Той е колега, журналист. Ако работеше в ELLE България, сигурно щеше да се казва Иван и да заформи пакт за взаимопомощ с Константин – единствения към момента представител на мъжете в дамския ни екип. В случая обаче Иван е американец, който пише за редакцията на ELLE оттатък Океана, и всъщност се казва Джон Х. Ричардсън (сори, Коста!).
Джон винаги е изпадал в недоумение, когато някой мъже се оплаква от работата си с по-високопоставени жени. „Как могат да са такива сексисти? Защо не са като мен, широкоскроения модерен мъж, освободен от полови предразсъдъци?“, перчи се той. „Знам, знам, звучи странно. Но наистина – почти всичките ми шефове са били жени. Трите, за които работех през първите 15 години от кариерата си, бяха мили, подкрепящи, брилянтни професионалистки. В моментите, когато имах най-голяма нужда, те ме напътстваха и окуражаваха, забелязаха и развиха неподозираните ми умения, което ме превърна от неопитен пашкул в пеперудата на журналистическата проза, която пиша днес.“
„Всичките мъже шефове бяха прекалено заети или надменни и резервирани“
Мъжете шефове, които Джон имал, били много по-дистанцирани: „Малко от тях бяха вдъхновяващи. Всички бяха прекалено заети. Някои – надменни и резервирани. И голяма част бяха вариации на Кърт Андерсен, велик издател, за когото работех по времето на списание „Ню Йорк“. Той ме прати в Перу да правя репортаж за жена, арестувана по обвинения в тероризъм. Поех рискове, изгорих тонове адреналин и се върнах с ексклузивни интервюта. След 5 дни неспирна работа, пуснахме материала. На Кърт толкова му хареса, че го сложи на корица. Но когато приключихме, той просто стана и си тръгна. Видях го с палто в ръка пред асансьора и му казах: „Разбих всички с тази невероятна история. Трябва да кажеш нещо!“ Кърт изглеждаше озадачен: „Хубав материал“, каза и влезе в асансьора.“
Обратният пример е Олга Матич. По времето, когато Джон я среща на неин семинар за Достоевски, в погледа й се чете ирония, мъдрост и неуважение към конвенционалното. „Предложи ми работа като изследовател по първата ѝ книга.
Да прекарвам толкова много време в четене за сексуални утопии на руски революционери, сигурно не е било най-здравословното нещо за мен, а и еротичното излъчване на Олга не ми даваше покой. Така че, последва неизбежното. Една нощ се появих в кабинета ѝ с вид, който Достоевски брилянтно е описал при портретирането на Мармеладов. Ако някой друг професор, мъж, ме бе видял толкова пиян, щеше да ме изключи. Олга просто ми каза да си вървя, преди някой да ме е видял. И изгуби близо час на следващия ден, за да ми обяснява, че ми е простила и че има по-високи очаквания за мен.“
„Вниманието, което ми обръщаше, беше като майчина грижа“
Следващата жена, която отговаряла за Джон, била редакторът Барб Пейдж. „Нейната упоритост ми помогна да порасна. Вместо да ми натяква колко неконвенционални идеи защитавам, тя прекарваше часове следработно време, за да ошлайфа писането ми, така че критиките ми да не звучат безпочвено“, спомня си той.
Вечер след вечер, ред след ред, Барб го учела да избягва ненужните повторения. „Вниманието, което ми обръщаше, беше като майчина грижа. Което е може би поредният стереотип. Но за мен бе ясно, че средностатистическата съвременна жена е много по-грижовна, съчувстваща и дейна от средностатистическия съвременен мъж.“
Последната и най-важна жена от светата троица на Джон се оказва Сюзън Лейн. „Списание „Форчън“ я бе описало като „студена, лебедова блондинка“. Бих добавил думата „царствена“. Винаги спокойна, винаги владееща се, тя сякаш не изпитваше съмнения или несигурност.“ Още преди 30-ата си година Сюзън става водещ редактор в списание. Корпоративното й изкачване нататък включва пост в „Уолт Дисни“ и президентското място в „АВС Entertainment“.
„По нейния лебедов, царствен начин, тя ми даде усещането, че иска най-доброто за мен“
„Работих за Сюзън шест години, в които не излязохме да ядем заедно дори един обяд. Въпреки това, тя бе забелязала, че ме бива и ме насърчи, като удвои заплатата ми и ме прати на филмовия фестивал в Кан,. Дори ме помоли да напиша роман, който да излиза на части в списанието – мечтата на всеки писател! По нейния лебедов, царствен начин, тя ми даде усещането, че не просто иска най-доброто за списанието, но и най-доброто за мен.“
Прекъсвам Джон, за да вметна, че звучи като сексист, само че с обратен знак. Сякаш иска жените да го обгрижват. Има нужда от тяхното потупване по рамото. Ала, ако не го получи, ако не е хвален и окуражаван, сигурно ще захленчи като разглезено хлапе. „Да, жените имате таланта да отчитате човешкия фактор. Причините да полагате грижи у дома, а вече и в офиса, са вкоренени назад във времето. И докато шефовете ми мъже са ме провокирали да давам повече от себе си, то шефки като Олга, Барб и Сюзън ме накараха да повярвам, че изобщо имам какво да дам. Ако това е бъдещето, нямам нищо против то да принадлежи на жените!“
