Преминете към основното съдържание

Професия доброволец: Емили Киров, която дойде от Англия в България

"Дълбоко в сърцето си имах желание да дойда тук. Попитах ги къде бих била полезна и така започна всичко“, разказва Емили пред ELLE
Емили Киров в Уганда
Емили Киров в Уганда © Личен архив

Нейният позитивизъм и широка усмивка са заразителни. От първия миг, в който я срещнах. И макар че й беше трудно, тя предпочете да говори на български, независимо колко грешки допуска, и си позволи едва няколко думи на английски. „И си представи – аз преподавам български“, споделя през смях 26-годишната Емили. Да, прави го в един от бежанските центрове и това е само една от дейностите й като доброволец. Родена е в град Съри в Англия, но баща й е българин. Идвала е в България, но само колкото да види своята баба или за да почиват със семейството й на море или на планина. Това, заедно с факта, че баща й през повечето време й е говорил на български, й помагат да го говори езика, макар и с усилие.

Винаги е искала да се занимава с благотворителност. Учила е история, но от малка има неистовото желание да помага. „Знаех, че ще работя за хора в нужда. Вярвам, че мога да намеря място, на което да бъда полезна с моите умения“, казва Емили, която в Англия работила за благотворителна организация и се е занимавала предимно с деца. Сега обаче иска да помогне с каквото може в България, която може да не е нейна родина, но със сигурност е част от сърцето й. Преди няколко месеца открива случайно в себе си ключ от апартамента на своята баба в София, която починала преди три години. Тогава си казва: „Да, сега е моментът да отида.“ И си купува еднопосочен билет за 1 януари тази година.

© Личен архив, Емили Киров

От Съри в София

Пристига в София напълно сама, въпреки че в Англия са семейството и приятелят й. Идвайки тук, няма никакви приятели и познати. Само план. „Имам една леля и братовчед, но не съм близка с тях. Когато пристигнах в апартамента, нямаше централно отопление и трябваше да си нацепя дърва сама, защото вътре беше -5 градуса. Беше интересно за мен. Докато в Англия всичко е познато, комфортно, тук всеки ден е истинско предизвикателство.“ Но как взима решение да излезе от зоната си на комфорт и да замине сама?

„Още нямам отговор на този въпрос. Просто дълбоко в сърцето си имах желание да дойда тук. След това започнах да говоря с различни организации, в Англия има Friends of Bulgaria, те дават пари на различни центрове в България за деца. Попитах ги къде бих била полезна и те ми дадоха контакти“, разказва Емили и признава, че в началото се е страхувала, че ще живее сама. Когато съобщава на баща си за решението си, той казва: „Няма да стане. Имаш хубава работа тук“, но след това осъзнава, че тя съвсем не се шегува. „След това прие нещата. А приятелят ми знае, че когато имам желание и реша нещо, просто го правя. Радва се за мен. Приятелите ми също смятат, че съм смела, но аз точно смела не се чувствам“, откровено е 26-годишното момиче, което има и трудни дни, но повечето са хубави. „И вярвам, че трябва да бъда тук, сега!“

Едно от нещата, които със сигурност ще помни, е пътуването си до Уганда в Африка преди четири години. Тогава все още учи в университет, но покрай своя приятелка, която заминава там като доброволец, тя също го прави за две седмици. После се връща в Англия, но не спира да помага с обучения и осигуряване на средства за неправителствени организации в помощ за Третия свят. А тук в България вече е част от доброволците към „Проект Бежанци“.

"Всеки може да стане доброволец, ако има два часа на седмица."

© Личен архив, Емили в Уганда

Първа среща с бежанците

За първи път попада в бежанския център в Овча купел по инициатива на Българския червен кръст малко след пристигането си в София, която има за цел да осигури дрехи и обувки на хората там. Тогава Емили се сблъсква лице в лице с бежанците. „Направи ми впечатление, че идваха с джапанки, а навън имаше сняг и беше много студено. Беше втората седмица на януари. И те чакаха тихо и кротко на опашка. Имах изградени стереотипи, че ще бъде опасно, че ще се караме с тях, но беше точно обратното. Те не спираха да казват „Благодаря“. Да, те са благодарни и за малкото, което сме им дали“, разказва Емили.

Затова и после с удоволствие приема да бъде преподавател на деца в центъра. „Те са малки и бях изненадана колко бързо учат, въпреки че говорят изцяло на фарси, на арабски или английски. Знам, че повечето са от Афганистан и Сирия. Вижда се, че те са травмирани“, споделя още тя. Няма да забрави едно момиче, което в началото не спирало да плаче. Когато го попитало защо, то се изненадало от вниманието към него. Щом се успокоило, я хванало за ръка, а след това започнало да си играе с останалите деца. „В самия център е тъмно, с лоши условия, но в стаята, където ние им преподаваме, е светло, има картини и децата имат място, където могат да играят.“

Емили преподава и на деца роми в столично читалище, помага на сдружение „ЗОВ“ във Велико търново, както и на фондацията „Звезда на надеждата“. Засега се издържа от малкото спестявания, които има, и търси и варианти за работа, за да може да остане поне година в София. Но няма да спре да бъде доброволец и сама още търси отговора на въпроса защо. В момента го намира само в желанието да помага и факта, че бързо вижда резултата от това. „Не можеш да спреш, защото виждаш, че някой има нужда от теб. Освен това, срещаш хора, които мислят като теб. Но ние сме като всички други хора, не сме ангели. Всеки може да стане доброволец, ако има два часа на седмица. Така излизаш от този непрестанен водовъртеж на работа, пари, стрес.“ 

messages.loading
Горе
ELLEworldtwitter-logo-silhouettepinterestinstagram envelopeyoutubemenuclose chatalarmexclamation-signwarninglocked-padlockfavorite-heart-buttonmagnifying-glassdown-arrowuser