обществени наративи. Докато доминиращите гласове се стремят да бъдат чути чрез сила и категоричност, минорните практики действат тихо, постепенно и натрупващо. Както минорните тонове в музиката носят различна емоционалност, така и тези жестове създават друга чувствителност към света. Тяхната сила не е в единичния акт, а в множеството малки действия, които с времето променят начина, по който живеем заедно, изграждаме доверие и си представяме бъдещето. Именно затова вярвам, че те могат да бъдат носители на реална промяна.

М.Й.: Не търсех сходство между художничките. Напротив, интересуваха ме именно различията. Всяка от тях има ясно разпознаваем художествен език, свой метод на работа и чувствителност към темите, които изследва. Общото между тях не е естетиката, а дълбокият социален и политически ангажимент към света, в който живеем. Следя практиките им от години и вярвах, че именно тези различни гласове могат да създадат нещо, което никоя от тях не би могла да постигне самостоятелно. В този смисъл, селекцията беше своеобразен експеримент.

Представях си павилиона като лаборатория, в която отделни идеи, методологии и художествени подходи влизат в диалог, без да губят своята автономност. Още в началото споделих с художничките, че това е процес на взаимно свързване и че никой от нас не знае предварително какъв ще бъде резултатът. Тази готовност да работим без предварително гарантиран изход се превърна в една от най-силните страни на проекта.

М.Й.: Мисля, че българската художествена сцена е изключително динамична и през последните години се развива в много интересни посоки. Все повече артисти работят с теми, които са социално ангажирани, а международното присъствие на българското съвременно изкуство също става по-видимо. Що се отнася до жените художнички, бих казала, че сме свидетели на значителен напредък. Фактът, че изцяло женският екип на българското участие във Венецианското биенале беше възприет като новина, показва, че подобни примери все още не са се превърнали в нещо напълно естествено. Надявам се скоро да престанем изобщо да ги отбелязваме като изключение.

В същото време смятам, че днес женските гласове присъстват много по-силно както в България, така и в международната сцена. Това не е случайно, а е резултат от дългогодишните усилия на много артисти, куратори и изследователи, които последователно работят за по-голяма видимост и равнопоставеност. Процесът не е приключил, но определено вървим в правилната посока.

М.Й.: За мен беше важно павилионът да бъде дълбоко свързан с българската действителност, но без да остане затворен в нея. Всеки от четирите филма тръгва от конкретен локален контекст, но поставя въпроси, които са разбираеми и значими далеч отвъд България.

Мария Налбантова говори за екологията и отношенията между човека и природата. Венета Андрова разглежда феномена на т.нар. „сайтове-гъби“ като механизъм за дезинформация, който има своите локални проявления, но е част от глобален проблем. Райна Тенева проследява съжителството между производството на розово масло и оръжия в Казанлък, превръщайки една специфична българска реалност в размисъл за труда, войната и споделената отговорност. Гери Георгиева пък изследва начина, по който дигиталната култура, езикът и онлайн идентичностите моделират съвременния ни живот.

Този баланс беше важен за мен. Не искахме да представим България като национален разказ, а като място, през което могат да бъдат разбрани процеси, засягащи всички ни. В крайна сметка, павилионът говори не само за България, а за света, в който живеем, и за това как дори най-малките ни действия участват в изграждането на много по-големи политически, социални и екологични процеси.

Надявам се българската публика да открие преди всичко себе си в този проект. Павилионът не е създаден като пространство за пасивно наблюдение, а като място, в което посетителят става активен участник.

Чрез играта KAZANA каним хората да вземат решения, да поставят под въпрос собствените си позиции и да си представят заедно с нас възможни сценарии за бъдещето. Това не е игра с правилни или грешни отговори, а покана за въображение, съпричастност и споделена отговорност.

За мен най-важното е публиката да си тръгне с усещането, че дори най-малкият избор има значение. Че всички сме част от процесите, които оформят обществото, и че промяната започва не само от големите политически жестове, а и от ежедневните решения, които взимаме. Именно в това виждам и смисъла на „Федерация на минорните практики“.

Д.Д.: Това действително е четвъртото ни поредно участие в Биеналето за визуални изкуства, въпреки че България се представя във Венеция още от 1910 година, но много спорадично и в различни пространства. Тази година за пръв път имахме усещането за „наш“ павилион. От 2023 година това е зала „Тициан“ в Центъра Дон Орионе Артиджанели, която през година делим с Българското участие в архитектурното издание на Венецианското биенале и където ще бъдем и в следващите три години.

За това кратко време публиката вече свикна да ни търси и да ни очаква, имаме впечатляващ поток от посетители. Това се дължи, разбира се, и на проекта тази година – смело, спекулативно кураторско предложение и най-вече четири брилянтни художнички с установена международна кариера, добре познати на световната сцена, с произведения, които са силни гласове в актуалните дискусии на съвременното изкуство не само в България. Определено тази година имаме чувството, че сме в центъра на събитията и че принадлежим във Венеция и в глобалния свят на изкуството.

Д.Д. Това са теми, които представляват нашата свързана и дигитализирана реалност днес, независимо къде се намираме в света. Те същевременно имат своите собствени корени в българската ни среда. Павилионът разглежда нещо всеобщо разпознаваемо, но от гледна точка на една специфична чувствителност, присъща за мястото и културата. С всяко отделно видео навлизаме в материалността на съвсем определен ландшафт, човешка общност или дигитална реалност, търсещи място в това уж глобално, но все пак много конкретно и все още много физическо преживяване, каквото е съвременността. Идвайки от българския контекст, въпросът за бъдещето например има особен резонанс, защото именно ние живяхме голямото обещание за „утре“ на модернистката идея на прогреса, по-дълго и вероятно по-болезнено от останалия свят.

Д.Д. Освен тях имаме и силен изложбен дизайн с автор Катерина Габбро, гейм дизайн от Златка Узунова, впечатляващ графичен дизайн на Никол Дечева, и поне още толкова жени зад кадър в реализацията на павилиона. Не мога да кажа, че „женското“ е било целенасочено изведено като позиция за българското участие. Поне за журито при избора на проекта в конкурса това определено не стоеше като аргумент. В същото време, и най-вече в процеса на работата, това, което вероятно е било първоначално само интуиция на кураторката и авторките, стана абсолютно ясно – „Федерация“ основана на грижа, разбиране, чувствителност и споделяне, е възможна, ако се опираме именно на женските качества на участничките. Венецианското биенале е едно от най-важните международни събития, зад което стоят огромни очаквания и напрежение. Самият свят на изкуството е все по-състезателен, комерсиален, грандиозен и жените днес умело навигират в него. Убедена съм обаче, че в този мегаспектакъл да изведем толкова успешно един „минорен“, задълбочен, щедър павилион беше възможно само с женски екип.

Д.Д.: Това е едно много проницателно наблюдение и ви благодаря за този интересен въпрос. Наистина за една част от тези художествени сцени, които се включиха в общия диалог на изкуството значително по-късно, „съвременното“ навлезе именно по линия на нови за тях медии за изкуство като инсталацията и видеото. Видеото в най-голяма степен беше необременено с история, беше ново и почти екзотично като средство. В същото време видеообразът ни свързваше незабавно със света – това беше общата образност на времето, която директно говори на публиката. Цялата история на нашето съвременно изкуство е почти неразривно свързана с видеоарта. Много автори са работили и продължават да работят с видео, имаме една добре развита „традиция“ и опитност, не само на правене, но и на гледане и обговаряне на видео изкуството.

Днес тази сфера в България е много напреднала и диференцирана. Например в четирите произведения в павилиона, само работата на Гери Георгиева можем да дефинираме като видеоарт. Тя е дори адаптация на първоначалната си версия като видеоинсталация. „Spray and Pray“ на Венета Андрова и „Географията е съдба“ на Райна Тенева са на практика документални филми, те имат и такова двойнствено разпространение – между изложбения свят на изкуството и фестивалния живот на киното. От своя страна, въпреки че е изключително поетична, „Блатна песен“ на Мария Налбантова пък е плод на продължителна изследователска работа на терен в Драгоманското блато, работа с неговата екология и история. Тя е своеобразна антропология на природата и видеото е художественият израз на това проучване.

Да се показва видео във Венеция обаче е не само израз на една добре развита традиция, но и на много смелост. Пренаситеният пейзаж от изложби и събития покрай Биеналето изисква и предлага бърза консумация на послания. Видеото като time-based изкуство пък изисква внимание и време, които в съвременния свят и особено във Венеция зрителят трудно отделя. Така че, особено в случая на Българския павилион, видеото е и заявяване на позиция и увличане на зрителя в специфично преживяване – на бавното срещу бързото, на пренебрегваното срещу зрелищното, на вниманието и грижата срещу повърхностния ефект.

Д.Д.: По-голямата част от трудностите пред националното ни представяне са хронични – късното обявяване на конкурса, липсата на време, разнообразни административни усложнения. Работата с четири художнички, с четири самостоятелни произведения, както и същественото място, което проектът даде на различни аспекти на дизайна, често разбиран като странична, поддържаща функция, беше пък вълнуващо предизвикателство.

За мен като комисар трудностите бяха да създадем павилион, който в своята организация да отразява ценностите на самия проект – да го осъществим не само в най-добрата му форма, но с подкрепа и уважение към целия процес и труда на всички участници. Мисля, че успяхме в голяма степен. „Федерацията на минорните практики“ днес е не само един от най-добре технически реализираните павилиони, с един от най-прецизно изпълнените и пълноценни каталози на участието, което някога сме имали, но всичко това беше осъществено с минимална организационна тежест, включително и финансова, за самите автори – нещо, което често е проблем с ограничените бюджети и време.

Имаме огромен зрителски и професионален интерес и нещо също толкова важно – нарастващо легитимиране на равностойното място на българското изкуство по света. Не само на самите авторки и тяхното творчество, но и на ролята на българските институции за подкрепата им. В случая, разбира се, това са Министерство на културата и Националната галерия, но павилионът наистина отвори и един по-широк институционален диалог и възможност да продължим представянето на проекта, както и авторките в художествени институции по света и след края на Биеналето.

Д.Д. За точно два месеца от откриването (към момента на интервюто през юли) павилионът има почти 20 000 активни посетители. Това, което наблюдаваме, е че по-голямата част от публиката си тръгва изключително развълнувана от разказите във видеата, с много теми за размисъл и въпроси след играта. Разбира се, тръгват си и с много голямо любопитство към България. Колкото и да звучи това като клише, за мен именно това беше най-изненадващото. Няма посетител, който да не е бил докоснат, защото проектът успява да ни постави в една много въздействаща и активна среда.

Само в обратната връзка от колеги, която имам аз, наблюдавам нарастващ интерес и вече подплатено любопитство към българската художествена сцена, както и конкретни стъпки за сътрудничества. А на българите, които все още се чудят дали да посетят Венеция, бих казала, че ще открият освен изключителното богатство от изкуство и история, така и място, в което ще имат водеща роля в лицето на нашия павилион. За щастие, въпреки навика ни да не се харесваме, изкуството успява да ни напомни, че принадлежим на света и той зависи и от нас.