Преминете към основното съдържание

„Няма да повтарям грешките на родителите си!“

Как всъщност, обещавайки си това , да не направим нови грешки

Възпитавайки ни, нашите родители са допускали доста грешки: към едни от нас са били недостатъчно грижовни, други са задушавали с вниманието си, за трети са вдигали летвата прекалено високо. И ни се струва, че, за да имат децата ни по- щастливо детство, просто не трябва да постъпваме по същия начин Но така ли е наистина ?

Често ни се струва, че е достатъчно просто да не се държим като родителите си и с децата ни всичко ще бъде наред. Но изглежда, че не всичко е толкова просто. Ако мечтаем да дадем на дъщеря си или сина си по-добро детство от нашето, важно е:

• да сме наясно с характерните за нас, формирани в детството ни, модели на поведение и да се научим да ги контролираме

• да забелязваме как детето ни възприема нашите действията спрямо него;

• да не забравяме, че качеството на взаимоотношенията ни с нашето дете е по-важно от „стратегията на управление“ на неговото поведение.

Всяка от тези точки заслужава по-подробно обяснение.

НАШИТЕ СОБСТВЕНИ МОДЕЛИ ОТ ДЕТСТВОТО

Възможно е някои от действията на нашите родители да са оказали отрицателен ефект върху нас. Трябва да ги проучим и да се научим да управляваме този опит от миналото, за да не започне той да влияе на отношенията ни с нашите деца.

Може в детството си да сме получили чувството, че не сме достатъчно достойни: не сме достатъчно умни, отговорни, симпатични, значими. Възможно е преди много години да сме си изградили такива поведенчески модели, които са ни помагали да избягваме подобни неприятни усещания. После тези модели са се вкоренили и са се превърнали в неосъзнати стратегии, които в определени случаи ни помагат да избегнем чувството на несигурност и беззащитност.

Проблемът е, че самите ние ги приемаме като личностни качества, а не като средство за самозащита. Тези стратегии могат да ни попречат в ролята ни на родители, но могат и да ни бъдат от полза, стига да ги разпознаем и да се научим да ги контролираме.

Например, една от тези стратегии може да бъде стремежът към контрол. Ако възрастният сам не осъзнава, че зад този стремеж се крие опитът му да се отърве от усещането за безпомощност, той може да започне да тероризира детето.

Обаче в границите на разумното контролът е необходим. Например, малкият ви син не иска да облича дебели връхни дрехи през зимата, но от страх да не ви вземат за лоши родители, вие започвате да оказвате неоправдан натиск върху него. Важното е не как изглеждате в очите на другите, а да успеете да убедите детето, че трябва да е топло облечено, когато навън е студено. И да стигнете до компромис - по-лека пухенка, например.

Контролът трябва да влиза в действие, когато детето е в опасност – например, ако настоява да излезе на студа с тънко якенце. Тогава родителят може да го постави пред избор: или се обличаш топло, или си оставаш вкъщи.

Ако стратегията на родителя е прекомерен перфекционизъм, той може да изисква от детето да бъде първо във всичко, а това е твърде тежък товар за малкия човек. Ако обаче възрастният разбира своя характер, той би могъл да се научи да се контролира и да не очаква от детето си идеалния резултат, а съвестно отношение към, онова, което прави. И вместо постоянно да го критикува, да започне да го хвали и насърчава.

ОСОБЕНОСТИ НА ВЪЗПРИЯТИЕТО НА ВАШЕТО ДЕТЕ

Представете си една доста типична ситуация: в почивния ден таткото е забил нос в новините. Синът му го дърпа за ръката и го моли да играят. Очевидно той наистина има нужда от бащиното си внимание. Татко остро отговаря: „Не виждаш ли? Зает съм! Остави ме на мира. “

Децата, поради своята възраст, не могат да бъдат обективни към себе си. Следователно момчето съотнася реакцията на баща си към себе си и възприема отговора му като отхвърляне. И у него се появява вътрешното убеждение : "Нещо с мен или с желанието ми да си играем не е наред, щом татко не иска да ми обръща внимание."

Възможно е за бащата това да не е установен модел на поведение, а просто ситуационна реакция на факта, че му е било попречено в неподходящ момент. В такъв случай той може да забележи, да разбере реакцията на сина си, да се извини и да му обясни, че сега има нужда от време за себе си и че ще си играят по-късно. Така бащата ще има възможност да си чете новините, а детето няма да развива в себе си комплекс, че не е достатъчно добро за любовта на татко.

Разбира се, не всички подобни случаи говорят за токсично поведение на бащата или майката, но е важно да разбираме какво влияние могат да оказват нашите думи и постъпки върху децата ни.

СТОЙНОСТ НА ОТНОШЕНИЯТА

В очите на обществото основната задача на родителите е да научат децата си на добри поведенчески умения. Това наистина е важно. Но много родители се фокусират единствено върху това. Имат ли децата им добри обноски? Подреждат ли си стаята? Проявяват ли уважение към по-възрастните? Помагат ли вкъщи ? Бабите и дядовците, а и учителите също, учат детето как да се държи добре.

Но като се концентрират само върху тази страна от възпитанието, родителите рискуват да загубят контакт с детето, а да се компенсира липсата на тази специална връзка е изключително трудно. Така че вместо да питате още веднъж дали наследникът ви си е направило домашното, отделете поне 15 минути, за да поговорите с него - искрено, от сърце.

Още по етикети

родители , възпитание
messages.loading
Горе
ELLEworldtwitter-logo-silhouettepinterestinstagram envelopeyoutubemenuclose chatalarmexclamation-signwarninglocked-padlockfavorite-heart-buttonmagnifying-glassdown-arrowuser