Всеки има поне един такъв човек в живота си. Винаги пристига последен, винаги „още пет минути“, винаги подценява времето. И колкото и да обещава, че следващия път ще бъде точен, моделът се повтаря.
Инстинктивно го приемаме като липса на дисциплина или неуважение. Но психологията дава малко по-различно обяснение.
Хората, които често закъсняват, обикновено имат различно усещане за време. Те не го възприемат като строго ограничен ресурс, а като нещо по-гъвкаво. Затова често подценяват колко време отнемат дори най-обикновени задачи – от обличането до самото придвижване.
Това не означава, че не им пука. По-скоро означава, че мозъкът им не работи в режим „точен график“.
При много от тях има и силна склонност към оптимизъм. Те вярват, че ще успеят да свършат „още едно нещо“, преди да тръгнат. Или че ще стигнат по-бързо, отколкото реално е възможно. Този тип мислене ги кара постоянно да разширяват границите на времето и да ги нарушават.
Друга честа характеристика е нуждата от стимул. Някои хора работят по-добре под напрежение и несъзнателно създават ситуации, в които времето не им стига. Лекото закъснение се превръща в начин да активират концентрацията си.
Има и още нещо – хората, които закъсняват, често са по-спонтанни. Те са склонни да се отклоняват от плана, да реагират на момента и да поставят преживяването над графика. Това ги прави по-гъвкави, но и по-малко предвидими.
Разбира се, всичко това не означава, че закъснението няма значение. В определени ситуации то може да бъде проблем и да създава напрежение в отношенията. Но е важно да се разбере, че зад него не винаги стои неуважение.
Понякога става въпрос за различен вътрешен ритъм.
Добрата новина е, че този навик може да се промени. Не чрез строги правила, а чрез осъзнаване. Когато човек разбере как възприема времето и какви са собствените му модели, той може да започне да ги коригира – постепенно и без крайности.
Защото в крайна сметка точността не е просто въпрос на часовник. Тя е въпрос на отношение – към времето, към другите и към самите нас.