Преминете към основното съдържание

Защо се разпадат връзките?

С годините се натрупва напрежение, достатъчно да зареди с електричество поне 20-етажна жилищна сграда, твърди МИРА ДОБРЕВА, която този месец буквално изстисква сока от плодовете на любовта, за да провери срока му на годност
Мира Добрева
Мира Добрева © ВАЛЕНТИН ИВАНОВ-SVALIO

Съпружието е особено състояние. То е като съдружието. В началото всичко изглежда перспективно и изпълнено с плам, после годините изстискват сока от плодовете на влюбените. Сякаш стари мушмули или сладки стафиди, съпругът и съпругата се изсушават, но не заради липсата на някакъв типичен за младостта химичен елемент. Просто очакванията им изтичат в потока на живота. Защото твърде доверчиво съпрузите оставят случването на случките на самите случки. Пък те, случките, трябва да се случват от хората. Някак неочаквано и по детски възрастните започват да обвиняват другия, че не е осъществил плановете, които първоначално са имали двамата. И съпрузите се уморяват. Оставят зъбците на времето да смелят мечтите им. Става им скучно един от друг, един до друг и един под друг.

КАКВО СИ МИСЛИ ТЯ

„Да си съпруга няма срок. Не можеш да кажеш: „10 години съм съпруга, после спирам. Валидността ми изтече.“ Да си съпруга е някак завинаги.

Съзнанието ти се променя. Така, както когато станеш майка. Започваш да свикваш с натоварването.

Защото да си в съпружие е натоварване. В по-голямата част от времето. Няма кой знае колко приятни неща в това да си съпруга. Трябва да преглъщаш, да прощаваш, да разбираш, да въздигаш, да подкрепяш, да се заблуждаваш...

Иначе една съпруга има много работа. И нито една заплата. Като министър без портфейл в някакво вечно правителство е. Да си съпруга означава да плащаш сметката на живота непрекъснато, а в повечето от случаите тя е придружена с голяма доза разочарования. Въпреки това плащаш, защото ние съпругите не оставяме неплатени сметки. Някак инстинктивно знаем, че те няма да се самоплатят. Само ще се натрупат. Като старо желязо, приготвено за вторични суровини, ще стържат в дебрите на гневното ни съзнание. И си плащаме. Точно като цената на това да сме съпруги.


               МИРА ДОБРЕВА: ПИСМО ДО ДЪЩЕРЯ МИ


Сега, ако съдите по фейсбук-статусите, има твърде много семейства за пример, в които съпруг и съпруга копнеят да са заедно дори във виртуалното пространство. Само че животът е в реалното пространство. Там, с всяка изминала година, освен някои материални благини и дай Боже няколко деца, във връзките започва да се натрупва напрежение. То често е толкова, че стига да зареди с електричество поне 20-етажна жилищна сграда и то при условие, че всички апартаменти са заети.

Съпрузите често се питат що за канон е този, който събира двама души под един покрив и под един подпис за вечни времена. Затова на всички съпрузи думата „развод“ изниква често във водопада от планове за спасение. Иначе всяка съпруга с болка си спомня годините, когато думата „сватба“ е бил онзи слънчев лъч, който е разрошвал косата й всяка сутрин, заедно с нежните ласки на съпруга й. А той с носталгично чувство придърпва, като топъл юрган, спомените от годините, в които тя е била нежна, бяла, разбираща и добра.

КАКВО СИ МИСЛИ ТОЙ

Трябва да търпи често нетърпими настроения. Редовни нервни изблици и нередовни емоционални загатвания. Съпругът никога не знае какво го чака вкъщи. Заедно с вечерята, тя понякога сервира и един хубав скандал. Често и без основание. Но в много от случаите – със. Той знае това и къде с желание, къде с нежелание, го признава. Почти винаги, притиснат от нея. Това създава у него помитащо чувство за вина, което си го преследва така и така. „Къде пак сгреших?“ е най-честият въпрос, който сам на себе си задава съпругът. Той наистина не знае къде е сгрешил и защо точно този път му се сърди съпругата. „За какво пак съм виновен?“ е другото, за което недоумява дори що-годе щастливо жененият мъж.

На съпрузите никога не им е ясно това, което е винаги ясно на съпругите. Едните винаги се сърдят за неща, за които другите трябва да се досещат. И това е мъчителен процес.

Съпрузите днес не си говорят. Не се гушкат. Не се смеят от сърце. Рядко правят секс. Съпрузите са като две ледчета в кана със сладникава течност.


               МИРА ДОБРЕВА: УСПЕХЪТ Е КРЪВОЖАДЕН


Кога прелива чашата, ще попитате. А кога изригва вулканът? Кога избухва стихията? Кога се запалва огънят? Когато изпуснем клечката. Когато се натрупат облаци. Когато се скъса нишката. И се остави да се разплете. А номерът е да хванеш бримката. Да се опиташ да я закърпиш изкусно, така че да не личи. Иначе изплетеното се разплита. И всичко постигнато се разделя на две. Порой от сълзи и обвинения като реки отнасят парчетата от едно съпружие. От това ужасно боли.

И така. Хората имат все по-малко търпимост един към друг. Защото постепенно изоставят Бог в общуването помежду си. Двамата считат, че са си самодостатъчни и макар да съзнават, че връзката им е започнала да се разнищва като стар чорап, все не се сещат да отворят Библията. Там са всички отговори, обещавам Ви! Само ги потърсете...


Мъжът нека има с жената дължимото към нея отношение; подобно и жената с мъжа. Жената не владее своето тяло, а мъжът; така и мъжът не владее своето тяло, а жената. Не лишавайте един друг от съпружеско сношение, освен ако бъде по съгласие за малко време, за да се предавате на молитва, и пак бъдете заедно, да не би Сатана да ви изкушава чрез вашата невъзможност да се въздържате. Но това казвам като позволение, а не като заповед.

Брак и семейство, Първо Коринтяни, 7: 3-6

messages.loading
Горе
ELLEworldtwitter-logo-silhouettepinterestinstagram envelopeyoutubemenuclose chatalarmexclamation-signwarninglocked-padlockfavorite-heart-buttonmagnifying-glassdown-arrowuser