Танц върху руините на желанието

Къде стои съвременният танц на българската сцена? Това е важен въпрос, който занимава всеки, който се интересува от тази форма на експресия и предаване на послания. Действащи танцови трупи, като „Atom Theatre“, хореографи, като Коста Каракашиян, или ежегодни форуми, като „Антистатик“, позволяват на съвременния танц да продължава да се развива като по-жив, експериментален артистичен сектор. Днес ви запознаваме с Неда Ружева. Тя е от онези амбициозни млади хора, които носят нещо ново и различно на танцовата сцена по нашите ширини и искат да изведат формата на танца на следващ етап, който не е просто експериментален, а изключително актуален и критичен към съвременната реалност. Нейна е хореографията на пърформънса „Xx-63“, който ще гостува в София на 5 март.

Важно е да се отбележи, че спектакълът е разработен с помощта на драматургията на философа и художник Никола Стоянов. Неда третира телесността не само като възможност за танцова техника, а именно като отделна философия. Тялото не е просто инструмент за изпълнение на движения, подлежащо на дисциплина – още Фуко разглежда как властта е интегрирана, „проникната“ в тялото като механизъм, който го оформя и управлява. В хореографията на Ружева това физическо поле, в което са вплетени социалните и технологични кодове, е критика на самото себе си чрез себе си. То е отвъд бунта, а Неда го описва като „изоставен мол“ – съвременните тела са живата, дишаща проява на търговското, изтощено, изцедено пространство, което прилича повече на зона за потребление, отколкото на нещо автентично и себеизразяващо се. Това мислене поставя основите на нейната хореография — движението не е само форма, а дълбоко критична позиция към съвременния контекст.

„Пърформансът „Xx-63“ имаше своята световна премиера миналото лято в Амстердам с танцовия колектив „Тревога“, основан през 2023 г. от Неда и група източноевропейски артисти. В него виждаме отхвърлянето на класически йерархични модели в танца, както и на традиционната наративна хореографска структура на начало, кулминация и край. Тук фокусът е „зациклянето“, паузата, застиването, изпъкването на индустриалното (чрез звуците, модата в спектакъла, дизайна). Визуалната среда е активният участник. Тялото в хореографията на Неда има мултимодален опит и реагира на цялостната среда около себе си, като в това число влизат и костюмите.

Ако в песента „Rise“ на Public Image Limited се пее „Anger is an energy“ („Гневът е сила“), то оставяме на Неда да сподели какво е за нея значението на тревожността и да ни разкаже повече за проекта. Ето и няколко факта за нея:

• Родена е в София, България, и се занимава със съвременен танц от осемгодишна възраст.
• В България участва в брейк състезания, но по-късно стига до големите европейски сцени: на 17 става най-младият студент, приет някога в програмата по хореография на Академията за театър и танц в Амстердам.
• След това продължава обучението си в Sandberg Institute и основава „Trevoga“ през 2023 г.
• Стилът на Неда е специфичен: обединява теория, скулптура, индустриален звук, физическа интензивност (характерни за endurance пърформанса). Вълнуват я темите за желанието, отчуждението, естетиката и разпадът на копнежа.

Мисля, че ще кажа нещо, с което хората тук може би ще се свържат по-лесно — особено заради забавянето, с което субкултурните бунтове достигнаха до България. Израснах, заобиколена от пънк и електронна музика чрез родителите ми. Свободата, която тези движения символизират, също резонираше с постсъветската нужда от радикална промяна, която характеризира края на 90-те, когато съм родена. По-късно, почти случайно, се замесих в брейк сцената в София. Това оформи начина, по който се отнасям към света. Когато се връщам назад, мисля, че това, което тогава не можех да разбера, беше, че голяма част от контракултурното изкуство от началото на 2000-те, на което се възхищавах, беше брандиран продукт — преопакован за масово разпространение. Това не означава, че тези бунтове не са били истински. Напротив – в своите специфични контексти, създадени от определени групи хора, те са генерирали импулси, които все още отекват днес. Контракултурите тогава се раждат като реакции срещу консуматорската монокултура – 9 до 5 рутината, кухненските уреди. Когато те достигат обаче, чрез американската попкултура и знаменитости, те вече подхранват един друг вид монокултура. Пример е как Джони Ротън, фронтменът на Sex Pistols, започва да рекламира Country Life Butter. Пример е Camp Rock. Тениските на банди в шопинг моловете.

Всичко около нас се движи толкова бързо. Тенденциите се променят с експоненциална скорост, създавайки постоянен натиск да останеш релевантен. В същото време живеем с непрекъснат шок и скръб. Претоварени сме от трагични новини, от много реално усещане за икономическа и политическа опасност. Има интересен парадокс в акта на оттегляне. Той може да функционира като форма на съпротива — момент, в който казваш: „Не. Аз няма да участвам. Не ме интересува.“ Стъпваш встрани. Оставяш нещата да преминат. Започваш да осъзнаваш, че този императив – постоянно да оптимизираш, постоянно да ребрандираш, постоянно да се адаптираш – не е непременно твое собствено желание. Като го правиш, ти се съпротивляваш на сила, която се усеща външна, наложена. Но това пространство също е опасно. Оттеглянето лесно може да се превърне в нихилизъм. Когато се превърне в такъв, то вече е конформизъм. Заявяваш: „Няма да следя системата“, но с това казваш и: „Не ме интересува какво системата прави с мен.“

Това е крехко място, в което съм се намирала много пъти. Трудно се боря с чувството, че каквото и да правиш, то няма да има значение в по-голям мащаб.

Назовах колектива „Тревога“, защото мисля, че ако си позволиш да усещаш, ако оставиш тревогата на настоящето наистина да проникне в тялото ти, вече не можеш да останеш с тази нихилистична нагласа. Да си тревожен, означава, че ти пука за бъдещето. То вече не е фиксирана съдба, а нещо нерешено – крехко, нестабилно и струващо си да се губи сън за него. Значи, че има надежда — нещо, което да те държи буден вечер.

Има една фундаментална разлика в начина, по който водя процеса, в сравнение с много други режисьори. Не възприемам ролята на режисьора като някой, който знае всичко и казва на другите какво да правят. Избирам хората, които каня, много внимателно. Работя с тях, точно защото нямам всички отговори. Всеки човек допринася с нещо — естетически, философски или интуитивно — което ме доближава до разбирането на въпросите, които си задавам. Вместо да се позиционирам над тях, виждам ролята си като вид лепило, което държи заедно различните етапи и срещи между нас. Всички карти вече са на масата.

Времето в студиото започва с експериментиране — влиза се във физическата практика без предварително мислене. Само след като съберем материал, започваме да комбинираме, режем и пренареждаме. Чрез този процес драматургията постепенно се проявява — не като предопределена структура, а като рамка, която държи работата и дава контекст на това, което е изплувало.

Попаднах на Никола чрез блог за теория, наречен New De-generation, който той започва по време на ковид пандемията. За мен беше изключително значимо да видя толкова много алтернативни теоретични текстове, преведени на български. Когато се появи възможността да създам нова работа частично в България, веднага знаех, че искам да се свържа с него. В пърформанс изкуството има напрежение, което ме вълнува силно – между хореография и теория, но още по-широко между език и движение. Интересувам се как това, което казваме за едно движение преди да се случи, може да формира начина, по който то ще бъде възприето по-късно.

Аз и Никола започнахме с много идеи, които звучаха красиво, когато бяха артикулирани с думи. Някои от тях останаха с нас, други се разтвориха по пътя. Чрез физическо експериментиране се появиха нови елементи — неща, които не бяхме предвидили и за които все още нямахме език. Думите трябваше да дойдат по-късно и по много начини все още ги търсим. Не вярвам, че описанието някога улавя нещо фиксирано. Като описваме, също така създаваме реалност чрез разказа. Това е фин процес – радвам се, че именно Никола беше до мен в него.

Както при повечето работи на Trevoga — с Xx-63 обикновено няма средно положение — или го обичаш, или го мразиш.

Трудно е да се каже, защото това, което представихме в Пловдив, все още беше в процес на работа. Затова нямам търпение за представянето на 5 март в София, защото ще бъде първият път, когато българската публика ще види завършения продукт. Интуитивно нещо ми подсказва, че тук ще бъде разбрано по-добре.

Мисля, че особено във връзка с това чувство, което описвам в първия въпрос — разочарованието от всичките ни опити за бунт, които биват асимилирани и продадени отново — е нещо, което можех да видя по-ясно, защото го наблюдавах оттук, от моето израстване в България. Да говоря за това тук, означава много повече за мен. Също така горещо мнение и от моя страна: не мисля, че конфликтните теми или естетика са табу тук.

Дрехите от колекцията са направени така, че да ограничават движението и да налагат физическо тегло върху тялото. Siepman разработи тази колекция, вдъхновявайки се от „anxiety blankets“ (одеяла против тревожност) и „weighted garments“ (дрехи с тежести за укрепване на мускулите), изследвайки парадокс между психологическо и физическо тегло. Работата отразява психическото бреме на преследването на амбициозна мечта, в контраст с осезаемото, телесно тегло, което парадоксално генерира чувство за сигурност и заземяване. Нашият подход беше да интегрираме избрани визии от колекцията директно в речника на движенията на изпълнителите. Костюмите станаха неразделна част от персонажите, оформяйки не само тяхната визия, но и физическата им логика. Концептуализирахме персонажите като извънземни или постчовешки същества, третирайки дрехите като протези, разширения на телата им.

Например един от изпълнителите има гърбица и асиметричен ръкав. Това фундаментално оформя начина, по който се движи в пространството, променяйки баланса и жестовете му. Друга изпълнителка няма токчета — тя е постоянно на пръсти, висяща в плаваща физическа позиция, която отразява нейния незаземен характер. Физическите ограничения, наложени от дрехите, не са препятствия, а механизми за изграждане на свят, които оформят поведението, взаимодействията и цялостната атмосфера на пиесата.

Suega е невероятен артист, с когото се срещнах в Амстердам. Той има много разпознаваем и специфичен звуков език – такъв, който е едновременно атмосферен и провокативен. Музиката извиква апокалиптични картини, като същевременно отваря пространство за много възвишени чувства и светли емоции. Исках пиесата да позволи на това качество да се разгърне напълно. По време на по-голямата част от процеса музиката предхождаше движението. Избрахме смесица от неиздадени парчета и разработихме нови партитури. Изследвахме различни връзки между звука и хореографията. Понякога музиката води, друг път се съпротивлява или нарушава „реда“. Понякога достига до деликатна граница, в която започва да се появява нещо неочаквано.

Заглавието препраща както към Псалм 63 – вик за трансцендентно удовлетворение – така и към „XX“: синтетична целувка или името на неизвестно наркотично вещество. За мен то символизира произведеното желание и дигиталната зависимост – свят, в който всяко усещане е изкривено в спектакъл. Отразява реалност, в която удоволствието непрестанно е обработвано и преопаковано.

Направихме две представления в театър Frascati в Амстердам, след това Studio dB в Берлин за едно събитие, което курираме и продуцираме, после Будапеща, където ко-курираме мултидисциплинарна среща в AQB (Art Quarter Budapest), заедно със сценографите на Xx-63 – Арон Лоди и Силвия Бола от колектив Alagya, с подкрепата на Посолството на Нидерландия в Унгария. В София ще представим Xx-63 в Топлоцентрала на 5 март. Ще завършим това пътуване с „не-клуб“, много различна нощ на пресечната точка между пърформанс, изкуство и нощен живот, в сътрудничество с Pave, на 6 март.