Преминете към основното съдържание

Коста Каракашян – хореографът на човешките истории

Най-младият участник на виетнамския Dancing Stars, възпитаник на Колумбийския университет на Ню Йорк, режисьор, хореограф – 25-годишният пловдивчанин е космополитна личност. Със своя талант той се опитва да бъде полезен на репресираните общества. Проектът му Waiting for Colorвпечатлява едни от най-престижните фестивали за съвременен танц, а „Поглед от ръба“, заснет на различни културно-исторически локации в България, показва как човешкото тяло може да е в хармония с околната среда. В момента Коста балансира живота си между София и Солун, където изучава магистратура по Човешки права.

© фотограф: Пейо Пеев

Живял си и си усетил духа на толкова културно различни градове, какво ценно си „открадна“ от тези места?

Всяко едно място носи специфичната си енергия и уроци. Пътуването по света ме е научило на спокойствие и гъвкавост във всякакви ситуации, но ценните уроци, които съм си откраднал от всяко едно място, по някакъв начин са били пречупени през това, което съм видял там, но и през онова, от което съм се нуждаел в момента. Виетнам ме научи на щедрост и скромност, Египет – на смирение в лицето на хаоса, Канада – на милосърдие, Япония – на красотата в ежедневните ни ритуали, а Ню Йорк – че животът е магически и никога не можем да предположим откъде ще дойде следващото приключение.

Защо избра танца като начин на себеизразяване?

Танцът ме намери като много малък, когато танцувах пред телевизора вкъщи и родителите ми решиха да ме запишат на уроци по спортни танци. Първо ме привлече състезателният им характер – пътуване, класирания, адреналин, подобряване на физическата подготовка, костюмите и хореографията всеки един ден, за да спечелиш. Постепенно се докоснах и до съвременния танц и това възобнови интереса ми, защото в него можем да работим с всякакви концептуални идеи и с танцьори с различна възраст, пол, идентичност и това позволява да разкажем по-разнообразни истории, които да докоснат повече хора, които не намират себе си в традиционната любовна история между мъж и жена в спортните танци.

Трудно възприеман ли е съвременният танц все още за българската публика?

Съвременният танц все още не е достъпен за широката публика в България. Приема се като нещо различно и трудно за тълкуване. При съвременния танц целта често не е само да забавлява или развесели публиката, а да предложи въпрос и да провокира, да разяри или да обърка. Бих поканил всеки да се престраши и да отиде не на едно, а на няколко съвременни представления, например в Stage Derida, ATOM Dance Theatre, DNK – пространство за съвременен танц, и да се довери на първичната си реакция към това, което гледа. Тук все още се притесняваме да отидем да гледаме нещо и да не го „разберем“ правилно. В съвременния танц публиката е активна част от представлението и начинът, по който го интерпретираме, добавя към крайната стойност на спектакъла. Така че гледайте смело.


© фотограф: Пейо Пеев

Смяташ ли, че каузите и историите, които вплиташ в проектите си, улесняват разбирането на този тип изкуство?

За мен е важно творбите ми да са достъпни и да комуникират и със зрители, които досега никога не са се сблъсквали със съвременния танц. Обичам да работя интердисциплинарно и да включвам текст, говор, атрактивни костюми и каквото друго ни дойде в процеса на работа, за да може да има нещо освен движението на тялото, за което публиката да се захване. Работата ми често е социално ангажирана и вярвам, че танцът може да изрази по нов начин много човешки истини, които остават неразбрани или игнорирани. Например в момента подготвяме нов проект за балет „Арабеск“ с композитори Искрен Тончев-Искрата и Андро Матюсън, който засяга замърсяването на въздуха и как всички ставаме потърпевши от това. Премиерата ще бъде наесен и се надяваме българската публика да припознае себе си в героите и да помисли как всеки от нас е част от този проблем.

„Танцът може да изрази по нов начин много човешки истини, които остават неразбрани или игнорирани“

Waiting for Color има голям успех на Запад, усещаш ли същия позитивен отзвук от филма и тук?

Много съм щастлив, че „Waiting for Color“ бе приет толкова топло и в България. Официално представихме филма заедно с фондация „Single Step“ и широката публика реагира съпричастно към бруталните съдби на ЛГБТИ общността в Чечня, които филмът илюстрира. За мен най-ценни са личните съобщения, които получавам от хора, гледали филма или показали го на свои близки, които намират в него отговор защо всъщност хомофобията е толкова ужасна. Докато по света хората продължават да бъдат преследвани и наказвани заради сексуалната си ориентация, смятам, че всички ние сме отговорни да помогнем както можем и за мен тази промяна започва с България.

Човешките истории от Чечня са тежък материал. За да се представят толкова емоционално, със сигурност трябва да са те трогнали. За артиста това е най-важно, но като емпат как успя после да се отърсиш от горчивото чувство?

Самият филм бе провокиран от тежките емоции, които усетих, докато четях историите на хора, същите като мен, брутално пребивани и гонени само заради това, че искат да обичат свободно. Докато работихме по филма, целият екип бе като в транс. Самите истории комуникираха с нас както точно трябва да бъдат представени, и всичко се изля от нас страшно лесно – хореографията, музиката, точните звуци и цветове. Чета много по тази тема все още и гледам да я балансирам и с положителни новини, за да мога да функционирам спокойно и да съм максимално полезен на каузите, които са важни за мен.


© фотограф: Пейо Пеев

Как един съвременен танц може да помогне на репресирани в други държави общества, които на нас ни се струват като далечен проблем?

Танцът носи в себе си стихията на човешкия дух и може да вдъхнови по неочакван начин едно общество. Последният ярък пример за мен бе проект на близък приятел и много талантлив американски хореограф – Гарет Смит, който създаде спектакъла „Forbidden Paths“ за Bruce Wood Dance компанията в Далас. Неговият спектакъл говори за забраната на хората (и особено жените) в Иран да пеят, танцуват и свирят на инструменти на открито пред непознати хора. През последните години много хора били арестувани за това, че танцуват на улицата или качват танцови видеа онлайн, и затова Гарет реши да направи специален спектакъл, който да изразява солидарност към тях. Имаше страхотен международен отзвук и даде много надежда на хората там, които продължават да танцуват тайно, но не могат да го правят на сцена или онлайн.

Често съвременниците ни са критикувани заради това, че трудно се определят и се ограничават само в едно звание. Ти преподаваш, пишеш рецензии, хореограф си, танцуваш и режисираш – с това затваряш ли артистичния кръг?

Този еклектичен подход си има много предимства. Голям плюс е да развием умения да разбираме от всичко по малко, за да можем да работим добре в екип после и да имаме развит език, на който да се разберем с останалите. За мен няма нищо лошо, стига човек да има реална преценка за уменията си и да се поставя в ситуации, където невинаги ръководи процеса достатъчно честно. Често работя като хореограф с други режисьори и драматурзи, а когато имам ясна визия за един проект, предпочитам аз да ръководя. Следващият ми авторски проект, режисиран и хореографиран от мен и Стефани Ханджийска, е „Поглед от ръба“ – танцов филм, сниман на 12 места из България с подкрепата на Национален фонд „Култура“. Там изпълнявам няколко роли и филмът наистина е нещо наше.

Имаш ли вече яснота кой ще е следващият проблем, който искаш да дискутираш чрез танца?

В момента подготвям няколко нови идеи. Планирам късометражен филм, който да изследва образа на „истинския мъж“ в България, уеб сериал за различните маргинализирани общности тук и още един по-политически танцов филм за демокрацията в Европа. Между тях, разбира се, има и по-забавни проекти, но тези са по-социалните теми.

Горе
ELLEworldtwitter-logo-silhouettepinterestinstagram envelopeyoutubemenuclose chatalarmexclamation-signwarninglocked-padlockfavorite-heart-buttonmagnifying-glassdown-arrowuser