Преминете към основното съдържание

Трима мъже, които предпочитат да наемат жени

Министър, който избира жена за шеф на кабинета си, един легендарен режисьор и редактор на култово списание: 3 истории с етикет „Той я е подкрепил!“
Луиза Кемп винаги е мечтала да бъде журналист.
Луиза Кемп винаги е мечтала да бъде журналист. © iStock

„Онова, което видях в Маргарет и което я отличи от другите преди нея, бе старанието й да ме предпазва. Като майка!“, спомня си американският министър на правосъдието Ерик Холдър за шефката на неговия щабМаргарет Ричардсън. Тя не била от вчера в политиката. Работила в Белия дом от 2009 г., когато, две години по-късно постът зам.-началник на щаба на министъра на правосъдието се освободил. Само че таймингът бил особен. Маргарет била бременна в третия месец. Министър Ерик Холдър обаче останал невъзмутим при новината. Поздравил я и продължил разговора за поста по същество.

Новата шефка

Скоро позицията в щаба била заета от Маргарет. Която след раждането на дъщеря си била посрещната обратно на работа така, сякаш не е липсвала. Дори била повишена до началник щаб. „Бях неподготвена за това предложение, защото дотогава само една друга жена беше стигала до такава позиция, но вярата на министъра в мен ме вдъхнови да не се отказвам.“ Новата шефка се грижела не само за реномето на министъра, но и за това, дали е ял, взел ли си е достатъчно почивка.

„Мисля, че това отношение е продуктувано от пола и тъкмо то прави работата на такъв пост по-лесен, естествен процес“, казва Ерик Холдър. „Като министър на правосъдието, работех с различни жени и всички те бяха страхотни – с впечатляваща интуиция, великолепни преценки, респектиращ инстинкт. Но когато се събирахме на срещи в по-голям формат, някои от тези жени – не всички, но все пак повечето – оставаха, изненадващо за мен, мълчаливи. Не поради липса на мотивация, а заради динамиката мъже-жени на тези заседания. Затова понякога се налагаше лично да питам всяка от присъстващите: „Какво мислиш за това, което каза еди-кой-си?“ Щом ледът се разчупеше, тези дами започваха да участва по-активно.“

Ценни сълзи

С времето Маргарет опознала министъра по-добре. Между заседанията той ѝ разказвал за живота си, за миналото си, за опита си като съдия във Вашингтон. „Все разговори, от които добивах представа за ценностите му“, обяснява Маргарет. Едно от най-големите изпитания за нея дошло още в края на първата й седмица като началник щаб. 20 деца и 6 възрастни били убити при стрелба в американското училище „Санди Хук“.

© iStock, "Работех с различни жени и всички те бяха страхотни"

„Когато посетихме училището, рисунки на децата жертви висяха окачени по стените, където все още стоеше и кръвта им“, свежда глава Маргарет. „Докато се движехме безмълвно от стая в стая, едва сдържах сълзите си. Но тогава видях лицето на министъра, който също се беше просълзил. Разбрах, че няма нужда да крия емоциите си. Че всички можем да бъдем искрени.“

Легендарният редактор

Луиза Кемп винаги е мечтала да бъде журналист. Когато пристига в Ню Йорк на 24 г., вече има солиден опит в справянето с неприятното отношение към жените на работното място. За неин късмет, започнала в „Ню Йоркър“ в отдела на Джон Бенет – мъж, който явно не се страхувал от конкуренцията на жени. Дори нямал против да я похвали като „компетентна“ пред останалата част от екипа.

„Когато започнах да пиша, обсъждах идеите си с него и той скачаше от стола си, за да изрови от библиотеката си книга или автори, които ще ми послужат по темата. Беше невероятно да видя възрастен мъж, който се вълнува от моя идея, колкото и малка и наивна да е била тя“, казва Луиза за първия мъж в професионалното й развитие, който я е възприел сериозно в момент, когато най-силно се е нуждаела от това.

Разказва за него като доказателство, че въпреки сексизма, пропил културата ни, е възможно мъжете и жените да създават стабилни, смислени работни отношения. И като вдъхновение – за всички нас – да прегърнем идеята, че всеки човек заслужава равни шансове да спечели уважението ни. Че когато някой под нас прави опити да се качи по-нагоре, можем да протегнем ръка и да го издърпаме.

Известният режисьор

Триш Дайч обожавала да работи в офиса на „Universal“ най-вече заради легендарния режисьор Сидни Полак. Била в средата на 30-те, а той – колкото баща ѝ, ако беше жив. „Според моя опит, мъжете с пари, слава и власт – мъже, които са харизматични и привлекателни като Сидни – са склонни да бъдат помпозни, самохвални, снизхотдителни, най-вече в присъствието на по-млади жени. Сидни беше твърде любопитен към света, за да го занимава със самия себе си. Мислеше всичко наоколо за чудо и за времето, в което работех за него, и аз самата се превърнах в чудо“, казва Триш. Когато била на 20 г., имала няколко ментори от силния пол, които я научили как да е професионалист (главно, като пишела кореспонденцията им). Било й ясно, че макар да се държали любезно с нея, я виждали най-вече като момиче – умно, но и сладко. Момиче, което разведрява атмосферата, но не е на тяхното ниво.

„Сидни беше първият и единствен шеф, който се отнасяше с мен като с равен. Работата ми беше да му намирам книги и сценарии, които той да превръща във велики филми. Включваше ме в срещите си с агенти, продуценти и сценаристи, четеше записките ми на глас пред важни хора и ме питаше за мнението ми, преди да вземе решение. Веднъж му предложих да прочете „Журналистът и убиецът“ от Джанет Малкълм. Няколко дни по-късно забелязах 10 бройки от книгата на бюрото на Сидни, подготвени за изпращане до негови приятели и колеги. Беше малък жест, незабележим за никой друг, но огромен за мен. В този момент видях себе си през очите на Сидни – не просто сладко момиче, а жена със собствен глас.“

messages.loading
Горе
ELLEworldtwitter-logo-silhouettepinterestinstagram envelopeyoutubemenuclose chatalarmexclamation-signwarninglocked-padlockfavorite-heart-buttonmagnifying-glassdown-arrowuser