Поредица интервюта, обединени под темата „Накъде отива светът?“, подготвихме за майския брой на списание ELLE. Разговорите (онлайн и по телефона) с известни български личности от различни сфери се случиха през първите две седмици на извънредното положение у нас и тъй като с всеки следващ ден малко или много това съдържание губи от актуалността си, ще ги публикуваме в elle.bg тази седмица. Днес ви срещаме с Мадлен Алгафари, психотерапевт, писател и познато лице. За страха, за психичното здраве и предизвикателствата пред него в момента, за уроците, които искаме или не, учим сега, за възможностите, за които трябва само да имаме очи, четете в следващите редове.
Четох Ваше изказване, че психозата (по принцип, а сега – конкретно покрай коронавирусната пандемия) намалява имунитета. Какъв точно е механизмът?
Нека първо уточним, че когато се говори за масова психоза, не говорим за психиатричната диагноза психоза. По-коректно би било, ако го наречем страх. Дългият страх може да разболее повече от всеки вирус. Механизмът е следният: на нивото на тялото страхът се проявява като повишаване на нивата на норадреналин. Този хормон блокира пък допамина, който отговаря за действията и мотивацията. Затова страхът може да парализира. Следва спад на нивата на серотонина, който е хормонът на щастието. Това може да ни депресира. Тогава имунната система губи от силата си. Когато сме изплашени, енергията ни е в периферията на тялото, за да можем да се защитим евентуално. Имунната система спира да работи вътре, за да не хабим излишна енергия. По този начин ставаме още по-уязвими за всякакви болести.
Казвате и това, че антидотът на страха е любовта. Колко голямо трябва да е това хапче любов, в каква доза да е противоотровата, за да се преборим успешно с паниката и страха?
Любов към себе си, към околните, към живото изобщо. По този начин не сме сами. Страхът е по-страшен, когато човек се чувства отделен. А хапчето е голямо, колкото е голям човекът.
От какво беше болен съвременният човек, преди над главата му да надвисне COVID-19?
От „емоционална чума“, както твърди Вилхелм Райх, или от властова невроза, както пък твърди моят учител проф. Валдо Бернаскони. Аз пък казвам: от неосъзнатост. Всички други болести произтичат и от неосъзнатостта.
Докъде се простира ролята на медиите и каква е тяхната отговорност във времена като тези?
Добре е да се информираме, но не и да се интоксикираме
До безкрая може да се простре, ако някой реши, че ще слуша само медията. И доникъде може да не стигне медията, ако човек няма достъп до медии. Добре е да се информираме, но не и да се интоксикираме. Лошите новини винаги привличат вниманието, защото инстинктът ни за самосъхранение ни кара да се пазим. Но човек може да се зомбира и направо депресира или да вдигне много нивата на тревожност, ако стои доброволно нонстоп да бъде бомбардиран с негативна информация. Това отдавна ни разболява, не само откакто се появи коронавирусът. Затова много се надявам да го осъзнаят много хора покрай конкретния актуален повод.
Каква е отговорността на отделния човек, на личността? Станахме свидетели на това, че започна да работи стадният принцип (пазаруванията по хипермаркетите като за последно). Винаги ли се наблюдава нещо подобно при криза и защо здравият разум толкова лесно (като че ли) отстъпва?
Личната отговорност е преди колективната. Въпросът е дали колективът е съставен от личности или от незавършени личности. Дори разболяването е наша отговорност. Дори когато имаме вирус отвън, пак нашето „вътре“ определя дали ще се разболеем или не и ако се разболеем – колко леко или тежко ще боледуваме. Говоря за вярата, че ние имаме повече сили, отколкото подозираме. Имам книга, която се казва „Как да се разболяваме качествено“. Най-усърдното нещо, което прави днешният човек, е да се саморазболява, но не го осъзнава. Ако всички хора имаха такава осъзнатост, тогава нямаше да има нужда от налагани отвън ограничения. А здравият разум отстъпва, когато страхът е в излишък.
От друга страна, някои казват: „това на мен не може да ми се случи“, неглижират ситуацията, защото „това е най-обикновен грип“, не пазят себе си, не пазят другите. Т.е. налице е и другата крайност...
Спомнете си филма с Роберто Бенини „Животът е прекрасен“
Различните характери реагират с различни защитни стратегии. Едни отричат, като казват, че това е някакъв филм и дори няма вирус. Други се хвърлят да четат, за да си отговорят на въпроса „защо“. Трети реагират с основателен гняв на забраните. Четвърти реагират с директен бунт и поведение от типа „няма пък!“. Пети се хвърлят да спасяват и помагат – това, разбира се, преди всичко означава, че се чувстват добри хора, но и това е защитна стратегия за справяне. Други са супертревожни и направо изгубени в безпомощността си. Някои се депресират и обезверяват. Някои ровят да открият конспиративни ходове. Други са щастливи, защото нещо външно най-после им е поело отговорността да ги остави вкъщи, защото не са си го позволявали досега. Мисля си все пак, че осъзнатият ще намери начин да спази правилата, но същевременно ще разбира дълбоката логика на случващото се и ще прави всичко възможно след извънредната (а може би редната!) ситуация да увеличи броя на хората около себе си, които ще избират да служат на мъдрото, светлото, доброто.
Какви техники и стратегии ще препоръчате на хората, които преживяват паник атаки? А на техните семейства?
Регулиране на дишането. Дълго издишване докрай, за да се стимулира парасимпатиковия дял на автономната нервна система. Той отговаря за отпускането. Отвличане на вниманието с физически или интелектуални занимания. Това също намалява напрежението. Приемане на силата и на слабостта като еднакво нормални и човешки. Но е несериозно да се мисли, че без сериозен терапевтичен процес това ще промени коренно човек. Това са само моментни трикове за справяне. Ако трябва да отговоря изчерпателно на този въпрос, трябва да ви опиша какво точно се случва с човек за минимум осемнадесет месеца ежеседмична индивидуална и групова терапия. Това е невъзможно, защото в този процес се изследват, осъзнават и трансформират през преживелищния опит модели на мислене, на поведение, взаимоотношения, ценности, светогледи.
Наскоро ми беше попаднала една теория, че ние, хората, „предпочитаме“ негативните чувства и емоции – тъга, тревожност, безпокойство, страх, гняв – пред положителните, защото първите са по-„лесни“, докато за вторите се изисква повече вътрешна сила и чистота. Можеш да си тъжен дни наред, но щастието трае не повече от миг. Или радостта. (При децата е обратното.) Има ли нещо вярно?
Скоро ме пита някой как да разбере колко сили има. Отговорих му: толкова, колкото усещаш, че заслужаваш да бъдеш щастлив. Някои хора наистина не смятат, че заслужават щастие. Ние сме резултат на много фактори в миналото ни. Когато някой стои закопчан за страданието, често означава, че не знае как да промени нещо, а не защото изпитва удоволствие. Затова има психотерапевти, за да му помогнат да го промени. Само ако иска, разбира се. Това е доброволен процес.
Разрушаването винаги е по-лесно от граденето. Щастието и любовта са работа.
Как трябва да подходим към децата си в условията на пандемия (а и не само)? Кой е правилният начин за общуване с тях?
Зависи колко са големи. Ако са мънички, няма да могат и да разберат. Спомнете си филма с Роберто Бенини „Животът е прекрасен“ – колко усилия положи таткото, за да не разбере детето му, че са попаднали в концлагер. Важно е родителят да е спокоен. Ако самият родител е паникьосан или гневен, с голяма вероятност и детето ще е такова в ситуацията. Ако не става дума за малко дете, може да се говори и да се обясни с подходящи за възрастта думи. Важно е родителят да не демонстрира безсилие и паника.
Как трябва да подходим към самите себе си? Като че ли не се коментират особено последствията върху психичното здраве на хората...
Да си зададем въпроса „Как имам шанс да порасна в тази ситуация, въпреки че може да е трудно?“
Да, ще има и хора, които ще реагират по време на карантината с крайни действия в отговор на голямата фрустрация, възможно е да има битови конфликти и трябва да сме много внимателни – терапевтите. Добре е да се потърси професионална подкрепа в такива случаи. Има възможности за безплатно консултиране и интервенция. Аз виждам, че се обаждат много повече хора, които се нуждаят от такава подкрепа. Разбира се, има и такива, които се съобразяват с ограниченията, независимо дали убедено и спокойно или неохотно. След като премине, ще има тревожни хора или с нагласата, че дебне отнякъде пореден враг. Ще има и хора, които ще са потиснати. Ще има и гневни хора, защото ще са изгубили работа или средства. Подозирам и че ще има много желаещи да учат психология или психотерапия. Едно е важно – да не губим вяра във възможностите си да започваме отначало. Както и да си зададем въпроса „Как имам шанс да порасна в тази ситуация, въпреки че може да е трудно?“. На противоположния полюс е: да се предадем – там със сигурност не е приятно.
Човечеството преминава през сериозно изпитание очевидно. Какви са уроците, които, искаме или не, готови или не, ще ни се наложи да научим по трудния начин? Защото ако се опрем на психосоматиката, според която психиката може да разболее тялото, емоциите ни могат да ни направят уязвими и податливи към вируси, инфекции и алергии, а същевременно стигнахме до пандемия – значи ли това, че цялото човечество е имало някакъв проблем, дисбаланс, комплекс, невроза?
Не всеки ще се разболее дори по време на пандемия. А уроци имаме да учим всички. Дори аз имах планирани за шест месеца напред уъркшопи, конгреси в чужбина, но приех ситуацията като шанс да се донауча да приемам и нехаресващото ми. Във всичките ми книги говоря за това, че трябва доброволно да работим със себе си за израстване, защото иначе се налага зорлем да се учим. Когато волята не помага, идва неволята да го стори. Даже задавах въпроси в книгите си: „Трябва ли да дойде трудното нещо, за да ни научи?“. Но явно трябва... Много, много се надявам след този период да има повече осъзнати хора за личната си отговорност за здравето си и за добруването на Земята. И като казвам „здравето“, нямам предвид тялото само, а начин на мислене, философия, проглеждане за истини. Заблудите точно в това се състоят – да не знаем, че не знаем. Вярвам, че ще има повече хора, търсещи истинното, след като отмине пандемията.
Пишете, че „апокалипсис“ значи разкриване; че японците използват един и същи йероглиф за криза и за възможност. Светъл лъч на фона на мрачните статистики и прогнози, инстинктивно спасително търсене на хубавото в лошото или осъзнатост и смирение е това?
Апокалипсис наистина етимологично означава разкриване. В „Чувствам, следователно съм“ обяснявам повече за това – трябва да се разкрием във всички смисли. И е търсене на ефекта от дефекта, и е постигане на осъзнатост и смирение, и е вяра, че всичко има смисъл! Аз винаги съм била оптимист и работата ми позволява да остана такава!
Много хора казват, че понеже някои бизнеси и фирми ще фалират, трябва да сме готови с „план Б“. Откъде да започнем, за да бъде той успешен и ефективен?
Моят план Б: вчера си наторих двора. На Благовещение ще си направя разсада. Но това го правя от години. Това ме пречиства, лекува, зарежда.
Когато всичко това мине, как ще изглежда светът според Вас?
Светът няма да спре да е полярен. Но ще са повече осъзнатите хора, които ще мислят за здравословното за себе си (душевно и физически), здравословното за човечеството и за Майката Земя! Крайно се нуждаем от тази промяна!