От списание ELLE България
Никой не иска да чете за депресията. Но четем за това, как някоя знаменитост е стигнала дъното, за да си докажем, че парите и славата не са всичко на този свят. Искаме да знаем как съответната известна личност се е самоубила, какви наркотици е взимала, какво се е случвало с личния й живот, какъв е бил последният й пост... И само онези, които са се сблъсквали с депресията, са любопитни и за останалите подробности. Например, дали антидепресантите са потискали таланта и насладата на Робин Уилямс от актьорството? Страхувал ли се е Филип Хофман от повторно завръщане към наркотиците и алкохола през двете му десетилетия на въздържание? Възможно ли е да намериш свестен адвокат, когато си Уитни Хюстън и всеки си мисли, че вече ти знае историята?
Има отчайваща еднаквост в начина, по който мъглата на депресията те обгръща – без значение дали името ти е известно или не. Преди да забележим сивотата и в нас самите, се опасяваме, че си приписваме проблеми, за да оправдаем лошото си настроение. Здрави и обикновени млади хора, на които тепърва им предстоят много неща. И които не могат да се вдигнат от леглото, за да им се случи каквото и да е - оказва се типично за всеки, който се е озовавал в Заешката дупка.
1. Моето легло е моята крепост
Депресираните обичат леглото си. Най-вече защото им се спи през повечето време (справка – факт номер две). Но също и защото в леглото няма дрес-код. В най-лошите дни, ако изобщо ми се случва да изляза навън, дори не си оправям завивките. Оставям ги намотани на топка, а възглавниците – намачкани. Моето свято леговище, в което да се завърна и да се скрия от останалия свят.
2. В енергоспестяващ режим
Когато някой се самоубие, хората обикновено казват: „Трябвало е да потърси помощ!“ Но това е все едно да кажеш на получаващия инфаркт да се качи на колата и да се закара сам до болницата. Най-трудно е да искаш помощ, когато най-много имаш нужда от нея. Да резюмираш историята си пред непознат, който седи пред теб и си води бележки, изисква огромно количество енергия. А преди да се стигне до там – дори намирането на добър психолог отнема енергия. Насрочването на час отнема енергия. Хората, които са в депресия, пък са фокусирани върху запазването на енергията си, която им трябва, за да могат да станат от леглото (ако случайно сте пропуснали точка едно).
3. Депресията невинаги се дължи на тежка драма
Мнозина вярват, че пропадането в дупката е продиктувано от някакво драматично социално събитие – развод, фалит, загуба на близък човек. Но е факт, че депресията не се нуждае от нещо подобно, за да се прояви. Понякога изпадаме в летаргия без видима основателна причина. Не ми се е случило нищо кой знае колко фатално. Да, имам своите лутания в личен план, изправила съм се пред едно-две финансови предизвикателства и няколко близки приятелки през последните години заживяха надалеч, докато други станаха или по-заети, или аз сама изолирах от себе си. Но кой не е минавал през това? И точно тук се крие още едно погрешно клише – че депресията е изключение. Всъщност, повечето хора – в един или друг момент от живота си, изживяват депресивен епизод.
4. Кралицата на приказките
Може би очаквате, че социалната изолация е класически симптом, но някои депресивни състояния се характеризират с фази на повишено говорене. Тогава заливаш околните с твърде много информация. Знаеш, че ги караш да се чувстват некомфортно, но не можеш да се спреш. Въображението ти изчезва и не успяваш да формулираш всички онези малки лъжи – „О, добре съм“, „Много по-добре, благодаря“, „Само малко съм настинала“. Влекат те големите разкрития и стряскащата истина. И така депресията се превръща в едно нескончаемо дърдорене. За липсата на щастие например. За това, че не знаеш какво точно не е наред, а хората обичат конкретните отговори, като те питат: „Какво има?“
5. Храната като наркотик
Прекаляването със субстанциите е често срещано сред хората в депресия. При мен обаче това не са нито наркотиците, нито алкохолът, нито цигарите. Моето прекаляване е с въглехидратите, за предпочитане – насаме. Вманиачено поглъщам определени храни – понякога шоколади, друг път – чипсове или фаст фууд... Което е пълна противоположност на разпространеното схващане, че депресия означава липса на апетит. Е, да, когато една приятелка предложи да ми сготви истинска вечеря, осъзнах ужаса си от това, че трябва да я изтърпя. Всъщност, исках просто да ми даде чинията и да ме остави да ям, докато чета някоя книга.
6. Разтревожените роднини
Колкото и да ви обичат (или тъкмо заради това), ако заровите глава в пясъка, близките ви ще се страхуват, че нещата могат да останат така за неопределено време. Затова ще се побутват с лакти, ще сочат с пръст или ще беснеят, че трябва да се стегнете. „Баща ми проявяваше разбиране за антидепресантите, които пиех, и за причините да ходя на психолог. Но когато се успивах, гледах телевизия или играех компютърни игри с часове, се изпълваше с толкова раздразнение, че не можехме да си говорим, без аз да се разплача, а той да изпадне в обвинително мълчание“, спомня си Д.М. за периода, в който останала без работа и заживяла при родителя си. И двамата чувствали сякаш са провалили другия – характерно усещане за отношенията между „заешкия“ свят и този на повърхността.
7. На кушетката
Дори да се справите лесно с нагласата на околните – „Защо ти е психолог, виж се с приятелите си!, „Стегни се, нямаш нужда от помощ!“ и „Ако ще харчиш пари, по-добре пробвай с йога“ – пак има какво да се обърка, докато попаднете на подходящата кушетка. Сядането на нея също не лесно. Терапията е тежка работа – отнема време, докато се отпуснеш, и е много изискваща форма на комуникация. Освен това, в повечето случаи е ефективна само ако е продължителна, т.е. трябва да ходиш и в добрите си дни.
8. Моят приятел, медицината
„Тъпчеш тялото си с вредна химия“, казвали приятелите на Д.М. по адрес на антидепресантите. Но тя се нуждаела от тази вредна химия, за да не навреди сама на себе си. Твърди, че лекарствата й дали няколко секунди отсрочка, преди да реагира в дадена ситуация. Понякога тези секунди правят разликата между слона в стъкларски магазин и пълноценното човешко същество. Плацебо ефект? Може би. Истината е, че психиатрите не са сигурни каква е връзката между това състояние, химическия дисбаланс и нивата на серотонин в мозъка. И че някои лекарства дори увеличават мислите за самоубийство при младите пациенти. Но нека не отсъждаме прибързано, защото случаите на депресия са като снежинките – няма две еднакви. „Когато спрях антидепресантите след 8 години употреба, се почувствах като на колело с току-що свалени помощни колелета. Трябваше да се науча да карам напред, изправена и сама“, казва Д., моят пример за това, колко сложни са отношенията ни с нещата, които ни помагат – гарантират ни независимост, докато крадат малко по малко от свободата ни със самото си присъствие в нашия живот. Д. все още е защитник на медикаментите, но признава, че в мига, в който успяла да съзре път пред себе си без тях, усетила страха от това, че може да й потрябват отново. Като диабетик в сладкарница, смъртно се бояла от това, което желаела.
9. Под прикритие
Много от познатите на Робин Уилямс твърдяха след смъртта му, че никога не са го виждали тъжен, макар да са знаели, че е страдал от тежка форма на депресия. Хората в това състояние през повечето време се чувстват като аутсайдери, затова развиват отлични камуфлажни техники. Целта е да изглеждат нормално, по общоприетия стандарт. Моят начин да поддържам тази илюзия, за разлика от Д., е, като се появявам на работа всеки ден. Ако мога да загърбя за момент това, как се чувствам, и да си изпълня задачите, печеля още един ден извън Заешката дупка. При някои камуфлажът е свързан с усилия да изглеждат добре. Маникюр, козметик, изгладени дрехи – все знаци, че нещата са наред. Трети, като Д., опитват да поддържат контакт с повече хора, за да гарантират социалното си оцеляване. Но невинаги депресията означава тъга, която да се прикрива. Често пациентите не чувстват никакви специфични емоции и описват само една голяма празнота, апатия или тревожност.
10. На пълен работен ден
Депресията никога не те напуска напълно. Не я бъркайте с мрачните настроения, защото разликата между двете е като тази между грипа и пневмонията. И противно на схващанията, че декември със своя студ и контрастиращата топлина на семейните празници, е най-рисков за депресираните хора, статистиката сочи, че пикът на самоубийствата всъщност е през пролетта. Все още не е ясно защо, но специалистите го свързват с промяната в количеството дневна светлина и вероятността тя да дава повече енергия на решилите да сложат край на живота си, която те използват за осъществяването на своите намерения. Разбира се, с подходящата помощ, тази енергия би могла да бъде впрегната и в контролирането на това състояние. В утоляването на страха да караш без помощни колелета. В приспиване на безпокойството, породено от дебненето на всеки ъгъл и всяка пролет. Все още не съм стигала до моята, но се надявам, че ако пропадна по-надълбоко в дупката й, тези десет табели ще ми посочат изхода.
Текст Петра Денчева
