В новата си книга – „The State of Affairs“, която се надяваме да видим скоро преведена и на български, Перел ни предизвиква да преосмислим представите си за любовните афери. Анализът й е лишен от обвинения. Дори е изпълнен с разбиране. С опрощение.
Защото – да, изневярата може да ограби двойката от щастието ѝ, да лиши партньорите от тяхната идентичност, ала все пак има причина да съществува, откакто сме измислили брака. Най-малкото, тя притежава упорство, на което той може само да ѝ завижда.
Можем ли да обичаме повече от един човек едновременно?
„Замисляли ли сте се, че макар да е едно от най-налаганите табута, прелюбодеянието е универсално разпространено?“, пита Перел.
И продължава да задава въпроси: Защо предателството така ни наранява? Когато казваме „предателство“, какво точно имаме предвид? Дали романтичните ни очаквания не ни тласкат към пукнатините в брака, откъдето се просмуква недоверието? Има ли изобщо устойчив на изневери брак? Възможно ли е да обичаме повече от един човек едновременно? И може ли кривването да е от полза за връзките?
Отворените бракове не решават проблема с вярността
Перел стига и по-далеч, говорейки за т.нар. етична не-моногамия – отворените бракове. Авторката ги определя като храбър опит за справяне с екзистенциалните дилеми, пред които се изправя всяка двойка – познатото или новото, сигурност или приключение, сливане или независимост?
Отворените бракове обаче невинаги са решение на проблема с вярността. Перел описва как полигамните двойки сключват подробни уговорки помежду си за това, колко време ще прекарват заедно, дали ще им е разрешено да се влюбват в друг, или само ще правят секс извън общото легло, ще ползват ли предпазни средства и т.н.
Това е толкова бюрократичен и лишен от романтика подход. Още повече, че разрешението да кривнеш от правия път не е сигурна ваксина срещу изневярата, а поредният заложен капан. Защото, както Перел установява, любовните увлечения извън семейството често са предизвикани от желанието правилата да бъдат нарушени. А в не-моногамията, за разлика от полигамията, има доста правила.
Двама са малко, трима са много
Защото, когато имаме връзка, все някога се появява и трети. Понякога чуждият елемент присъства само като изкушение. Понякога се вклинява в брачния съюз. Или, ако използваме метафората от корицата на „The State of Affairs“, третата кибритена клечка, която е извън кутийката на другите две, може да е незапалена, да гори или да е изпепелила целия кибрит.
И като заговорихме за огън, Перел описва случай, в който съпругата и любовницата на съпруга са наясно със съществуването на другата, но не изгарят от желание да се засичат на едно място. Защо се търпят? „Това са две различни личности, поели по два различни пътя“, обяснява Перел. Любовницата получава най-доброто от мъжа. Не е с него, когато се прибере уморен от работа и се тръшне на дивана. Когато е с нея, вниманието му й е изцяло посветено.
Добавете към това и тръпката от наложителността любовниците да се разделят всеки път, което поддържа интереса им до следващата среща. От другата страна са минусите – умората, загубата на енергия да се живее по този начин, чувството да си омаловажена, да не разбираш защо не сте истински свързани, щом толкова много си допадате.
На какво ни учат изневерите?
Перел като че ли иска сериозно да се замислим за причините да поставяме брака в центъра на емоционалния и практичния си живот. Дава ни примери с хора, които нямат против да се учат на любов от изневерите. Разказва ни истории, които задават, а не отговарят на въпроси:
- Дали бракът е нашият истински източник на щастие?
- Или е фактът, че имаме някого, от когото черпим енергия, за да се оттласнем и да използваме тази енергия за наши дела, хобита, страсти?
- Или пък какво, ако насочим част от нея за други източници, които ще ни захранват?
- Може ли бракът да бъде истински, ако партньорите си позволят да се отдадат повече на своя собствен свят, на своята креативност, кариера, приятелства, на много други неща, които са от значение?
Все теми за преосмисляне, без които нито една двойка не може да продължи цяла нататък. Дори клечката все още да не е почукала на кибрита ѝ.
