Плажове, фламенко и сангрия... И ако това не е слънчева Испания!
Аз обаче свързвам тази топла страна с още три неща - пещерни домове и Western пейзажи (да, точно така, говоря за онези пейзажи от Дивия запад, които сме виждали стотици пъти в американските продукции) и оцеляване на предела.
Сега, позволете ми да ви разкажа от къде се появиха тези, на пръв поглед, налудничави асоциации!
Всичко започна миналото лято, когато една моя приятелка от Франция ме покани на двуседмична ваканция в Испания. Аз, разбира се, като един добре възпитан човек, нямаше как да откажа! Така на 15-ти юли потеглих от България към южните части на Испания и по-точно към Андалусия.
Изтърсих се от шока и осъзнах, че вече разговарям със собствениците на тези домове. Те мило ни разказаха за произхода на интересните "къщи".
Началото им поставят маврите , които се нуждаели от нови убежища, след като били прогонени от тогавашните им домове през 15-ти век. Така те открили, че могат да дълбаят глината по хълмовете и се подслонили там. Там, където се намирах и аз в онзи момент.
Сега е време за една бърза обиколка на нашата еко-съобразна пещера, която надхвърли очакванията ми за цивилизованост!
Отвън имаше малка веранда, маса и лозя, надвиснали над нея, а вътре: баня и (Слав Богу!) тоалетна, две спални, хол, кухня и кълна се - имаше дори WI-FI!!! Общо взето не бих разбрала, че се намирам в пещера ако не беше приятната хладнина и липсата на прозорци.
В двора имаше истински кон. Поне така ми казаха, но аз, разбира се, трябваше да го видя и с очите си.
Точно тук започва моята история, моята битка, моята борба за оцеляване в дивата природа. Запътих се аз към пещерата на коня (да не си помислихте, че само хората се радват на тези мавренски открития?), но на пръв поглед - нищо.
Поглеждам на ляво - храсти, поглеждам на дясно - още храсти и залязващото слънце, а коня - никакъв го няма.
Разочарована реших да се прибера в глинената ми дупка, но точно тогава дойде ТЯ. 600-килогрмова, черна, огромна кобила препускаше към мен с бясна скорост. Разбира се, виждала съм големи коне, но никога не са галопирали срещу мен - 17-годишна девойка, която едва ли може да надвие човек с височина над 150 см. Помислих си за мама, помислих си и за всички усилия, които бях положила в училище, за моите приятели и за моето щастливо детство. След това се хванах за страничната ограда, качих се върху нея и я прегърнах и се надявах на чудо. Тогава Луна - кобилата, дойде до мен, изпръхтя - убедена съм, че не ме хареса и се отдалечи.
Що се отнася до мен - аз оцелях! Доволна от себе си се върнах там, откъдето бях дошла.
Няколко вечери по-късно, когато напрежението между мен и Луна се бе стопило, реших да отида при нея с морков и кора от диня. Вероятно се досещате, че отношенията ни бяха мигновено изгладени.
Не знам дали заради топлото времето или пък заради свободния дух на испанците, но там се чувствах като у дома си. Прекарвах повечето време в
откриване на нови дестинации. Посетих Гранада, Кордоба, Гуадикс ,Кастрил, Баеза и се влюбих във всяко едно от тези места.
По-време на по-мързеливите ми дни, стоях до басейна, ядях праскови и диня, и пиех портокалов сок.
За самата Андалусия каквото и да се каже ще е малко... Невероятно разнообразна природа - плодородни равнини, величествени скали, пустиня, море и безброй маслинови дръвчета.
Цялата тази красота обаче е съчетана и с впечатляващо хилядолетно историческо и културно наследство. С една дума - приказка.
