Телефоните ни с Ванеса прегряват, докато си говорим за сцената и екрана, за живота и поколенията, за модата и любовта – няма как да се видим, защото тя е в Шумен за премиерата на новата американска пиеса „Червено Speedo“ на Драматично-куклен театър „Васил Друмев“, в която участва.
Родена е на 1 януари 2001 г. в София, завършва Националната финансово-стопанска гимназия, но прави рязък преход към НАТФИЗ и преди 2 години се дипломира в класа на проф. Пенко Господинов. Междувременно е била национална състезателка по художествена гимнастика и по естетическа групова гимнастика, преминала е през куп хобита: живопис, фотография, барабани, балет, пиано, сега се учи да свири на укулеле. Гледали сме я в тв сериалите „Пътят на честта“ и „Мен не ме мислете“, снимала се е в късометражни филми и реклами, изявява се в театрални постановки: „Тримата мускетари“, „Пате пате гъсок“, „Мъжка бърлога“, „Божествена комедия“. Но Ванеса Пеянкова е най-известна в главната роля на сериала на bTV „Вяра, Надежда, Любов“.
Искала е да стане лекарка, стюардеса, космонавт, заминавала се е със счетоводство и икономика, спортува, рисува, танцува и пее, снима фотографии и към всичко изпитва любов.
Как започна твоя флирт с актьорското изкуство?
Влюбих се във всички изкуства още като дете. Една постановка в кукления театър – „Приказка за скитника-крал“ на Карел Чапек преобърна света ми и нищо вече не беше същото, защото открих толкова нови начини на изразяване и преживявания… Започнах да си правя кукли герои, с които да си измислям истории и да играя. После малко се отдалечих от мечтата да бъда актриса, заради училището и спорта – тренирах усилено художествена гимнастика или бях на игрището с брат ми. После интересът ми към театъра и киното се възвърна и се запалих сериозно.
В какво е магията на актьорската игра за теб?
Вчера гледах едно представление, което прави тази магия – зареждащ спектакъл, кара те да се замислиш. Разбутва нещо вътре в теб и можеш да се припознаеш в историята. Говоря за пиесата „Отмяна“ на ирландската писателка Стейси Грег в театър „Възраждане“, постановката е на Зафир Раджаб. Тази магия кара и актьори, и зрители да се изненадат от чувствата в себе си, вади емоции, за които човек изобщо не подозира, прави те състрадателен, съпричастен, шокира, ликуваш и плачеш. По време на спектакъла забелязах четирима мъже от публиката тайно да бършат сълзите си. Изненада има във всяка роля, във всяка пиеса и магията е в тази невидима връзка между публиката и актьорите.
Сигурно ти е било трудно да изиграеш д-р Маргарита Луканова в сериала „Вяра, Надежда, Любов“, защото се искат специални познания, за да влезеш в образа на лекар. Какво те затрудни най-много?
Чела съм, че е лесно да играеш добър герой, а е много по-трудно да си злодей. Но според мен въобще не е лесно да играеш добър човек, особено, когато той опитва да балансира личността и кариерата си в един много объркан свят. Да търсиш правилните решения е фина работа. Трудно е да си достоверен и в техническо, и в емоционално отношение едновременно. Хубавото е, че лекари специалисти помогнаха да навлезем в терминологията, да наблюдаваме операции и да усвояваме тънкостите на тази професия, доколкото го изисква актьорската игра. В един от епизодите трябваше да снимаме операция, която водя аз и само аз говоря. Това ме притесни, но именно притеснението ми помогна да изградя образа – прехвърлих емоциите си на героинята и се получи автентично.
Сериалът пресъздава години, в които ти и доста от колегите ти още не сте били родени. Как се почувства в атмосферата на 90-те?
Интересно беше да се потопя в непривични обстоятелства, но все пак бях чувала за тях от хора, преживели онези интересни времена. Тогава е било по-трудно с най-различни неща, например да се разведеш, защото „какво ще кажат хората“. Нравите са били по-консервативни, но сигурно и децата ни един ден ще говорят така за сегашните нрави. С екипа се забавлявахме доста по време на снимките, например с факта, че през 90-те години е трябвало да стоиш до телефонен апарат и да чакаш някой да ти се обади незнайно кога. Много се разбирахме с колегите, правехме си шеги с Антъни Пенев (д-р Кацаров) и с другите от екипа. Радвам се, че „Вяра, Надежда, Любов“ се получи и толкова се харесва.
Дразни ли те разделянето и сравняването на различните поколения?
Нормално е да има и разлики, и общи неща. Сега, за съжаление, чалга културата е във възход, както е било и през 90-те, има най-различни примери, които да се сравняват. Аз често общувам с по-възрастни хора от мен – когато човек иска да се развива, той търси и може да се обогати от начина на мислене, от интересите и логиката на различните поколения. Понякога ходя да помагам в залата по художествена гимнастика, така че имам поглед и към децата. Смятам, че технологиите доста им пречат да възприемат и да се концентрират – просто мисълта им е другаде. Въпрос на етапи, през които се преминава във времето.
Кои са твоите най-добри учители?
За свои ментори смятам моя професор Пенко Господинов, също така режисьора Зафир Раджаб, както и актьорите Мира Гоговска и Димитър Маринов.
Различните роли ти вменяват различни качества, но какви са твоите лични слабости и силни страни?
Много ги премислям нещата – това определено ми е слабост. Прекалено съм педантична и затворена, склонна съм да се отдавам на тъга. Иска ми се да бъда по-импулсивна, по-категорична. Опитвам да се наслаждавам повече на живота, вместо само да се питам така ли трябваше да постъпя или не. Но нищо не ти гарантира правилния път.
В спектакъла „Божествена комедия“ играеш не личност, а душа. Как се играе душа, как изглежда та?
Любопитен въпрос. Ако питаш буквално, режисьорката Лилия Абаджиева покри с глина душите в Ада и в Рая от пиесата, иначе душата… хм, и аз съм се чудила от какво има нужда тя, с какво се подхранва и как вирее в материалното. В спектакъла по текстовете на Данте Алигиери интерпретираме представата за добро и зло, за грехове и наказание и къде е мястото на всеки човек. Докато репетирах, естествено се замислих за мястото на душата и усещането е пречистващо – също както когато човек чете Библията.
Струваш ми се еклектична личност, а не съм чула и чела хейт по твой адрес.
А, има негативни и безпочвени коментари и за мен, както и за всеки – това явно е нормално и е безсмислено да се сърдя на необосновани критики или да се правя, че ги няма. За играта си във „Вяра, Надежда, Любов“ например четох противоречиви коментари – че преигравам, както и че от мен не излиза емоция – коренно различни неща, но всеки възприема образите по свой си начин. Обяснявам си хейтенето с факта, че доста от хората, които го пишат и изричат, са затънали в собственото си блато, чувстват се потиснати и си го изкарват, като изразяват мнението си за щяло и нещяло.
Как бягаш от клишетата?
Ами клишетата невинаги са нещо лошо. Един професор казваше, че клишетата са именно такива, защото са проверени, в повечето случаи работят и не е нужно да се бяга от тях. Ако говорим за клишетата в професията – ако ти си верен на героя си и си се хвърлил максимално в неговите обстоятелства, никой няма да мисли дали това е клише, или не, просто ще ти вярва. А пък в живота също – защо са правим сравнения: аз съм си аз, ти си си ти, всеки със своята си индивидуалност и това е достатъчно.
Докосвала си се и до други професионални поприща – какво би надделяло, ако не беше актриса? Питам, защото всъщност си завършила мениджмънт и счетоводство.
Не бих се занимавала с подобни дейности, това образование не е моето. В гимназията ми беше много трудно и оттам си изтрих всички файлове. Това, за което мечтаех, и сега се прокрадва в мислите ми – да бъда художник. Мисля, че да рисувам, ми е в кръвта.
Но ти всъщност си художник, дори си имала самостоятелна изложба.
Така е, но все още не съм достатъчно самоуверена и може би е дошъл моментът да продължа да се развивам в тази посока. През лятото, когато театърът излезе във ваканция и ако ми се отдаде възможност, ще се запиша на курс по рисуване, защото много исках да уча живопис.
Освен това си купих укулеле и все още се уча да свиря на него. Звукът на тази хавайска китара и начинът на свирене са доста различни от тези на акустичната китара, с която сме свикнали. Изобщо, много неща имам да усъвършенствам.
Ти си само на 25 и всичко хубаво предстои. Когато си млад, обикновено не мислиш за твърде далеч напред, всичко е тук и сега. Но къде се виждаш след… 40 години?
Ха-ха-ха, истината е, че в момента се уча на това да съм тук и сега. Защото все мисля: за миналото – дали не сбърках в това и онова, какво ли щеше да стане, ако..., и за бъдещето – какво ли ще бъде. За след 40 години си представям милион неща, дори може да живея на Хаваите – защо не? Но всъщност най-важно ми е да правя това, което ме кара да се чувствам добре.
Красотата също ти помага да се чувстваш добре.
Не знам колко съм хубава и интересна, защото съм доста самокритична, а за да се чувства добре човек, трябва да му е уютно със себе си и с това, което прави. За външността голяма роля играе и стилът, а като стил аз съм много различна – в гардероба ми има наистина всичко и днес може да нося спортни дрехи, а утре да съм с рокля с гол гръб. И май че имам предпочитание към елегантността. Небрежната елегантност.
А любовта – има ли по-голямо от нея? Тя ли е най-важното нещо на света за теб?
Може и така да е. Предполагам, че наистина любовта е най-главното, ще ми се да вярвам, че всичко е любов. Но аз все още не съм я открила. Няма мъж до мен и не, не съм разочарована. Просто си пожелавам повече любов напред.
ЦИТАТИ
Прекалено съм педантична и ми се иска да бъда по-импулсивна, по-категорична
В момента се уча на това да съм тук и сега. Защото все мисля: за миналото – дали не сбърках, какво ли щеше да стане, ако..., и за бъдещето – какво ли ще бъде
