Преминете към основното съдържание

Вярно ли е, че любовта боли?

Вижте защо това не е само метафора

При любовно разочарование мозъкът реагира като при физическа болка.
При любовно разочарование мозъкът реагира като при физическа болка. © iStock

При любовно разочарование мозъкът реагира като при физическа болка, доказват изследвания на здравето и разбитите сърца. Какво е лечението тогава?

Понякога, макар и рядко, се случва да прелистите вестника и да ви се свие сърцето. Първият мъж, с когото сте имали наистина сериозна връзка, ви гледа от снимки, публикувани към някаква статия. Текстът разказва за небивалия му успех. Радвате се за него! И заедно с това се връщате към момента, в който пътищата ви са поели в противоположни посоки. Момент, който мислехте, че сте преодолели. Неочакваната „среща“ с този мъж обаче връща заровените надълбоко чувства обратно в истинския живот.

Хвърляте вестника и се затрупвате с работа за следващите няколко дни. Призракът от миналото трябваше да си е отишъл до петък, но точно тогава избухвате в сълзи на рамото на близка приятелка. „Никога не преодоляваме нечия загуба на 100%. Затова и толкова силно боли“, утешава ви тя.

Стара рана

Метафората за болката е често срещана, но този път неврологичните изследвания са на ваша страна. Те доказват, че болката, която изпитвате, е съвсем реална. Мозъкът регистрира емоционалния и физическия дистрес (негативен стрес) по сходни начини. Правилната комбинация от обстоятелства може да разчопли стара емоционална рана точно както старата контузия се „обажда“ при смяна на времето. През последните десет години емоциите и привързването са обект на интензивни проучвания в различни дисциплини – от философия до анатомия. Голяма част от тях изследват мозъка като част от физиологията на любовта и загубата. Резултатите биха могли да променят начина, по който мислим за себе си, и отношенията ни с другите.

Отхвърлянето може да ви накара да се чувствате „дефектни“ по възможно най-лошия начин.

Допинг с ласки

Преди 35 години неврологът Йаак Панксеп от американския университет „Боулинг Грийн“ в Охайо пръв допуска, че рецепторите за опиати в мозъка играят основна роля в най-силната любов на света – тази между майката и детето. Посрещат скептично теорията на Панксеп, но проучванията с технологии за мозъчно сканиране оттогава насам потвърждават твърденията му. Любовта наистина е наркотик или поне действа като такъв. Разликата е, че не можем да контролираме дозата. Физическият акт на докосване (прегръдки, държане за ръка, галене) освобождава химикали, успокояващи мозъка. Този упойващ ефект е фактор не само в отношенията между деца и родители. И прекратяването му ни подлага на истинска агония – като абстиненцията! „Има сходство в реакциите на мозъка при изолация и изоставяне и при отказване от наркотици. Абстиненцията прилича много на дистреса при една любовна раздяла“, отбелязва Панксеп.

Мръсна загуба

Доказва го и допитване до 7000 души, които са интервюирани обстойно за любовните си загуби през последната една година. Разбира се, едва ли е новина, че смъртта на партньора опустошава емоционално. Но проучването установява и друго - че отхвърлянето и унижението (особено когато са причинени от любимия) причиняват стрес, който е два пъти по-вероятно да доведе до депресия в сравнение със случаите на „чиста загуба“. С този термин учени наричат раздялата по независещи от другия обстоятелства, като загуба, причинена от смърт. Извод: отхвърлянето може да ви накара да се чувствате „дефектни“ по възможно най-лошия начин – като се почувствате необичани. Ето защо мъдро проявена снизходителност от рода на „Не е заради теб, вината е моя“ е задължителна част от една раздяла.

Отритнати и стресирани

Доколко сме уязвими от това, което Фройд нарича нарцистична болка, става ясно в едно магнитнорезонансно изследване на Наоми Айзенбъргър от Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Доброволци участват в компютърна игра с двама анонимни (и несъществуващи) опоненти, които на по-късен етап игнорират третия участник и продължават играта помежду си. През това време резонансът следи мозъка на отритнатия играч. Промените в онази част, която отчита физическата болка и сигнализира, че нещо не е наред, са драматични! Те отразяват и степента на емоционален дистрес, който доброволците после описват в своите интервюта.

Съвет „Не се самоизмъчвайте“ е като да кажете на някой порязан да не кърви.

Генът за болка

И това не е всичко: учените изследват участниците за гена OPRM1 – той кодира рецептори, които се повлияват от наркотични обезболяващи медикаменти. Заедно с това анкетираните са помолени сами да оценят своята склонност към социално отчуждаване. Анализите накрая показват, че най-склонни към самоизолация са носителите на гена, отговорен за повишената чувствителност към болка – рядък вариант на OPRM1.

Какво доказва изследването на Айзенбъргър? Първо: има връзка между гена за болка и склонността към социално отчуждение. Второ: от неврологична гледна точка любовните и физическите страдания са равностойни. Трето: емоционалната чувствителност е не просто „в главата“, тя е част от химията в мозъка.

В окото на бурята

Ако да бъдете отритнати от непознати в някаква игра причинява безпокойство и мъка, колко ли по-силна ще е болката при отхвърляне от някого, когото обичате, и който е предизвиквал емоциите ви месеци или години? В такива случаи съвети от рода на „Не се самоизмъчвайте“ са като да кажете на някой порязан да не кърви. Подобни фрази не успокояват особено. Безполезно е да се самообвинявате и да приемате емоциите си за слабост. Въпреки това при любовна катастрофа повечето хора се опитват да изглеждат така, сякаш нищо не се е случило. Срамуват се, защото изживяват отхвърлянето като оценка, която другият дава за тях. И ненавиждат мисълта, че околните не просто ще ги видят разстроени, но и ще разберат тяхната „неефективност“ в личните отношения. Който е попадал в окото на бурята, знае за какво става въпрос (и едва ли би искал да се озове отново там).

Успокоителни? По-добре без!

Но все пак, вярната стратегия включва точно това – да застанете лице в лице със страховете си и да ги преживеете. Проучването на Айзенбъргър с компютърната игра открива и още нещо: зона на мозъка, която се задейства в отговор на регистрираната болка. Тя задейства алармата за познавателната активност, преработва преживяванията и докато го прави, болката намалява. Изводът: уязвими и страдащи създания не са оставени на произвола на съдбата без неврологични механизми за справяне. Нужно е само да ги развият – чрез самоанализ и общуване с околните, заключава Айзенбъргър. На същото мнение е и Панксеп, който критикува справянето с психологическия дистрес чрез медикаменти. Неврологът обяснява, че лекарствата могат да изменят химичния строеж на мозъка, но това го може и поведението. „Човешката генетична структура е като оркестър, който свири през целия живот, но опитът е този, който може да пренапише нотите“, казва ученият.

Наука за целувката

Филематология – така се казва новата световна наука, която изучава физиологическите, психологическите и още куп особености на целувката. Изследванията в тази сфера не са за подценяване. Те доказват например, че при целуване намалява нивото на стресовия хормон кортизол и се увеличава това на „любовния“ хормон окситоцин, че 2-минутно страстно целуване изгаря 2 калории, както и че целувките развиват белите дробове, предпазват от кариес и... заглаждат бръчките!

messages.loading
Горе
ELLEworldtwitter-logo-silhouettepinterestinstagram envelopeyoutubemenuclose chatalarmexclamation-signwarninglocked-padlockfavorite-heart-buttonmagnifying-glassdown-arrowuser