Преминете към основното съдържание

Защо е важно да говорим по телефона, вместо да чатим

Да си припомним силата на доброто старо „ало“
Гласът озвучава най-добре чувствата
Гласът озвучава най-добре чувствата © iStock

Кацам в Канада след 12-часово реене сред облаци и летища. Отчаяно се боря за улавяне на Wi-Fi сигнал, за да мога да напиша на любимите си хора у дома, че съм пристигнала. Че всичко е наред. А то всъщност не е. Защото тъкмо сега, уморена, но развълнувана от стъпването на толкова далечна земя, най-силно имам нужда да ги чуя. Да усетя прегръдката на гласовете им.

Умря ли телефонът?

Тарифата на презокеанските разговори обаче ме принуждава да се придържам към обичайното споделяне в Denchevi Team – семейната Viber-група. И ме кара да се замисля за всички онези случаи, в които роумингът далеч не е бил така скъп или пък изобщо не е бил фактор, но всеки от нас все така е пренебрегвал опцията да натисне зелената слушалка.

Умря ли телефонът, питам се. Във всеки случай, никога досега, в 150-годишната му кариера, той не е бил толкова непопулярен. Броят на стационарните телефони драстично намалява, а телефонните кабини вече се използват само във филмите. „Пиши после“ в света на Messenger, WhatsApp и Viber е новото „Обади се“. И ни лишава от ликуването, че сме успели да се свържем с отсрещната страна. Понеже сега тя е винаги на линия.

Стенография на чувствата

388 милиона минути. Макар да звучи безкрайно дълго, това е общата продължителност на телефонните разговори в Германия през изминалата година. Спад с близо една трета в сравнение с данните от 1998 г.

Да не би просто германците да са станали по-необщителни? Съвсем не! И те, като останалия свят, комуникират по-активно от всякога. Просто вече не го правят, като си говорят с глас.

От сутрешното кафе до пожеланията за лека нощ, всички ние общуваме дигитално. Споделяме и изпращаме съдържанието на мислите си, деня си, живота си. Стенографираме чувствата си с емотикони. За всяко от тях най-накрая има подходяща физиономия. Дори за онези, които плачат, докато се смеят. И колкото по-емоционален е даден разговор, толкова повече заприличва на албум със стикери от детската градина. Докато обажданията постепенно заглъхват.

Досущ като при нерадостния край на ръкописните писма, телефонът се превръща в прашасал експонат, останал само с трима реципиенти: мама, информационното обслужване на мобилния оператор и дежурния на хотелската рецепция. За последните две може и да се намери скоро дигитален заместител, но майката – тя като че ли ще е последният мохикан в другия край на линията.

Огледало на душата

И има защо! Който познава силата на майчината утеха, е наясно, че тя не е мит. Дори е научно доказана. Но това не е единственият плюс на разговорите в реално време.

Най-голямото предимство на телефона изглежда обаче е и най-голямото му предизвикателство: съзнателно, целенасочено набиране на конкретен номер, за да се концентрираш върху гласа отсреща. За да го изслушаш. Или на свой ред да му кажеш нещо. Което да си остане между вас. А не да бъде скрийншотвано и поствано на всеослушание като доказателство за уникалността на нечие его.

Уникалното всъщност е в разговорите, проведени на глас. То е в самия глас – инструмент за изразяване на близост и интимност, които не могат да бъдат описани с които и да е букви от автоматичното коригиране към клавиатурата. Защото интонацията, паузите, тембърът, силата, мелодията, смехът и подсмърчанията озвучават най-добре чувствата – и хубави, и лоши. Без даже да се налага емоциите да са подредени в думи.

„Гласът е огледало на душата“, смятал е древногръцкият лекар Гален. Точно както една капка кръв може да издаде здравословното състояние на човек, така и един-единствен тон от гласа може да разкрие вътрешния му свят. Да скъси разстоянията. Да прелети над океаните.

„Радвам се да те чуя“

И да разтегли лицата ни в искрена усмивка, докато изричаме: „Радвам се да те чуя!“, зарязвайки за няколко минути онова, с което сме се занимавали преди позвъняването.

Всичко това ни позволява да бъдем тук и там. Едновременно. Заедно. Сега. В измерението на телефонните разговори, на споделените мисли, които извират на момента и които няма как да бъдат изтрити, коригирани или върнати обратно.

Това си е рисковано, да. Изисква се доза кураж. Който обаче се отплаща. Със спонтанна сърдечност и истински, стойностни разговори. Без внимателни формулировки, без накъсване на комуникацията във времето, без преднамерени изчисления кога съобщението да бъде „Видяно“.

Да сравняваш двете е като да избираш между такси от летището до вкъщи и задушевен ескорт в компанията на близки хора. Затова, когато чифт любими ръце ме прегръщат на терминала, стиснали букетче полски цветя и шепа родни череши – доказателство, че се завръщам навреме за тукашното лято, си обещавам да направя всичко възможно телефонът да не умре.

Избирам няколко имена, поставени на бързо набиране, и чувам първо собствения си глас, давещ се в щастие: „Ало, аз съм. Стигнах.“

messages.loading
Горе
ELLEworldtwitter-logo-silhouettepinterestinstagram envelopeyoutubemenuclose chatalarmexclamation-signwarninglocked-padlockfavorite-heart-buttonmagnifying-glassdown-arrowuser